top of page

Академик Симеон Спиридонов – за Бог, изкуството и Дон Кихот


Днес ще ви срещна с един от най-добрите европейски съвременни художници, българина Симеон Димитров Спиридонов. Ще си поговорим за Бог, за изкуството като език за комуникация и преклонение, за мравките и хората, за биковете и воловете, за неговите социални инициативи и за природата. Въпреки че е роден в Севлиево, той 10 години живее в Пазарджик. През 2020 год. е награден от Президента Румен Радев с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ за особено значимите му заслуги в областта на културата и изкуството.

Ще направя негово представяне, такова каквото го е направила българската Wikipedia:

Роден 20 Август, 1944 година в Севлиево. Правнук на видния възрожденец Христо Спиридонов, който е първият кмет на Севлиево, депутат във Великото Народно Събрание. Внук на подполковник Григор Спиридонов, загинал геройски при Разлог през 1912 година, по време на Междусъюзническата Война. Баща му е икономист, осъден от Народния Съд.

По време на военната си служба, едва 18-годишен, Симеон Спиридонов публикува първите си творби – рисунки, илюстрации и карикатури. Той е майстор на илюстрациите и графиката, а през втората половина от творческия си живот е в плен на живописта. Пластичното му многообразие очарова нобелиста Камило Хосе Села, който го нарича „българския Дали“.

Изкуството на Симеон Спиридонов оставя следи с посланията си сред ценители на изкуството от цял свят. Творби на Симеон Спиридонов са експонирани в изложби в Испания, Гърция, САЩ, Русия, Мексико, Португалия, Полша и много други. През 1994 г. е отличен с наградата Хуан Миро във Валенсия. Творецът е включен в престижната френска класация „100 художници-енциклопедисти на 20 век“. Илюстрира повече от 200 книги, автор е и на 20 книжки с рисунки и 14 анимационни филми. През 2004 г. излиза автобиографичната му книга „Шутаранга“, чието заглавие идва от популярна в миналото песен „Забравил шута ранга свой…“

Спиридонов е член на Световната асоциация на художниците към FIAP-UNESCO, както и на Международната организация за защита на животните. За художественото си творчество Симеон Спиридонов е удостоен със званието академик на Българската академия за наука и изкуство през 2013 г. Носител е на високото държавно отличие „Златен век“.

Симеон Спиридонов е инициатор и дарител на първата училищна галерия в село на Балканите. С негова помощ и съдействие в Дрен е основана местна художествена гимназия. Спомага за създаването на СОС детско селище.

Каква е връзката ви с животните? Разбрах че сте член на Международната асоциация за защита на животните.

  • Където ми е ателието, в едно село в Рила планина, Дрен, дойдоха специално от Холандия представители на Международната организация за защита на животните. Разгледаха картините. Оказа се, че ме открили в една енциклопедия. Помолиха ме да им направя календара за 1986 година. След като календара се получи с едни прекрасни вълци, те ме поканиха и за член на организацията.

Какво е мястото на природата в Изкуството?

  • Огромно, стига да е чиста! Изкуството е неразривно свързано с природата. То съществува свързано с нея, не може да съществува без нея.

На вас служи ли ви природата, като източник на вдъхновение?

  • Аз съм сред природата. В рилското село ми е ателието, живея вече 40 години там. Направих в селото галерия, рисувам им стенописи. Даже водех художествена паралелка за децата от селото, когато имаше деца, де.

Разкажи ми за твоята социална инициатива за деца без семейства в Дрен?

  • Създадохме в селото SOS селище, за да са по-близо до природата децата (сираци). Обаче едни умници, харесаха бунгалата, които едни австрийци построиха и го затвориха, за да ги вземат. Типично, както става у нас. Дечицата ги разкараха по градове, в приемни семейства. В селото, на четири деца имаше една майка, която ги учеше, ходеха в художественото училище в селото, рисуваха. Занимавахме се всички с тях. В селото сме доста хора на изкуството, като например проф. Емил Попов – скулптор. Преподаватели бяха двама художници в Училището.

Изкуството успешна форма ли е за социализация? За деца без родители? На мен интересът ми е например в изправителните институции и към деца в малцинствени общности.

  • Навсякъде трябва да има изкуство. За съжаление, липсва доста. Мъчихме се, бяхме млади….

Какво ни дава на нас изкуството? На публиката, на хората които идват в галериите?

  • Имаше една отживяла комунистическа глупост – “изкуство за народа“. Изкуството е за този, който има нужда от него, който може да го преживее, който може да живее с него, да го надживее. Това е начин на мислене. Не може всеки да обича изкуството и да ходи на галерии.

Какво мислите за популярното изкуство, целящо да достигне до по-широка аудитория?

  • Не може за всеки, каквото и да му даваш, той трябва да го иска… Да, начин е за социално израстване на някои по не облагодетелствани хора… При нас е малко по-особено всичко, липсват ни исторически периоди. Тежат ни петте века. Но изкуството е интелектът, да се почувстваш възвишен, това е път към Бог.

В този ред на мисли, бихте ли нарекли изкуството „Езика на Бога“?

  • Точно така! За да правиш изкуство, трябва да имаш дарба, Божия Дарба. Не напразно, най-интересните неща са иконите, обръщението към Бог. Аз гении атеисти не познавам. Всичките вярват, от средните векове до 19-ти век, основната тема в изкуството е била Бог. Докато при нас, след Ренесанса е било Възраждането и единствено в църквите се е рисувало и това са били иконите.

А какво ще кажете за тези артисти, които го превръщат в професия, бизнес и поточна линия? Дори и в писането, те си изработват един модел, скеле, шаблон и си пишат по него.

  • Аз, например, никога предварително не зная какво ще излезе. Взимам голямата четка, каквото се получи и после доизкусурявам. Каквото не ми харесва хвърлям в боклука. Имам слабост към Сервантес и неговия Дон Кихот, който е същия идиот като мене. Това е един предшественик на новото, на хуманизма. Той е направил пътечки към много известни художници. Той прави представата не само за утрешния ден, но и за човека. Че ти не можеш да се съгласиш с всички идиотщини, с войната, с омразата. В душата му няма нищо друго, освен любовта. В общината, срещу кабинета на кмета е моят Дон Кихот.

Навярно знаете, че първообразът на Дон Кихот е Игнацио Лойола, който първи започва да обръща внимание на въображението. Даже има една такава молитва, от 10 стъпки към въображението. Обръща внимание на вътрешното, на душата вътре в човека.

  • Да, това е това е началото на Романтизма в изкуството. Много интересно е, че за Европа маята е една и съща. И ние не можем да разберем, това голямо изкуство. Както и аз се опитвам да разбера изкуството на майте, но не ми се получава. Но свързващото е че в различните изкуства има нещо общо, това е преклонението пред Бог. Имаше една много хубава руска песен на Булато, за мравката – „помислете хора за мравката, тя е толкова мъничка, но и тя се събира на колонии, събира семена и имат царица мравка, която е им Богинята, и те имат нужда от Бог, нещо, пред което да се прекланят.“ Така че за мен, преклонението пред изкуството е преклонение пред Бог.

Добре де, ние не излезнахме ли извън тази толкова ми неприятна формулировка, за елитарността на изкуството? С това че е език на Бог, с който той достига до хората?

  • Много хора нямат необходимостта от изкуството, поради начин на живот, среда, обстоятелства. Но мисията на всеки интелигентен и надарен с дарба човек е да създаде тази необходимост. Ако можеш, значи си постигнал нещо. Затова казвам, че изкуство за народа няма, защото няма народ за изкуството. Не можеш да оставиш теленцето да стане вол, най- хубаво е да стане бик и да прави други телета, които да се превърнат в бикове. Но ако го оставиш да стане вол, то ще тегли цял живот за малкото сенце, което му даваш. Винаги трябва да има нещо голямо пред очите ни, а ако го няма, жалко.

Comentários


bottom of page