Автор: Илиян Кузманов
10/25/23
Терминът "геополитика" е слабо дефиниран и се използва донякъде хаотично, като коментаторите често го използват като синоним на международните отношения. Но да бъде използван толкова комплексна дисциплина в такъв опростен контекст е изключително несериозно. Да вземем териториалните характеристики в изследването на международните отношения, които са важна част от съдаржанието на "геополитиката". География, климат, геология, в допълнение към политическите, историческите, социалните, финансовите, икономическите, религиозните, етническите и културните особености на всяка изследвана страна ни дава дълбоко разбиране, чрез което вече можем да правим изводи, да си даваме мнението и дори да се опитваме да правим заключения.
Това твърде широко определение обаче не е полезно за аналитични цели, тъй като не е задължително всичко да е геополитическо. Доста по-концентрирано определение за геополитиката е "съревнованието между великите сили", популяризирано от бившия държавен секретар Хенри Кисинджър, който използва "геополитика", за да обозначи подход, при който се обръща внимание на изискванията за равновесие, разбирано като баланс на силите. Въпреки че този начин на осмисляне на геополитиката е верен, важно е да се отбележи, че геополитиката се различава концептуално от реализма, който приема върховенството на властта и сигурността в борбата между политически групи, имащи собствени интереси. В геополитиката, може да приемем че е важна победата, както и намирането на баланса от унищожаването на всички играчи в тази игра, но правилата и законите, в повечето случай са препядствия които страните се опитват да заобиколят. Както препядствие е и географията, която дава преимущество или е слабост в играта и трябва да се вземе в предвид относно бъдещи ходове на страните.
В академичните среди "геополитика" е контекстуално позициониране на конкурентни играчи, което означава или "политика на географията", или "география на политиката". Критичната геополитика изследва предположенията, които стоят в основата на картографските понятия и дискурси, докато вторият подход, "география на политиката", е по-разпространен. Безспорно е да се твърди, че географията представлява основния контекст или среда на политиката, но дори тези, които приемат по-сериозно компонента "гео", концептуализират географията по различен начин. В концептуално отношение и реализмът, и геополитиката имат различни аналитични фокусни точки: съответно власт и пространство. За реализма относителните физически сили се измерват с физическо-балансови отношения, докато за геополитиката отношенията на баланс на силите идват отчасти от гледна точка на пространствени позиции или модели. Накратко, реализмът и геополитиката са две различни мисловни школи, макар и с някои области на припокриване.
Геополитиката, понятие, което е било предмет на дебат в продължение на векове, е историческа материалистическа теория за сигурността, която отъждествява географията с материалната среда. Тя обяснява създаването на световния ред от гледна точка на "взаимната зависимост на насилието", която се определя от географията и технологиите. Географията наистина представлява основна характеристика на материалния свят и макар че геополитиката и историческият материализъм изглеждат сходни на едно ниво, те са дълбоко различни.
Едно от най- често срещаните обяснения на световните процеси е чрез икономическите мотиватори на играчите, което е исключително лимитирано в съдаржание и Марксистко в своята същност. Историческият материализъм, както се проявява в класическия марксизъм, като цяло възприема подхода "отвътре навън", давайки предимство на вътрешните фактори, докато геополитиката се фокусира предимно върху международните проблеми. Марксизмът предполага върховенството на икономиката, или "начина на производство", за разлика от геополитиката, която не прави това допускане. Геополитиците не споделят детерминизма на историческите материалисти и разглеждат географията като условие, при което функционират държавите. Един мъдър държавник може да използва географията в своя полза, а ощ по мъдри политици дори и напълно ощетени от географията могат да преобърнат негативите в своя полза. Пример е Израел, който въпреки оскъдната територия и липсата на каквито и да е географски предпоставки успява да преодолее всичките си ограничения и да достигне до ниво на глобален играч с който всички се съобразяват.
Самата геополитика, а не нейните абстракции, трябва да бъде върната като концептуално ядро на геополитиката. Географът Сол Коен определя геополитиката като "отношението на международната политическа власт към географската среда". Въпреки това разграничението между геополитиката и политическата география остава неясно. Някои твърдят, че разграничението е целево, където геополитиката е псевдонаука, която развива определена програма, докато други я смятат за подмножество на геополитиката, съдържащо най-добрите прозрения на последната. Възходът и падението на геополитиката могат да бъдат проследени до първите "физиополитици", които се опитват да обяснят човешките дела с географски референции много преди термините "политическа география" и "геополитика" да навлязат в лексикона. Ранните "физиополитици" се интересуват повече от това как природната среда влияе върху политическите организации. С индустриалната революция фокусът на физиополитиците се измества от вътрешната към международната политика, повлиян от технологичното развитие, което свива земното кълбо.
В англоезичния свят геополитиците имаха различен набор от проблеми и аналитични точки на внимание. Трима ключови теоретици в "геостратегическата" школа са Махан, Макиндер и Спайкман. Махан твърди, че морските сили, дефинирани като тези, които упражняват контрол върху ключови водни пътища, играят решаваща роля във военната история на Европа, която според него е белязана от сблъсъци на интереси между нациите. Той твърди, че морската сила има три компонента: търговия, корабоплаване и колонии. Махан твърди, че това дали една държава може да се превърне в морска сила зависи от шест елемента: "географско положение" (островно срещу континентално), "физическа форма" (достъп до море и пристанища), "площ на територията" (населени брегове), "брой на населението" (население, способно да се движи по море), "национален характер" (търговски способности) и "характер на правителството" (тип режим и политика). Първите три са "природни условия", докато последните три се отнасят до човешките условия. Тяхното успешно съчетаване зависи от човешкото въздействие, както е показано в дългата дискусия на Махан за това как военноморската политика на Жан-Батист Колбер се отразява на френската морска мощ.
В началото на ХХ в. военноморските сили на САЩ са по-малки от повечето европейски велики сили и първоначалната грижа на Махан е свързана с близките морета, особено Карибския басейн. Въпреки това Махан вярва, че Тихият океан ще се превърне в стратегически център в бъдеще. Той препоръчва изграждането на мощен военноморски флот и канал на провлака в Никарагуа или Панама, квазисъюз с други морски сили, които имат общи интереси - Великобритания, Германия и Япония - и оттегляне от района на юг от долината на Амазонка, за да се съсредоточи върху Карибския басейн и "проблема на Азия".
Източна Европа, сърцевината към три континента
Макиндер твърди, че най-основният географски факт за Европа се състои в разделението между Западна и Източна Европа, като Германия е разположена в центъра. Той смята, че епохата на морското господство на Европа може би е приключила поради технологичните промени и географските открития. Макиндер отбеляза, че богатството и мощта на нациите в исторически план са зависели колкото от природните ресурси и мобилността, които са се определяли предимно от топографията, релефа и животинската сила, толкова и от националните характеристики, като например социално-икономическите организации. За Макиндер фактът, че вече няма нови територии, които да се заемат, означава "затваряне" на международната политическа система, което ще засили конкуренцията между държавите. С развитието на транспорта и построяването на Транссибирската магистрала Макиндер спекулира, че "опорната" държава, Русия, сега ще представлява заплаха за Великобритания, която е аналогична на монголската заплаха за Европа няколко века по-рано. Тъй като голямата част от сушата на Русия е недостъпна откъм морето, тя би могла да използва континенталните ресурси, с които да изгради несравним флот. В постколумбовия период щеше да се наблюдава връщане към предишното статукво, като "оста" на Евразия отново щеше да засенчи световните дела.
Макиндер доразвива геополитическите си виждания за света след Първата световна война в "Демократични идеали и реалност". Той твърди, че най-основният географски факт за Европа се състои в разделението между Западна и Източна Европа с център Германия. Източна Европа може да се използва като трамплин за "сърдечната област" - по-широк регион извън Европа, простиращ се от Сибир до Персия. Макар че флотът на една морска сила не може да проникне в "Heartland", една континентална сила би могла да пусне котва до него, като потенциално доминира над целия "Световен остров" - общ континент на Европа, Африка и Азия. Това до голяма степен обеснява изключителният интерес към Крим през последните столетия. Полуостров, който предоставя всички предпоставки да бъде защитено пристанище свързващо три континента. Функция която полуострова изпълнява още по времето на Древният Рим.
Избягвайки грандиозното теоретизиране на съдбата на нациите, Спайкман насочва вниманието си по-тясно към стратегическите проблеми във време, когато международните отношения в САЩ са предимно идеалистични. Спайкман твърди, че отсъствието на правителствена организация налага формулирането на географски обоснована външна политика, тъй като географията е най-фундаменталният фактор... тя е най-постоянната. Размерът и местоположението на една нация са два от най-важните фактори, които информират нейната външна политика. В посмъртния си труд "География на мира" Спайкман излага теорията за "римланд", която е продължение на стратегията на Америка. Той твърди, че сигурността на Съединените щати зависи от активното участие на страната в евразийската силова политика. "Rimland" е междинният регион(Източна Европа) покрай литоралите на "Heartland" на Макиндер, който служи като огромен буфер между морската и сухопътната сила. Ако районът бъде окупиран от силите на Оста, западното полукълбо на практика ще бъде обкръжено. По-нататъшното развитие на въздушните сили обаче може да промени ситуацията. Нещо повече, комбинираните ресурси на Стария свят биха превъзхождали тези на Новия свят: Съединените щати биха могли да се изправят пред сериозно предизвикателство, доставяйки основни суровини извън западното полукълбо. За да предотврати подобна възможност, Спайкман твърди, че Америка трябва да запази баланса на силите в крайбрежната зона.
Субективни промени на Географията
Спайкман не е бил детерминист, но е знаел за променящата се стойност на географията в зависимост от такива фактори като технологии, демография и разпределение на властта. Той разграничава своята геополитика от теорията за "органичната държава", която отхвърля индивидуалната свобода. Класическата геополитика разкрива отличителни характеристики в три взаимосвързани области: предмет на анализ, каузален механизъм и онтология.
Теоретици като Махан, Макиндер и Спайкман са се занимавали с най-наболелия политико-стратегически въпрос на своето време, а именно как да гарантират сигурността на своите държави в условията на международен конфликт. Те се опитват да определят къде да насочат външната си политика: за Махан това е Карибският басейн, а по-късно и Азия, за Макиндер - сърцето на страната, а за Спайкман - периферията. С други думи, те разработват теории за външната политика с особен акцент върху пространственото измерение.
Класическата геополитика съдържаше уникални причинно-следствени механизми, тъй като те твърдяха, че съответните държави трябва да се съсредоточат върху определени области като "естествени седалища на властта" поради природните ресурси, релефа, населението и други подобни. Геополитиката поставя географията, особено физическата география, като независима променлива, за да се разбере стратегическата среда. Това отличава геополитиката от политическата география, където географията е зависимата променлива, и от тези теории, които често се определят като "геополитически".
Тези характеристики произтичат от факта, че класическите геополитици са използвали географията като "помощно средство в държавното дело". Последната характеристика на геополитическата теория е структурно-материалистическата онтология, която набляга на материалната среда като независима променлива, от която се извежда външната политика. И тримата мислители признават възможността агентът да променя средата, най-вече с помощта на технологиите. Всички те приписват причината за конфликтите, за които нациите се нуждаят от външна политика, на структурни фактори: Махан - на сблъсъка на търговските интереси, Макиндер - на неравномерното развитие на нациите, а Спайкман - на "анархията".
Маргинализирането на геополитическия анализ
Втората половина на ХХ век често се описва като период, в който геополитиката запада, като след Втората световна война терминът "геополитика" отстъпва значително в обществения дискурс. Учените посочват различни лични, вътрешни и международни причини за този упадък, включително ранната смърт на Спайкман, закриването на географски факултети, развитието на системите за стратегически ядрени оръжия и двуполюсността на суперсилите по време на Студената война. Като основен фактор за това често се посочва вината на германската геополитика за асоциирането ѝ с нацистите.
Едуард Мийд Ърл, един от основните привърженици на геополитическия подход през 40-те години на ХХ в., предупреждава министъра на военноморските сили на САЩ Джеймс Форестал да "стои далеч от всяка дума като геополитика". Въпреки това геополитическият анализ, който дава информация за националната стратегия по отношение на географските характеристики, все още е актуален и в съзнанието на американските стратези и преподаватели известно време след Втората световна война. Няколко елитни институции, като Училището за външна служба в Джорджтаун, Института за напреднали изследвания в Принстън и Института за международни изследвания в Йейл, превърнаха геополитиката в основа на своите подходи към международните отношения.
В края на 30-те години на ХХ век Училището за външна служба в Джорджтаун започва да предлага два курса по геополитика по нареждане на основателя на училището, преподобния Едмънд Уолш. Ърл е един от хората, които се застъпват за геополитическия анализ, включвайки геополитическия подход в изучаването на стратегията. Харолд и Маргарет Спрот, които обикновено се смятат за пионери на външнополитическия анализ, проявяват жив интерес към геополитическия анализ през цялата си дълга кариера.
Институтът за международни изследвания, създаден през 1935 г. под ръководството на Спайкман, насърчава релевантни за политиката и интердисциплинарни изследвания, като се застъпва за интервенционистки подход, основан на силово-политически анализ. Това противоречи на идеалистичните и изолационистки интелектуални течения в американските университети, които разчитаха на международното право и островната позиция на Америка за гарантиране на националната сигурност. Институтът за международни изследвания обединява впечатляваща група учени, сред които Брукс Емени, Арнолд Улфърс и Уилям Т. Р. Фокс, който по-късно основава Института за изследване на войната и мира.
По-късно членовете на Института за международни изследвания започват да ръководят подобни изследователски инициативи в цялата страна, ориентирани към властта и политиката, като полагат основите на съвременните международни отношения. Улфърс е нает от Училището за напреднали международни изследвания към Университета "Джон Хопкинс" да ръководи Института за външна политика по подобие на Института за международни изследвания. Уилям Т. Р. Фокс, който е привлякъл учени от Чикагския университет като Гейбриъл Алмънд и Бърнард Броуди, се премества в Колумбийския университет, където основава Института за изследване на войната и мира.
Маргинализирането на геополитическия анализ в основните направления на науката за международните отношения не е изненадващо предвид важните им различия. Не по-малко важно развитие е включването на геополитиката в професионалното военно образование, което косвено се отразява на стратегическото планиране. Американските военни организации вече са събирали географски данни, за да информират военната стратегия и външната политика от края на XIX в., като се започне със създаването на Службата за военноморско разузнаване през 1882 г. и на Отдела за военна информация през 1885 г.
Геополитическите теории свързват географските данни с националната политика. По време на и след Втората световна война Уолш, Ърл, Спраутс, Спайкман и Улфърс, както и Робърт Щрауш-Хюпе, служат във военни организации или изнасят лекции в различни професионални образователни институции. Към средата на 50-те години на ХХ век американските военни училища по същество са "институционализирали геополитиката". Възходът на класическия реализъм на Моргентау в американските академични среди води до упадък на геополитиката в областта, тъй като тя се разглежда като начин да се разграничи от по-утвърдени дисциплини като история на дипломацията и международно право. От друга страна, геополитическият анализ разграничава стратегическите пространства въз основа на техните географски характеристики.
Географията продължава да бъде важна предпоставка в науката за международните отношения, тъй като държавите по същество са териториални образувания и техните дейности, като поддържане на вътрешната сигурност и ред, защита на границите и териториите и защита на гражданите в чужбина, се осъществяват на сушата и в морето. Основните компоненти на тяхната мощ - военна техника, икономически ресурси и население - са разпределени неравномерно и се пренасят в различни географски райони. Географът Жан Готман отбелязва, че политическите разделения са смисълът на съществуването на международните отношения.
В науката за международните отношения има три направления, които предполагат някакъв причинно-следствен механизъм, включващ географски характеристики. Първо, ако крайните цели на една държава са сигурност и власт, те се проявяват в реалния свят по-конкретно съответно като "буфери" и "ресурси". Стратегическата стойност на дадено място може да се състои преди всичко в способността му да откаже на противника достъп до основни комуникационни линии, територия и ресурси.
На второ място, географията оформя стратегическите области, в които държавите действат, обуславяйки техните общи възможности (средства). Политолозите с удоволствие използват разстоянието като обяснителна променлива за проектирането на сила. Кенет Боулдинг пише, че военната и политическата мощ на една държава намалява с отдалечаването на единица разстояние от нейната база. Друг географски фактор, който обяснява възможностите на държавите за прожектиране на сила, е теренът. Географските фактори понякога дори могат да променят ефекта от разстоянието. Например Китай и Индия не са имали голямо взаимодействие до сравнително скоро поради планинските вериги, които ги разделят.
Джон Миърсхаймер твърди, че океаните възпрепятстват движението и проектирането на сила на въоръжените сили, откъдето идва и "спиращата сила на водата". Според Миърсхаймър в края на XIX в. преходът на властта между Великобритания и САЩ не е довел до конфликт поради буферния ефект на морето.
Географията и Баланса на Сили
В последните трудове физическата география се съчетава с човешкия фактор, за да се оценят възможностите за проектиране на сила. Патрик Портър е разработил по-сложна концепция - "стратегическо разстояние", която контрастира с физическото разстояние. Портър демонстрира как стратегическото разстояние, способността на държавата да проектира мощ на достъпна цена, все още ограничава теорията за "глобалното село", според която Съединените щати могат да проектират мощ и да решават проблеми навсякъде по земята. Той разглежда два фактора: технологията и човешката активност. Разработването на отбранителни технологии частично отменя нападателните възможности на противника. Междувременно държавите се противопоставят на външна намеса, за да запазят суверенитета си, като по този начин ограничават силата на оръжейните технологии. Портър стига до заключението, че "нападателната свиваща сила на глобализацията, задвижвана от технологиите, е силно преувеличена".
Øystein Tunsjø се основава на "спиращата сила на водата", за да отчете взаимодействието между географията и разпределението на властта. Той изказва тезата, че морската география на Азия би направила зараждащата се биполярност между САЩ и Китай различна от американско-съветското съперничество по време на Студената война, което се осъществяваше предимно в континентална Европа. Тунсьо прогнозира, че "спиращата сила" ще забави балансиращото поведение на съседите на Китай, ще увеличи вероятността от ограничен конфликт между САЩ и Китай и ще стабилизира периферните райони.
Географията, особено местоположението и разположението на земята, оказва влияние върху цялостната стратегическа ориентация на държавата, или предпочитаните от нея начини за постигане на цели с наличните средства. Голяма част от трудовете, посветени на баланса "нападение-отбрана", чийто основоположник е Джервис, отчитат географията и технологиите при определянето на цялостната военна позиция на държавата, или "относителната лекота на нападение и отбрана". Това уравнение обаче има и обратна страна: Лесното нападение за една държава се превръща в уязвимост на противника.
Тясно свързан с това е въпросът за детерминизма. Въпреки че географията остава постоянна, нейното значение се променя, както добре са знаели класическите геополитици. Този аспект - относителността на пространството - е недостатъчно изследван в науката за международните отношения. Място А може да се намира на три километра от място Б в абсолютно изражение, но времето, разходите и възможностите за преминаване на същото това пространство варират. Например развитието на парната машина намалява значително общото разстояние на едно пътуване. Друг фактор е обществено-политическият контекст.
И накрая, тези разнородни изследвания разглеждат целите, средствата и начините поотделно. Географията е в основата и на трите елемента на държавното творчество, докато държавите остават териториални единици. Например реките на Хабсбургската империя, обширната ѝ територия и несигурното ѝ разположение в центъра на Източна Европа ограничават наличните ресурси, изискванията за сигурност и голямата стратегия. Обширността на Тихия океан, усложнена от проблема с придвижването на флота между двата океана, оформя Военния план "Оранжев" - стратегията на Америка за защита на тихоокеанските ѝ владения от Япония.
Учените трябва да разглеждат географията по цялостен начин, за да разберат и оценят по-добре възможностите за проектиране на сила. Концепцията за "международната система" в неореалистическата традиция се основава на опита на континентална Европа, така че различните теории, произтичащи от тази парадигма, може да не са приложими към различните географски условия. Историкът Лудвиг Дехио твърди, че балансът на силите се поддържа не в самата нея, а с въвеждането на нови сили от периферията.
Необходимо е да се направи още една област на изследване, свързана с относителността на географията. Критиците на геополитиката твърдят, че тази област има склонност да обръща твърде голямо внимание на фиксирани географски характеристики, като например разстояния или терен, и спорят дали определени геополитически идеи са валидни и днес. Заслужава си обаче да се разгледа въпросът как класическите геополитици са мислили за географията, особено как взаимодействието ѝ с човешките фактори променя стойността на дадено място. Едно приветствано развитие е включването на технологията в геополитическия анализ на "средствата", както в случая със "стратегическото разстояние" на Портър.
Освен това има много възможности за учените да изследват асиметрията, относителността и всеобхватността на географията. Съществуват още две насоки за бъдещи изследвания, свързани с относителността: включването на политическите институции и предизвиканите от човека промени в самата среда. Топенето на арктическите ледове вследствие на климатичните промени може да означава отваряне на нов търговски път за страните от Източна Азия, докато за Русия това ще създаде дълга и открита брегова линия, която да защитава, което ще означава край на статута ѝ на непристъпно "сърце".
И накрая, поради ограничените ресурси държавите са склонни да съсредоточават дипломатическите и военните си дейности върху определени граници. Съществуват обаче малко аналитични рамки за обяснение и прогнозиране на геополитическата ориентация, обект на изследване в класическото геополитическо писане. Стандартната реалистична литература дава само елементарни прогнози, че държавите ще дават приоритет на вътрешния фронт. В наше време вероятно един от най-важните стратегически въпроси е дали Китай ще се превърне в морска сила или ще остане сухопътна сила. Но даже на този въпрос, отговора е вече повече от ясен с темповете на развитие на Китайският флот и пренасочването му по безопасният Северен път контролиран от Русия. Насочването на Китай към Северен обход, демонстрира че доста процеси се случват въпреки географските пречки и че географията сама по себе си не е достатъчна, за да се предвиди бъдещето.
За да се върне геополитиката в основното русло на науката за международните отношения, трябва отново да се постави географията в центъра на аналитичното ядро на геополитиката. Докато хората живеят на Земята и държавите остават териториални единици, различните предизвикателства пред тях ще имат географски референции - от стратегическата конкуренция за ресурси и буфери до изменението на климата и изследването на космоса.
Comments