Васко Кръпката и десните Хипита


Интересен и провокативен разговор с Васко Кръпката, възпитал цяло поколение демократично настроени хора на Прехода чрез примера си за това какво означава свобода, музиката и посланията си за България и Свободният Свят. Ще говорим за тези 30 години преход, за наследството от Комунизма, кой ни е виновен, какво сме видели и какво не, за конюнктурата, за разбирането за свобода и хипарство, за това какво е да си Рок Звезда, за светлината, за историята на музиката, за парите, за мазните предатели на идеи в името на още малко кинти, за свободните хора, съхранили възгледите, в които вярват. Придържам се към началното – да не се споменават имена, а ще се опитам да обяснявам за кой става въпрос в определени случаи.

Издаде троен концертен албум, „30 години на Пътя“. Сборен албум от стари и нови песни от концерта през 2019 година в зала Универсиада. Два диска и едно DVD. Юбилеен концерт, юбилеен албум.

Аз пиша и винаги съм си мечтал, къде явно, къде тайно, да бъда Рок Звезда. Безпаметни месеци на пътя, поклоннички, късащи си тениските за автограф.

Аз не съм си мечтал да бъда известен музикант, известен певец, известен автор на песни. Най- важното за мен е било да бъда известен с добро. Има много известни хора, както с добро, така и с лошо.

Какво, тогава, за теб е Рок Звезда?

Това е журналистическо определение. Аз ги наричам герои. Моите герои в музиката. Оставяме класиката в музиката, Моцарт, Бетховен, като започнеш от Ролинг Стоунс, Лед Цепелин, Бийтълс, Дженис Джоплин – това са моите герои. За мен герой в музиката е да направи нещо, което ще остане в класиката. Защото модата ражда еднодневки, за мен е важна онази класика, която се е родила, някъде около делтата на Мисисипи – блус, рок енд рол, джаз, хеви метъл, хиляди са минали, само няколко остават. Това са моите герои, звезда е временно явление.

Това значи ли, че за теб е по-важна музиката (композиция и изпълнение), отколкото начина на живот – бунтарство, хипарство и пънкарство?

Ами, принципно да, но не отричам връзката. Специално в моя случай, всичко което пея са песни, които са лични преживявания. Всичко ми е минало през сърцето и душата. Има част от песните, която забавлява, но има една част, която събужда мисли. Аз съм нещо такова, хем да се забавляват хората, хем да се замислят.

В този ред на мисли, се сетих за хипитата в Щатите. Знаеш го феномена, какви са 70-те и какво става със тях 80-те. Как сменят стила си на живот и идеите с костюмите и комфортния живот. Тук, в България, от вас има ли предатели, които предадоха диващината за комфорта, за кинтите, за колите, за къщите?

Разбира се, това е съвсем нормално и човешко, както и света. Цялото това „хипи движение“, което е базирано на мир и любов, е форма на младостта и модерното. Много хора, когато са млади, ходят с дълги коси, после стават юпита, стават някакви мазни чичковци, които мислят само за пари. Сега виждаме, че повечето младежи са с бръснати глави, защото е някаква мутренска мода, според мен. Но има едно малцинство, които си остават същите, даже не обличат костюм. От наш план, един Бандарака, които до края на живота си остана квартално хипи, Стоунса в Пловдив. Ролинг Стоунс не се променят, даже че са супер милионери, последният им пример е песента им по време на пандемията, „Аз съм призрак в призрачен град“.

20 години ме е нямало в България, бях в Канада, в Англия, прави ми някакво много силно впечатления, че тук има едни понятия „нормален“ и „правилен“? Аз си ги наричам „конюнктурни образувания“. Но обясни ми го ти, този феномен, те искат да са нормални, правилни и с течението?

Аз ще ти го обясня с музика, без да споменавам имена. Конюнктурните в музиката, винаги са били в България. Например в социализма, имаше едно държавно обединение музика и няколко човека, които пишеха музика. В един момент, най-продуктивният композитор се оказа шефа на отдел Музика и защото е шеф, всички му пееха неговите песни. След това падна Берлинската стена, тези песни, не казвам че са лоши, но слушахме само тях по единственото радио. Ние, неформалните музикални групи, които не сме били част от отдел Музика, започнахме да правим собствена такава, без поръчки и отдели. Ако мога да си представя Пол Макартни и Миг Джагър, да са в някакво държавно предприятие и да ходят на заплата. Последната песен на онзи началник беше, „Нашата полиция ни пази“. Аз продължавам да си изкарвам хляба по клубове и продажби, това е моята държава, моето Министерство на културата. Хората, които идват по нашите концерти, най-чистия начин за правене на изкуство.

Обясни ми за „соца“ и носталгията по него? Аз ако трябва да се определя, имам леви възгледи, най-малкото се занимавам със социален бизнес, като си имам и друг. Но както имам леви, така имам и десни възгледи – за бизнеса и как трябва да се прави, както и за свободата. Правил съм на вън и съм бил успешен, така че имам виждане за там. Ти си поживял повече тук, разкажи ми защо я има тази носталгия.

На първо място според мене са виновни медиите, които в 90% след падането на стената се оглавиха от ченгета и КГБ. Второ – по-близко сме до Съветския Съюз от другите и по-трудно се отърваваме от нашествието на болшевиките. Третата причина е, че Социализмът възпита едни роби, които чакат от държавата. Демокрацията е едно състезание, за което хората не бяха готови. Демокрацията е свободата, сам да вземеш живота си в ръце и да не чакаш от държавата. Единствената функция в нормалните държави е да не ти пречат и да подържат ред и законност, а ти да бъдеш свободен да си развиваш живота. Тук проблема бе, че ченгетата осъществиха прехода, а ние искахме да бутнем системата, за чистата свобода. Тогава започнахме да правим една музика, която бе различна, в нея не се пееше само за луна и за море, за Бургас и неговите отрудени хора. В тази музика се пееше „за мастика“, за „бира“, „секс и рок енд рол“. Пееше се за „сам на бара“. Както и в старите градски песни, започна да се пее за по-широк спектър от неща, започна да се продава. 96-та аз вече имах три албума на пазара. Съседът в гаражчето отвори кръчма, защото можеше да готви, трети си отвори авто сервиз, защото можеше да поправя коли. И така нещата си потръгнаха в една хубава посока. Нашите песни започнаха да се продават, ние започнахме и да изкарваме от продажбите на албуми. В един момент, ми се обадиха от склада на звукозаписната компания, да отида да си взема дисковете, защото дошли други началници с бухалки. На рафтовете вече беше чалгата. На телевизията се смени едно интелигентно предаване на Тодор Колев с джаз ориентация „Как ще ги стигнем американците“, с едно шоу на един празноглав „селянин“, кукла на конци, което възпитаваше едни други ценности. От сергиите с вестниците бяха премахнати насила, десетина вестника – „Демокрация“, „Подкрепа“, „Свободен народ“ и всичките медии, започнаха да възпитават народа в друга посока. Ние, които останахме от другата страна, сме нещо като ъндърграунд, хем съм известен, хем съм легенда. Висш пилотаж и аз съм много щастлив. По болната тема ме настъпи.

Супер, мен ми е интересно. За същите ченгета, за които говориш – те не разбират ли, че имат нужда от хора като теб – ъндърграунд. Простият факт – два милиона вече ни няма. Аз съм с единия крак в Англия, опитвам се да правя тук нещо интересно, ако не стане и куфар може да не събирам. Де факто, точно благодарение на тия другите, сме на това дередже. Ние не можем да имаме креативност ако нямаме хора като теб, които говорят за свобода, възпитават бунтарски дух. Скоро си приказвах с един познат, синът му е в Голяма немска софтуерна фирма в София. Някаква друга, по-голяма искала да дойде в България и му възложили да търси персонал, нямало. И те отишли в Румъния. Само че тия кадри, за едни нови специалности, трябва да са креативни, будни хора, хора, които да правят разликата. И на тях да им е кеф да виждат някакви готини неща около себе си. Иначе какво – будните се махаме и се превръщаме в някаква държава на ишлемето ли?

Ами това е странно, да. Аз също съм си го задавал този въпрос. Защо злите сили, чак толкова се увлякоха в отричане на ценности, на сериозни неща и наблегнаха на простащината, на арогантността, на грубостта. Нямам отговор на този въпрос. Първо може би, техният личен манталитет е такъв, и може би наложиха своя манталитет. Друго, те изкараха добри пари от това нещо, защото с налагането на този манталитет, са победители в политически и икономически план.

Да, но ти печелиш битката, а губиш войната?

Успяха да подлъжат народеца. В нормалните страни има две партии, една лява и една дясна. Лявата идва на власт, раздава помощи, помагат на бедните, след това идват десните на властите, защото свършват парите в хазната, карат много хора да започнат да работят. Горе долу, грубо, така са нещата в цял свят. И ние тук, бяхме започнали да го правим. И в един момент ченгетата докараха един цар тенор. След това имахме един шеф на полицията, след това кмет, след това премиер. Докато тогава имахме един президент, който покани Лед Цепелин, премиера покани една сръбска кифла. И в музикален, както и в социален и духовен аспект, нещата отидоха направо в чалгата и кулминацията е днешният парламент, днешният успех на чалга потерята от едно село. Но ние сме щастливи – генетичните победители. Защото в учебниците се изучават моите песни – „Нека бъде светлина“ и „Рок енд Рол“. Няма как в учебниците да се изучава чалга. Дори, искам да се похваля още нещо хубаво в духовен план, че 5 от моите песни са в библиотеката на сената на САЩ – най-голямото хранилище за книги, там е и Рибният Буквар.

Добре де, хубаво, ама аз не го разбирам това разделение на чалга и нечалга. Знаеш ли защо? Когато си говорим за Щатите и когато си говорим за Джаз, ти със сигурност си доста по-запознат с история на тази музиката, то Джазът е тръгнал от едни много черни хора, обитаващи едни много мизерни места. Единственото, което им е оставало, което са имали е била музиката, да могат да предадат и изразят емоциите си. Да съхранят своята култура, която им е останала от преди това. Джазът е много бунтарска музика, носи голямо послание. Другото е, че чрез музиката и спорта, тези хора са имали възможност да се покачат нагоре, да изплуват. Да получат малка частицата светлината на прожекторите. Добре де, ние не можехме ли да използваме това – да използваме чалгата като инструмент, за едни други хора, които си остават в един миманс? Всеки ги използва като някаква дъвка, за щяло и нещяло. Ние не можехме ли да използваме музиката да им помогне да се изправят. Какво лошо имаше – чалгата да е нашият Джаз?

Ха, никога не съм се замислял… Първо, смятам че е грандиозна лъжа, че чалгата е балканска музика. Защото ако отидем в централен балкан и попитаме някоя баба: „Бабо, преди 80 години, каква музика пеехте в балкана?“ Аз правя, огромна, разлика между автентичната българска народна музика и чалгата, която се наложи от сръбските и анадолските маанета. България винаги е била на кръстопът, между Ориента и Европа и според мен, тук винаги тези култури са се биели и аз винаги съм знаел от коя страна стоя. Не мога да седя на страната на Анадола и сръбския турбо фолк, който няма нищо общо с тяхната традиционна музика. Както и у нас, преди да стъпи червения ботуш на Москва, сме имали хубави стари градски песни (тук даде музикален пример с „Брала мома къпини“ и с турцизмите и изпълнението, кога звучи ориенталски и градския ритъм), защото в България, хората са се стремели да са част от свободния свят. Аз никога няма да се съглася да сме част от Ориента, защото моята баба, която е от Трънския балкан, много обикновена жена, която се мести в София, никога не и минавали през акъла ориенталски ритми, когато пееше. Ние имаме страхотна народна музика, която е много по-богата, от сръбската, турската, гръцката, руската и украинската. Нашата музика е десет пъти по-богата от всичките тези музики и е срамота, ние тука да се влияем от тяхната профанска музика, а не да си поддържаме нашата музика, която има десетки ритми. Когато говоря против чалгата, говоря от позицията на човек, който уважава много нашата традиционна музика. С която можехме да сме известни, като с джаза.

Добре, ако се върнем на Джаза и за Щатите, приемаме че джазмените и блусмените са били едни много черни хора, живеещи много черен живот, свирили са в едни много пропаднали клубове. Още повече, ако говорим за делтата на Мисисипи, там е много черно и мен много ми харесва и кефи тази мизерия и пренасянето на култура. Въпросът ми е – как са се чувствали американците, традиционните американци са индианците, аз имам предвид белите пилигрими? В един момент, тези които са били на плантациите, започват да пеят, да пренасят една Африканска култура и тази Африканска култура става супер популярна. Даже, наскоро писах за религията Сантерия, която е много джаз с музика, танци, пиене на ром, пушене на пури и е начин да се съхрани Африканската им култура (неписаната история), като има милиони последователи, всякакви. Как са се чувствали те? Питам, защото каза, че в конгреса на Щатите ти са песните.

Това също ми е любима тема. Дълги години си правя собствени проучвания по този въпрос. Благодаря ти за въпроса. 50-те години, когато е сянката на сегрегацията, белите американци са си пазели децата от тази музика, затваряли са си вратите. Когато обаче, белите момчета от Острова – Бийтълс, Ролинг Стоунс, Лед Цепелин, започват да преработват тази музика. В последствие и Елвис Пресли – бялото красиво момче от Юга – започва да я преработва и пее по свой начин, тогава американците си отварят вратите за тази музика. И тя залива с огромна сила Америка и света и съответно се отваря вратата за автентичните изпълнители на тази музика. Когато 90-те години Робърт Плейн излезе пред една зала и каза на награждавания: „Здравейте американски почитатели на английската музика, но британската музика, нямаше да е същата без американските черни джазмени от началото на века. Смятам че английската музика, с която станахме популярни е на основата на автентичната американска черна музика.“ и тогава всички станаха на крака. Последно – във филма на Мартин Скорсезе за блуса, ББ Кинг, каза „Благодаря ви бели момчета от Острова, че изпяхте тази музика и отворихте вратата за нас!“. Така че това според мен се случи, защото тази музика бе преработена от британските групи. Те станаха популярни, благодарение на белите британци и американци.

Ама те, все пак, пеят черна и африканска музика. И не можем да не отдадем дължимото на борбата, която се е водила в Англия – хората да са равни, още от 19-ти век. Едни от любимите ми борци са лондончаните от Армията на Спасението, ако един ден ме няма съм записал, че бизнесът ми в Лондон ще остане за тях. Има още много други, които са се борили, да няма разлика в цвета на кожата, да няма разлика от произхода, кой от къде е дошъл и в какво вярва. Имало е някакъв преход да се случи това с тази музика. Не можахме ли и ние да кажем, дори и вие, които сте били бунтари: „Ок, всички сме хора, без значение цвета на кожата ни, без значение кой от къде се е появил.“? Както американците са го направили и както англичаните са го направили.

Ами ние какво? Аз лично не разбирам въпроса.

В крайна сметка, ние всички сме хора. Без значение кой от къде е и какъв цвят е кожата му. Има добри хора има и лоши хора, има хора, които правят гадости, има такива, които правят хубави неща. Вие, като бунтари, защо не шумяхте повече за свободата в крайна сметка?

По-силно?

Да, нали тук всички се делят на граждани и селяни, на чалгари и рокаджии или си от едната партия или си от другата партия, наши и ваши. И стигаме пак до „нашите – вашите“.

Аз първо не съм категорично съгласен с теб, че можем по някакъв начин да уеднаквим хората. Защото те генетически, физически и биологически, културно, по всякакъв начин са различни. И за мен е много хубаво, че са различни. Аз ги приемам като шарени. Аз не съм съгласен с идеята на Комунизма, че хората могат да бъдат еднакви, няма как това да стане. Освен това, при нас тука се получи едно нашествие на чалгата, което бе спонсорирано от злите сили и мръсните пари. Няма как, ние да се прегърнем със злите сили и мръсните пари. Първо отричам чалгата, защото тя насилствено отне мястото на българската народна музика и на част от българската естрада и поп музиката. Второто, чалгата е ужасна лъжа, те ходят да пеят на плейбек, повечето от тях. Всичко е записано и базирано на една голяма лъжа. Трето, те отнеха хляба на прекрасните цигански музиканти, които аз обичам, имам много приятели, те също не харесват това нашествие. Обикновеният цигански кларнетист. Например Ибряма, който е страхотен, който осъществи точно това, за което ти говориш, да има българска следа в джаза. Този велик кларнетист не се разписа никога в нито един чалга проект. Те са го канели за много пари, но той не се е прегърнал, защото тук става въпрос за нашествие на злите сили в музиката. Няма как да се прегърнем с тези хора. Аз се прегръщам с българските народни музиканти, с циганските музиканти, с всякакви националности, но не и с хората, които пеят на плейбек и лъжат и ориентализират българската музика. И смятам, че скоро това ще свърши. Вече няма пълни стадиони, няма какво „силиконките“ да покажат, „мутресите“ си гледат лъскавите къщи.

Добре де, при нас проблема не е ли в някакви сбъркани ценности? Защото ако говорим за Щатите, 20-те години на миналия век е имало много такива хора, които концентрират (по доста мътен начин), големи пари в тях, но те са създали едно цяло поколение Карнегиевци. Навярно в Щатите няма библиотека или учебна институция, където да не седи името на Карнеги. Доста такива хора има. Аз съм завършил в Канада и на моя университет имаше една огромна плака на хора, които са завършили университета и са направили нещо или помогнали на университета. Не ли при нас сбърканото – в това че липсват хората, правещи бизнес и много пари, после да връщат в обществото – дали ще е за образование. В университета имахме зала Оскар Питърсън, защото музикалният факултет бе много силен, тя бе построена от дарения на бивши студенти. И там ги има хората с големи пари и на тях им харесва по-луксозният живот и жените, ето го един Тръмп, ми те всичките му жени са както ги наричаш „силиконки“, „кифли“ и „мутреси“. Не мога да не кажа че и на мен не са ми харесвали такива жени в определени моменти.

Не разбирам въпроса.

Имам предвид – не е ли системно сбъркано у нас. По принцип хората с пари, харесват такива жени и такъв лайф стайл. Ама, само че те връщат в обществото. А ние се концентрираме на този начин на живот – като пошло. Но не виждаме, че има едни стъпки след това. Не е важно как си живееш живота, но и какво друго правиш. На тях им харесва да отидат на някаква яхта с 15 балерини, но в същото време прави готини и полезни неща.

Това по никакъв начин не го отричам. Аз отричам музиката, говорим за музика. А това как живеят е друга работа. Това е някакъв друг свят за мен, аз не мога да го коментирам този свят. Нямам представа. Не ги гледам, не ги слушам. Това шоу, което сега влезе в парламента, не съм го гледал. Гледал съм го в началото, това сега не мога да го коментирам.

Имам една много любима мисъл, на Бащите основатели на САЩ, мисля че бе Линкълн – „че този който е свободен, но не желае свободата на другите и ако Бог е справедлив, ще му отнеме и неговата.“

Ами ако ти си Линкълн сега? Ти смяташ ли, че това важи за Сталин, Хитлер?

Определено не, ние не говорим за бъгове в системата. Това е за тази конюнктура, за която си говорехме в началото, а тези хора са върха на конюнктурата или както го имаме в нашето българско народно творчество – „службогонци“.

За мен в България това са – чалгата, мутрите и ченгетата и кулминацията е точно това в днешно време в потвърждение на моите думи е, че те вече са в парламента и ще управляват до няколко дни. Това е конюнктурата, с която няма как да се прегърна. Бих искал да кажа нещо много важно, което държа да публикуваш. За мен, за тези 30 години се случиха страхотно много хубави неща и аз смятам, познавайки България и познавайки голяма част от Америка, част от Канада, голяма част от Европа, аз смятам, че светът е пощръклял от всякъде. Като видим, какви управници се избират по света, виждам, че не е само при нас проблемът. Второ, мисля че България е направила страхотни крачки в много хубава посока и аз обичам днешна България и съм щастлив, че живея в днешните интересни времена. Никога през 89-та година не съм предполагал, че ще доживея времена, че на цената на един обяд в местната кръчма, аз ще отида до Рим и обратно. Никога не съм си представял, че авто парка в България ще бъде същия, какъвто е например в Австралия, една от държавите с най-висок стандарт. Никога не съм си представял, че където и да отида по света ще видя български знамена. Не съм съгласен с теб, че вие сте се махнали от България, не, бягаше се преди 10-ти ноември. Сега, ние и вие, и децата ми избираме, къде да живеем по-добре, къде да учим. За това съм се борил 90-та година, за да имате възможност, да си избирате, къде да живеете. Понеже по света е пълно с гърци, италианци, поляци, французи, какви ли не, защо да не е пълно с българи. Аз съм щастлив, че живеем в такива времена и имаме избор, защото най-важното нещо в свободата е да имаш избор.

В заключение – кое е най-хубавото нещо, което се случи за тези 30 години, едно, на първо място?

Най-хубавото за тези 30 години е, че можеш да се погледнеш в огледалото и да прецениш, дали си останал верен на идеалите си.

След разговора, въпреки че имахме на места различия, си говорехме, колко е важно да имаш различно мнение и че това ни липсва в общуването. Както и че плурализмът е най-важната черта на едно свободно общество. Наследството, когато единственото важно мнение е било на началника. Надявам се в следващия разговор да поговорим малко повече за Моцарт, който е невероятен бунтар за времето си, войн на светлината или мрака е? За гениия, който създава операта Магическата Флейта. За неговия Тамино, принц в чужди земи, спасен от три жени- вещици, за кралицата на мрака в която той се влюбва. За левите в Щатите, за Голямата Депресия и Голямата Сделка. Защо в Щатите наричат хипитата комунисти, а у нас те споделят възгледите на Тръмп? Чакам с нетърпение следващият ни разговор.