top of page

Джордан Питърсън, нацизма, Дугин и нуждата от цензура!



2024 г. ще бъде година на избори: ще се избират президенти и парламенти в повече от 50 държави, които произвеждат 54% от световния БВП и в които живее почти всеки втори жител на света. Дали строгите имиграционни политики са победа за крайната десница в Европа и събуждането на стари демони? Ще доминират ли радикалните десни на многобройните избори през 2024? Новите закони за депортиране в ЕС и дебатите за имиграцията във Франция? Без да осъзнаваме, че имиграцията действа като своеобразен (рентген) на социалните проблеми в дадена страна, изглежда че националистите и популистите ще лидират дневния ред на Запада в опит да бъдат заметени всички наболели проблеми. За повечето от нас нахлуването на Русия в Украйна бе брутален акт на агресия и тероризъм на държавно ниво, но не за всички. Една малка, но все по-нарастваща и влиятелна група от европейски и американски учени и политици я оправдава като мярка срещу разпространението на упадъчния Запад. Членовете на европейската крайна десница аплодират руския президент Владимир Путин като защитник на западната християнска цивилизация, атакувана от безконтролната тълпа на т.нар. будни либерали. Срастването между държава и църква, по модел на нацистка Германия, трансформира Русия в стожер на мистичния "традиционализъм" за международния морален консерватизъм. Тренд (наподобяващ ребрандинга на СССР), който превръща руската държава в авангард на глобалните културни войни срещу западната либерална демокрация, пазарната икономика и капитализма, религиозните и индивидуални човешки права.

През последните няколко десетилетия историците все повече се занимават със субективността на обикновените германци по време на националсоциалистическата диктатура. Преди това те бяха маргинални за историческата литература, фокусирана много повече върху взаимодействието между държавните и партийните институции при формирането на нацистката политика. Този структурен, "функционалистки" подход започва да се разпада през 80-те години на ХХ век с появата на Alltagsgeschichte (история на всекидневния живот) и по-широкия културен обрат в хуманитарните науки, който насърчава убежденията и манталитета като теми на научно изследване. Гестапо не разполага с всеобхватен апарат за наблюдение на германското общество и зависи в недооценена досега степен от донесенията и сигналите на обикновените граждани, на тяхната фанатична вяра и ангажираност с нацистката идеология. Техните субективни мотиви за това варират от дребни съперничества до идеологически ентусиазъм за нацистките расови цели. Доброволния характер на взаимоотношенията на обикновените германци с национал социалистическата партия е поразяващ. Държавният терор изчезва напълно в заден план в социалните изчисления на обикновените германци, а обикновените хора се характеризират с всепроникваща и непоколебима преданост към Адолф Хитлер и нацистка идеология. Кой и как е могъл да накара една огромна маса хора сляпо и фанатично да вярват и да участват с огромен ентусиазъм в извършването на едни от най-страшните престъпления в човешката история? Въпрос, на който можем да отговорим (за да спрем това, което идва) или да оставим времето и историците да анализират процесите които се случват в нашето общество, десетилетия след рухването на национал социализма в различните му проявления (фашизъм, нацизъм, СССР).

Пропагандата, дезинформацията и фалшивите новини са основни оръжия в конфликтите, които се разгарят в глобален мащаб. Тези хибридни военни методи целят да поляризират общественото мнение, да насърчават насилствения екстремизъм и речта на омразата и в крайна сметка да извършат социална диверсия в противниковия лагер, като подкопават демокрациите и да намаляват доверието в демократичните процеси. Психологическата война (PSYWAR) или съвременните психологически операции (PsyOp) са известни под много други имена или термини, включително операции за военна информационна поддръжка (MISO), Psy Ops, политическа война, "сърца и умове" и Пропаганда. Терминът се използва "за обозначаване на всяко действие, което се практикува главно с психологически методи с цел да се предизвика планирана психологическа реакция у други хора".

Използват се различни техники, които имат за цел да повлияят на ценностната система, системата от убеждения, емоции, мотиви, разсъждения или поведението на целевата аудитория. Използват се за предизвикване на желание за доброволно коопериране или засилване на нагласи и поведение, благоприятни за целите на инициатора, като понякога се комбинират с черни операции или тактики на фалшивия флаг. Масовата комуникация, например радиото, позволява директна комуникация с вражеското население и затова е използвана в много усилия. Каналите на социалните медии и интернет позволяват кампании за дезинформация и пропаганда, провеждани от агенти от всяка точка на света. Например, един от начините, по който се внушава да се мисли за конфликта в Украйна е, че той е прокси война между силите на модерността (наречени Сатанистки) и традицията, че нахлуването на Путин е реализация на идеите, изложени в бестселъра на Дугин "Основи на геополитиката" от 2009 г. За Дугин основният геополитически конфликт е Западът срещу останалите, като Евразия е начело на останалите. В това отношение той следва една стара гледна точка, наречена "евразийство", която подчертава различията между славянските народи и Запада, като първите са православни християни, а вторите се възприемат като колониалисти, налагащи консуматорско варварство на свят, който заслужава нещо по-добро. Дугин се опира на малко познатата философия, наречена "традиционализъм". Мистична идеология, която приобщава и крайния национализъм и радикалния социализъм. Това е съвкупност от идеи, вдъхновили Стив Банън, Джон Тавенер, повече или по-малко расистки групи като германската партия AfD, природозащитници, които прегръщат дърветата, като Е. Ф. Шумахер, някои от най-безсмислените крайно десни кътчета на тъмната мрежа, като и поп-психолога симпатизиращ на Хитлер и излекувал своята душа и тяло в Русия, канадския професор по психология с индиански корени - Джордан Питърсън.

Както Гунар Бек от популистката крайно дясна партия "Алтернатива за Германия" заяви пред CNN след инвазията на Русия в Украйна: "Много от нас се противопоставят на модните социални тенденции на нашето време, някои от които се насърчават чрез публични средства. Гледаме към Русия и виждаме европейска страна, в която тези проблеми не са отишли твърде далеч. Нахлувайки в Украйна и връщайки я под властта на Русия, Путин ще предотврати това вътрешно гниене и разложение да се разпространи по-далеч на изток или на Запад." Канадският психолог и консервативен полемист Джордан Питърсън е малко по-комплексен в аргументите си, застъпвайки цивилизационната роля на Русия като спасител, борещ се да спаси Запада от морална и културна дегенерация, започвайки войната. "Ние не ... притежаваме всички морални предимства", казва той на своите над 5 милиона последователи в YouTube. Позовавайки се на Достоевски, той описва войната като война, която се води не за територия, а за идеи, ценности и традиции - война, която "може да бъде спечелена само на интелектуалния или дори на духовния фронт" превръщайки битката в манихейско сражение между сатаната и светлината.

 

Кой е Джордан Питърсън?

Ако има съвременна икона на крайно дясното, това е Джордън Питърсън. Едно от най- противоречивите имена на литературната и културна сцена, той е професор по психология, който успешно продава видеа за самоусъвършенстване по цял свят преди да стане най-силното културно оръжие на крайно дясното в моралната битка, която според тях водят с греховният Запад. Днес той е интелектуалец със статус на поп звезда, обожаван от белите супремасисти и привържениците на теорията на конспирацията по цял свят. Изключително гръмогласен морален стожер, демонстриращ пълно познание на понятието "истина", "правилно", "човешка същност" и "морал", както и напълно уверен в своята мисия да спаси света от колонизиралия го либерален елит.

Питърсън не е просто поредният трол, нарцис или въздух под налягане, чиито аргументи са фатално компрометирани от недобросъвестност, дребнавост, интелектуален мързел, расистко чувство на превъзходство и явен фанатизъм. Той е фанатик, който вярва в това, което казва, знае за какво говори (и защо го прави) и в много случаи зад неговия глас (който е мулти милиона трибуна в социалните медии) прозират основните опорни точки и главни внушения на Руската пропаганда. Нищо чудно, че всички са втрещени от 60-годишния професор, който изглежда внася тежка интелектуална тежест в стандартните оплаквания за "воините на социалната справедливост" и западните "снежинки" (така нарича "лесно ранимото" според него западно общество, въпреки редицата си заболявания и нервни сривове). Разсъжденията на Питърсън за войната в Украйна се оказват смесица от пропагандни разкази на Кремъл, фалшиви данни, спекулативни твърдения и дълги разсъждения - близки до възхищение - за личността на Путин. В онлайн видеата си Питърсън обвини НАТО, ЕС, Украйна и западните левици за нахлуването на Русия в Украйна. Тезите му възпроизвеждат ключови послания на пропагандната машина на Кремъл, целящи да легитимират завоевателната му война в очите на западната аудитория. Според него една от причините за тази война е, че Русия е "заплашена от безразсъдния и провокативен западен експанзионизъм в страна, от която наистина не се интересуваме..., която е ключова за руската идентичност и сигурност".

 

Икона на Крайно-Дясното

Един от най-известните привърженици на белите националисти, известен като Саргон Акадски, не еднократно изразява любовта си към работата на Питърсън. Пол Джоузеф Уотсън, виден теоретик на конспирацията от Infowars, пише в Twitter: "Джордан Питърсън за министър-председател на Канада". Наричан от крайно дясното "най-важният и влиятелен канадски мислител след Маршал Маклуън", "най-влиятелният обществен интелектуалец в западния свят", "един вид светски пророк... в ерата на лоботомизирания конформизъм". Като приходите му от груповото финансиране в Patreon и от посещенията в YouTube многократно надхвърлят академичната му заплата. Той успява да генерира милиони последователи, въпреки че сериозният западен академичен елит го отхвърля. Професор Айра Уелс, негов колега от Университета в Торонто, е повече от критична и го нарича "професор по пифл" - по-скоро звезда от YouTube, отколкото надежден интелектуалец, а Табата Саути, журналист в най-престижното канадското списание Macleans, го определя като "най-умният човек сред глупаците". Но това не пречи на Джордан Питърсън да е най-разпознаваемата фигура на психолог днес, създавайки личен бранд сравним единствено с Холивудските звезди.

Много от неговите опоненти го наричат нацист (и често дори обвиняват професора че е изплагиатствал Хитлер), най- вероятно защото има навика да казва неща (умишлено или не), които са просто рафинирани нацистки тези. Други казват, че той е криптофашист. Тоест по принцип пропагандира фашизма, но не го признава открито, така че никога няма да каже, че обича Хитлер, никога няма да признае, че е расист, сексист или дори десен, но почти всичко, което казва е изтръгнато направо от Mein Kampf, а напротив, много от нещата са изключително добре структурирани и завоалирани, въпреки че зад тях ясно прозират неговите послания и внушения. Да вземем например коментарите му за IQ и армията. Той изнася лекция, в която обяснява, че по време на Първата световна война американската армия е направила проучване, за да определи минималния коефициент на интелигентност, необходим на един войник, за да бъде полезен в тази роля. Твърдението на Питърсън е напълно необосновано, позовава на неуточнено "военно изследване" от Първата световна война. Критиците и феновете на Джордан Питърсън, безуспешно са търсили това изследване, но в общи линии, много от твърденията на "професора", подобно на Гьобелсовото разбиране за истина се базират на псевдо факти и чисти измислици, повторени безброй пъти, за да звучат като истина. През Първата световна война военните наистина са тествали интелигентността си, но са използвали тестове за английска грамотност, което означава, че имигрантите или войниците от небялата раса са били считани за хора с по-ниска средна интелигентност от англоговорящите бели войници. По същество Питърсън изтъква погрешен аргумент че IQ е стабилна научна концепция, която може точно да предскаже интелигентността, и тя трябва да се анализира чрез расата. Питърсън говори, че разпространението на хора с нисък коефициент на интелигентност е криза и неясно подтиква към действие. "Ами какво ще правим, ще игнорираме ли това?" Питърсън пита. "Ще избягаме ли от това?"

Твърди, че коефициентът на интелигентност основна наследствена черта, и след това доказва, че умните хора имат по-трудни и по-добре платени професии, докато хората с коефициент на интелигентност под 83 нямат място в съвременното общество. "Това означава, че в едно сложно общество като нашето, което става все по-сложно, няма нищо за 10 процента от населението", казва Питърсън. Този аргумент подкрепя едно противоречиво, меритократично разбиране за света - и също така пренебрегва факта, че няма доказателства, че IQ измерва интелигентността, както я разбира Питърсън. Професорът развива позабравената националсоциалистическата теория за "полезността" от първата половина на 20-ти век, че 10% от населението е функционално безполезно, до голяма степен кореспондира с идеите за расовото превъзходство и социалното инженерство на Хитлер, които днес вдъхновяват авторитарните пост комунистически режими и привържениците на тезата за превъзходство на бялата раса на Запад.

 

Адвокатът на Путин

Преди осем години Джордан Питърсън е популярен професор в университета в Торонто и практикуващ клиничен психолог, който продава упражнения за самоусъвършенстване в YouTube. Публикува първата си книга "Карти на смисъла", през 1999 г., появява се в бестселъра на Малкълм Гладуел "Дейвид и Голиат", където говори за чертите на характера на успешните предприемачи. Неговото раздуване на известността и богатството му обаче започва от другаде - с поредица от три части в YouTube през септември 2016 г., наречена "Професорът срещу политическата коректност" обезпокоен от федерална поправка за добавяне на половата идентичност и изразяване към Канадския закон за правата на човека; и плановете на неговия университет за задължително обучение срещу предразсъдъците. В един момент, някаква невидима сила изстрелва Питърсън в космоса по популярност, като днес той успява да достигне нови висини в атаката си срещу Западния модел в една изключително реакционна реторика.

Помислете върху следния хитро зададен въпрос: "Какво "провокира" Русия да нахлуе в Украйна?" Когато е формулиран по този начин, въпросът изглежда предполага, че без значение кой е начело, той би реагирал по абсолютно същия начин при тези обстоятелства. С други думи, един диктатор като Владимир Путин не е избрал да нахлуе, а е подтикнат от външни сили да го направи. А кои са тези сили? Оказва се, че има хора, които вярват, че Путин е бил принуден да нахлуе в Украйна, защото Русия е част от Запада и следователно има дял в неговата културна война, чийто Ground Zero по някакъв начин е Украйна. Това е мнението, което професорът по психология от Университета в Торонто и популярен лектор Джордан Питърсън изразява в неотдавнашен 51-минутен видеомонолог. Всъщност той смята, че нахлуването на Русия има нещо общо с противоречията относно пола и половата идентичност на Запад. С други думи, Путин е отговорен за "начина", по който се води войната, но "това", че тя изобщо се води, е по вина на Запада и Америка.

Ако това звучи пресилено, то е защото е така, защото такава е логиката на Питърсън и тя има много по-дълбоко ниво на странност от това да бъде адвокат на Путин. Канадският психолог продаващ видеа за самоусъвършенстване се прославя с безпощадните си кръстоносен поход срещу половата идентичност, местоименията и нравственото падение на Либералният Запад. В един от своите монолози той ловко фокусира гнева си върху изслушванията за утвърждаване на съдията от Върховния съд Кентанджи Браун Джаксън. Питърсън е особено раздразнен от това, че Браун избягва "въпроса на републиканската сенаторка от Тенеси, Марша Блекбърн" - както се изразява самият Питърсън - в който Браун е помолен да "даде определение за думата "жена". Джаксън отказа, като отбеляза, че тя "не е биолог". Според Питърсън отказът на Джаксън да отговори на простия въпрос на сенатор Блекбърн е доказателство, за да може той да скалъпи изводите си за "ненормален", "дегенерирал" и "луд" Запад, които да може да използва в последствие като аргументи.

Питърсън не атакува Запада директно, той осъжда изоставянето на традиционните възгледи за секса и пола на Запад: "В нашето общество всички сексуални наклонности и желания, без значение колко редки, опасни или социално разрушителни са те, не трябва просто да се толерират, а трябва да се възхваляват. Месец на гордостта. Открито, или иначе! И да се разглеждат като хедонистично желани и абсолютно безвредни!". По този начин, канадският професор намира критиката на Путин към Запада и предполагаемата опасност, която той представлява за благочестието и традиционните добродетели, за дълбоко убедителна. Но каква точно е тази критика? Ето Путин със собствените му думи в едно "интервю" за държавната пропагандна телевизия RT от 2013 г:

„Към днешна дата ние нямаме съществени идеологически различия, но имаме фундаментални културни различия. Индивидуализмът лежи в основата на американската идентичност, докато Русия е била страна на колективизма (социализма). Един от изследователите на наследството на Пушкин е формулирал тази разлика много точно. Вземете например Скарлет О'Хара от "Отнесени от вихъра". Тя казва: "Никога повече няма да бъда гладна." Това е най-важното нещо за нея. Руснаците имат други, много по-възвишени амбиции, по-скоро от духовен тип. Става дума по-скоро за връзката ти с Бога. Имаме различни виждания за живота.“ А Юни 2023 година в деня на Руската Нация, Путин издигна Русия като единствено спасение за човечеството: „Русия е като крепост над бездната, тя е устояла и ще устои.“

За Джордън Питърсън Русия е част от Запада, като той твърди "руснаците вярват, че имат най-висшия морален дълг да се противопоставят на дегенеративните идеи, философия и теология на Запада". Още по-поразително е, че това убеждение, настоява Питърсън, "не е погрешно": "И в това има нещо, което не е погрешно, затова нахлуването на Русия в Украйна е по-скоро гражданска война на Запада".

Според канадският психолог, Руската инвазия в Украйна е отговор на потисничеството на рускоговорящите украинци от страна на Украйна, като Путин де факто "освобождава" Украйна. В речта си Питърсън представя Украйна като изключително разделена нация с вътрешен конфликт между "украинскоговорящите" и "рускоговорящите". За да потвърди тезата си, Питърсън се позовава на своята интерпретация на украинските президентски кампании от 2010 и 2019 г: "Президентът на Украйна Янукович, свален през 2014 г. в резултат на широко разпространени проевропейски протести, беше ясният фаворит и избор на рускоговорящите украинци, които в огромната си част заемаха югоизточната част на окръга. Докато Зеленски, настоящият президент и привърженик на всичко западно, беше и е подкрепян от украинскоговорящите, които живеят в североизточната част. Подкрепяното от украинскоговорящите, а правителство налага все по-драконовски ограничения на рускоговорящите в северозападната част на страната." Според Питърсън горната представа дава на Путин и руснаците "техните основания за безпокойство от ситуацията в Украйна", което отразява руския пропаганден наратив за "потискането на рускоговорящите", които Русия "освобождава".

Въпреки това опитът на Питърсън да противопостави "украинскоговорящи украинци" на "рускоговорящи украинци" до голяма степен се основава на несъществуващи данни и безпочвени спекулации. Проблемът с възгледите на Питърсън е следният:

Той се позовава на въображаеми изборни данни за президентската кампания през 2019 г., като твърди, че Зеленски е бил изборът само на "украинскоговорящите" в "Североизтока". В действителност 73% от украинците са подкрепили Зеленски. Той получава мнозинство от гласовете във всички области на Украйна, с изключение на Лвовска област в западната част. Това, което Петерсън обозначава като "североизток" или "северозапад", буди недоумение, тъй като тези понятия, представени от Питърсън като свързани по някакъв начин с въображаемото политическо противопоставяне между "рускоговорящи" и "украинскоговорящи", нямат никакво значение в езиковия или културния пейзаж на Украйна. Към настоящия момент 91% от украинците одобряват представянето на Зеленски. Така че, ако една избирателна карта може да се третира като надежден инструмент за разкриване на "конфликт" в едно общество, то вместо това тя ясно показва единството на украинците. Питърсън използва данни от президентските избори, проведени преди 13 години, за да създаде впечатлението, че "украинскоговорящите" са прозападни, а "рускоговорящите" - проруски настроени. Това не е така. Фактът, че фаворизираният от Русия Виктор Янукович получава огромна подкрепа в източната и южната част на Украйна през 2010 г., не означава, че украинците са искали да бъдат нападнати от Русия. Нещо повече, една от ключовите точки в президентската програма на Виктор Янукович през 2010 г. бе подкрепата му за европейската интеграция на Украйна, което обезсмисля предположението на Питърсън. Както и поставя огромна въпросителна върху позициите, които заема!

В предходните твърдения Питърсън въвежда подвеждащата идея за политически конфликт между "украински говорещи" и "руски говорещи". За повечето украинци това би звучало като глупост, подобна на правенето на политическо разделение между "синеоки украинци" и "зеленооки украинци" или между "украински инженери" и "украински филолози". Всички украинци разбират отлично украински и руски език; много украинци са двуезични, което означава, че използват или украински, или руски език в зависимост от контекста. Някои предпочитат само украински или руски, а други говорят суржик - хаотична комбинация от украински и руски. Всички тези езикови преживявания обаче не представляват отделни политически и културни идентичности, тъй като украинската национална идентичност не зависи строго от езика. Говоренето на руски език не прави човека проруски настроен, както говоренето на английски език в САЩ не го прави симпатизант на Британската империя или говоренето на португалски език в Бразилия не го прави готов да отстъпи независимостта на Португалия. Това би трябвало да го разбира и самият Джордън Питърсън, който твърди, че е от индиански произход. Все пак индианците са част от САЩ, освен ако не заема позицията (подхранвана от пропагандата на СССР), че индианските територии трябва да имат напълно независим статут от САЩ, както и Тексас, Флорида и разбира се Квебек от Канада.

 

Джордън Питърсън за моралното и културно превъзходство на Русия

Професор Питърсън се опитва да представи руската инвазия в Украйна като продължение на "културната война" с и вътре в Запада. По този начин той не само пропагандира четири кремълски мита, които отричат ролята на Украйна, избелват Русия и легитимират нейната война, но и противоречи на класическия либерализъм, който твърди, че насърчава. Питърсън се опитва да покаже как руснаците виждат, че Западът изпада в неомарксистка идеология: "Тези западняци са толкова ненормални, обладани от идеите, които ни унищожиха за един век, че просто не можем да им се доверим. Тези западняци са толкова ненормални, че една опустошена, но неутрална Украйна е за предпочитане пред една функционираща гранична държава, съюзена със САЩ и Европа. Тези западняци са толкова ненормални, че ще тласнем света до ръба на ядрена война и евентуално отвъд него."

За разлика от "декадентския" Запад, както твърди Питърсън, Русия е бастион на християнството и показва "всички признаци на възраждането на християнството". За да затвърди тази идея, Питърсън се позовава на произведенията на Фьодор Достоевски и Александър Солженицин. Последният е почитан на Запад като автор на "Архипелаг ГУЛАГ", но е известен в Украйна като руски шовинист, който призовава да се анексират части от Украйна, Беларус и Казахстан, за да се възстанови Руската империя.

По този начин се създава впечатлението, че е погрешно да се казва: "Това е Путин; да, той е зъл в начина, по който действа (но все пак има оправдано зло, нали? Русия все пак е наследник на Византия - руското понятие за Източната Римска Империя?), но отвъд него, вижте, има велика руска култура, която е Западна, която се бори да защити Западните ценности и идеали, загубени в либерализма и глобализацията", което служи като своеобразна индулгенция за престъпленията на един режим обявен за терористичен. Войната на Путин унищожи един златен век на руската култура, в който тя се доближаваше до Запада в нейната универсалност и хуманност, дори и през призмата на един тоталитарен режим. Това което Путин направи бе да реабилитира руския империализъм, с всички негови особености, срещу които се е формирало западното просвещение. Режима на Путин по никакъв начин не създава визии за обществото, които са създадени в много европейски страни, включително в Украйна. Колкото и абсурдно да звучи, Джордан Питърсън някак си с лека ръка отрича точно тези принципи зародени от просвещението; за човекоцентризъм, индивидуализъм - за да може културно да легитимира Русия и стремежа и да възроди Руската Империя.

Всички тези приказки за "алтернативна Русия", де факто, демонстрираха, че в момента няма алтернативна Русия. Вместо това в руската култура съществува лайтмотивът на това така наречено пан(славянско) единство, както казва руският философ Владимир Соловьов, което означава, че (всички) индивидуални различия трябва да се разтворят в някаква по-висша същност. И така, тази тоталитарна тенденция в руската култура присъства при руските славянофили през XIX в., със сигурност при руския писател Фьодор Достоевски, на когото Питърсън обича да се позовава, със сигурност при руски религиозни философи като Иван Илин и други, които се представят за основа на путинистките и евразийските идеологии. Руската култура няма алтернатива на империализма. Имперската идеология на руската литература, предизвиква много дебати. Например, нека вземем текста на Лермонтов "Мцири" (Послушник) за Кавказ. Това е начинът, по който руският поет казва на кавказките народи - грузинците и някои други - вижте, вие сте в миналото, имате само минало, нямате настояще и определено нямате бъдеще. Единственото, което имате, е носталгия по миналото.

Резултата от този интелектуален саботаж, е че в някои части на десницата на Запад се очертава модел, който е приблизително следният. "Да, Русия не е права да нахлува в Украйна, но...". Изключително популярният (с милиони онлайн последователи) канадски професор Джордан Питърсън пуска дълъг (и веднага станал вирусен) видеоклип, който представлява виртуалната платонична форма на аргумента, че "Русия греши, но...". И това, което следва след "но", неизменно е лавина от оправдания и фалшиви морални еквиваленти. Но моралното право, но те защитават традиционните ценности, да но те са за християнството, да но руската култура, да но НАТО провокира Русия, но Украйна провокира Русия и дори най-фрапантното от Питърсън - западният будизъм провокира Русия.

 

Традиционализмът - Идея, която свързва Джордан Питърсън и "мозъка на Путин Александър Дугин

Александър Дугин, наричан "Мозъкът на Путин" и "Распутин на Путин" се застъпва за конфликт със Запада и казва на руснаците, че трябва да "убиват, убиват, убиват" украинците. Общото между него и Питърсън е езотеричната философия-традиционализъм.

Традиционализмът е идеята, че природата, човешките общества и индивидуалният живот са основани на първичен ред отвъд видимия свят, до който езотеричните учения, предавани през вековете, дават достъп на посветените. Той възниква през първата половина на ХХ в. благодарение на творчеството на Рене Генон, френски интелектуалец, който смята суфизма, даоизма и индийската философска школа Адвайта Веданта за едни от най-ценните носители на тази безценна мъдрост. За разлика от тях публичната, общностна "екзотерична" религия християнството, особено в съвременните му протестантски форми - няма какво да функционира, смята Генон, освен ако човек не е в състояние да проникне в езотеричната й същност. Една от големите атракции на традиционализма през ХХ и ХХI век е контрастът, който той прави между традиционализма - "свещен ред" и либералният - "модерен безпорядък".

 

Конспирация: Науката за конспирациите, тайните общества и окултната война

Бащата на днешния традиционализъм и етноцентризъм Александър Дугин е противоречив руски, крайно десен академик и публичен интелектуалец, известен с антизападните, антиеврейските и антиукраинските си възгледи. Според него целта не е включването на нови територии в Руската федерация, а "възстановяването на старата Руска империя" или така нареченият "Руски свят". Александър Г. Дугин е син на генерал-лейтенант от ГРУ (специална служба, външно разузнаване на Министерството на отбраната на СССР), ученик на мистика Евгений Головин, доктор по философия, доктор на политическите науки, доктор по социология, професор, бивш и. д. ръководител на катедрата по социология на международните отношения в социологическия факултет на Московския държавен университет "Ломоносов" (2009-2014 г.), почетен професор на Евразийския национален университет "Гумильов" и на Техеранския университет. Владее повече от 10 езика. Биографията му е изключително пъстра: членува в национално-патриотичния "Фронт на паметта" и в окултния "Черен орден", основава Национал болшевишката партия, чете лекции по теории на конспирацията в Генералния щаб на руската армия и пропагандира различни религиозни (окултни) учения. Съвременният руски писател, противник на системата на Путин, Едуард Лимонов нарича Дугин "Кирил и Методий на фашизма". "Беше точно преди двадесет години, през 1992 г., на една вечер на прохановския вестник "Ден" в кино "Октябърский". "Дебел, нагъл с потник, брадясал млад мъж с широки бедра". През 1994 г., спомня си Лимонов, на фестивала на екстремистката мода Дугин е носил бричове и обувки! "В такова облекло кракът му с пръст нагоре изглеждаше двусмислено". Един от най-близките сътрудници на Дугин тогава носи черна униформа на СС, взета назаем от театъра. "Познанията на Дугин за фашизма - пише Лимонов - са на високо научно ниво."

"Черният орден" e създаден в началото на 80-те години от поета и експерт по окултизъм Евгений Головин. "Орденът" имал своя собствена йерархия, копирана от "матрицата" на СС. Най-високият ранг на райхсфюрер, разбира се, се заемал от самия Головин. Вярно е, че ритуалът на посвещаване (инициация) в "Ордена" се различава значително от своя химлеристки прототип и можеше да шокира с аморалността си или, както казват интелектуалците, с прякото си обръщение към "телесното дъно". Така от безобидните трактати за Блаватска, въртенето на маси и алхимията райхсфюрерът водел своите екзалтирани почитатели все по-далеч и по-далеч в мистицизма и окултното. Учениците му започват да говорят за Ордена на Туле, за Свещения Граал, за великата Атлантида - накратко, за това, което идеолозите на Хитлер почитат като свещени символи. В крайна сметка Головин издава списание с абревиатурата на СС "Splendor Solis" ("Великолепие на слънцето") и съчинява химн за "Черния орден на СС", в който романтизира "свръхчовеците" в униформи на Waffen-SS. Със задълбоченото си изследване на нацистка Германия, тайните окултни общества и религии, Дугин стига до развитието на свое научно течение в Русия, изучавано в специализирани академични факултети - науката конспирология (с научни трактати от него по темата. Една от най- известните му книги е Конспирация: Науката за конспирациите, тайните общества и окултната война).

Радикални консервативни идеолози на Кремъл днес са Малофеев, Дугин, Проханов и Багдасарян. Те помагат на Кремъл да очертае основните контури на една нова идеология. Възгледите на четирите гореспоменати фигури се различават по нюанси. Проханов е сталинистки империалист, Малофеев е милиардер (с медийни и културни инвестиции по цял свят), антикомунист и привърженик на абсолютната монархия, Дугин радикално отхвърля Запада и неговите ценности, но всички са обединени от факта, че според тях настоящата война в Украйна е преди всичко конфронтация между Русия и Запада на цивилизационно ниво. Подобно на Александър Дугин, неотдавна те твърдяха, че войната в Украйна е аналогична на "Страшния съд" и че Русия се изправя срещу "Антихриста" в лицето на "колективния Запад".

Ако повечето западни граждани не са чували за традиционализма, това не е изненадващо, тъй като той едва ли е измислен така, че да бъде общоразбираем (това е идея целяща да разрушава Западния либерално-демократичен модел). Радикалната философия се използва от идеолозите на Путин за да мобилизира руското общество и нейните бивши сателити в Източна Европа, докато на Запад кореспондира и консолидира радикали от маргиналния сектор, търсещи лесни отговори на изключително комплексни проблеми. Например, един от начините да се мисли (внушават възприятия) за конфликта в Украйна е, че той е прокси война между силите на модерността и традицията и че нахлуването на Путин реализира идеите, изложени в бестселъра на Дугин от 2009 г. "Основи на геополитиката". За Дугин основният геополитически конфликт е Западът срещу останалите, като Евразия е начело на останалите (героят- защитник на традиционните ценности). В това отношение той следва една стара гледна точка, наречена "евразийство", която подчертава различията между славянските народи и Запада, като първите са православни християни, а вторите се възприемат като колониалисти, налагащи консуматорско варварство на свят, който заслужава нещо по-добро, а Русия е последната преграда, спасител и освободител. Да ви звучи познато? Това бе идеологема използвана през периода на СССР, превръщаща се в основен стълб на режима на Путин.

Как Джордан Питърсън се включва в това? Авторът на бестселъра "12 правила за живот", който е безкомпромисен, прилага традиционализма в политиката, но с обрат. Генон смята, че подходящият източник на власт е духовният, то Питърсън го намира в компетентността. Йерархиите (вожд, старейшини, шамани, войни, племе...) като компетентност са основата на регресивната идеология на Питърсън, от омарите до човешките общества - се основават на компетентността, която може и да е породена от биологията и традицията, но е започнала да се разглежда от марксистите и техните съюзници само като деспотично основана на властта и личния интерес. Отхвърлянето на подобна политическа коректност води Питърсън до някои, меко казано, интересни позиции. Той твърди, че не съществува такова нещо като привилегия на белите, че е глупаво мъжете да бъдат по-малко агресивни, тъй като "агресията е в основата на стремежа да бъдеш изключителен", и че патриархатът е система, позволяваща на мъжете и жените да си сътрудничат във взаимна полза. Той смята, че се нуждаем от традиции, за да процъфтяваме.

Защо толкова много хора намират Джордан Питърсън за заплашителен? Отговорът може да бъде намерен в ожесточения спор между Карл Юнг (чийто запален последовател е Джордън Питърсън) и Зигмунд Фройд, довел до раздялата им в началото на 20-и век. Фройд търсещ рационално, причинно-следствено обяснение за подсъзнателния свят, който свежда до табута, семейна романтика, сексуални и смъртни нагони. Като твърд емпирик от XIX в., е скептичен, а може би дори ужасен от езотеричните явления; той казва на Юнг (мистик с интерес насочен към света на невидимото и окултното) да се пази от това, което вижда като "черна вълна от кал" в мистицизма.

Етимологията на думата "окултен" е следната: "това, което е скрито, укрито или покрито". Тъй като е очевидно рационален, Фройд не е имал място за окултни спекулации: изглежда, че е смятал мистицизма за невротично заболяване или поне за нещо, което трябва да се разбира от научна гледна точка. Този страх от "черния прилив на калта" продължава и в културните войни. "Твърдите рационалисти" са във война с "мистиците". Хора като Сам Харис, чието мнение е, че "интелигентността е въпрос на обработка на информация във физически системи", изглежда също толкова притеснени от мистицизма. От друга страна, неврологът и психоаналитик Иън Макгилкрист смята, че това е редуктивен възглед: "Съзнанието продукт на мозъка ли е?", пише той. "Единствената сигурност тук е, че всеки, който смята, че може да отговори на този въпрос със сигурност, трябва да греши". Фройд и Юнг водят същата вечна война между разума и мистерията и конфликтът продължава. Разбира се, страхът от фашисткия мистицизъм не е неоснователен: в крайна сметка мистицизмът, окултизмът и "колективното несъзнавано" са ужасяващи, защото не разбираме толкова много за тях - а някои врати е най-добре да останат затворени. Нацизмът, например, би могъл да се разглежда като един вид пред рационален мистицизъм, а Хитлер - като един вид отрицателно мистично чудовище. Дали обаче Юнг е бил нацист, както изглежда предполага Панкай Мишра? Всъщност подобни слухове се оказват неоснователни, защото Юнг рискува живота си в заговор за свалянето на Хитлер.

Джордан Питърсън е ученик на Юнг и подобно на своя учител притежава истински мистични качества. Това може би е една от причините, поради които той е заплаха за рационалисти като Фройд. Питърсън придобива огромна популярност от своите видеа с практични интерпретации на богатите и недостъпни трудове на Юнг, който е много труден за разбиране, като създава впечатление че е прочел пълните му съчинения - постижение само по себе си. Между впрочем, в наши дни Юнг е табу почти навсякъде в официалните среди - и в същото време е обичан от независими умове и всякакви артисти и разказвачи.

Плашещото при Питърсън е увереността, с която той рисува света в Манихейски (дуалистично окултно учение, което е в пълен противовес на Християнският монотеизъм, типичен за Юдейството, Исляма и Будизма. Разбиране идващо от Иранският- арийският Зороастризъм, представя света като битка между Светлината и Мрака, Доброто и Злото). За Питърсън например Христос е архетип на върховния герой, Луцифер - на чистото зло (алегория използвана с пълна сила от Путин и неговата пропаганда), Юда - на предателството, Каин и Авел - на враждуващите братя, Адам и Ева - на падналите мъж и жена. Архетипите са представи за една сложна реалност - граматиката или кодът, с който разбираме и съставяме човешката история. Подобно на акордите на пианото, някои от тях са тъмни, а други светли, някои мажорни, а други минорни, но всеки от тях има определено аксиоматично качество. Количеството на архетипите е ограничено, но те могат да бъдат подредени по неограничени начини - точно както няколкото ноти на западната скала съдържат възможност за безкрайни вариации. За всичко има математическо точно обяснение и формулировка (като в астрологията така популярна в Русия например), всичко е подредено във взаимно свързан ред. Уилям Блейк разбира архетипите още преди думата да се появи в обращение. Той нарича Библията "Великият кодекс на изкуството", което е друг начин да се каже, че Библията е книгата, която съдържа архетипите.

 

Традиционализмът

Какво трябва да кажем за езотеричната философия Традиционализъм, освен че е контра пункт (обединил радикалното ляво и дясно) на либералната демокрация? Това е съвкупност от идеи, вдъхновили Стив Банън, Джордан Питърсън, повече или по-малко расистки групи като германската партия Алтернатива за Германия (AfD), природозащитници екстремисти, като Е. Ф. Шумахер, някои от най-безцеремонните крайно десни кътчета на тъмната мрежа и музиката на Джон Тавенер. Най-невероятното от всичко е, че се стига до дълбоки размисли за това как съвременният свят се е объркал толкова много от либералните елити които "сякаш умишлено предизвикват хаос, а не хармония". Традиционализмът твърди, че съществува свещена, изначална традиция, която западната модерност унищожава (разбираемо, за да изведе на преден план алтернативната идеология), оставяйки ни без бог, без корени и изгубени. Докато всички на Запад от Хегел до Брайън Кокс, вярват че нещата могат да станат само по-добри, тъй като човечеството напредва към по-голямо самопознание и материален комфорт, традиционализмът твърди - и не само заради настоящата криза с разходите за живот - че нещата се влошават. Джон Ръскин твърди, че разделението на труда унищожава човешкия дух, превръщайки ни в "малки фрагменти и трохи от живота". Сьорен Киркегор - писал много преди Елон Мъск да купи Twitter - твърди, че комуникацията става все по-безсмислена, тъй като става все по-бърза. Божието слово, твърди той, не може да бъде чуто чрез "празно общуване, което има за цел само да разтърси сетивата и да раздвижи масите".

Традиционализмът отива и по-далеч. До смъртта си през 1998 г. един от водещите му теоретици, швейцарският мислител Фритьоф Шуон, живее в девствени гори край Блумингтън, Индиана, в първичната простота, която си е присвоил от индианците, избягвайки дънките и съвременните вулгарности в начина на говорене, за да се съсредоточи върху духовното и красивото. Неговото уединение е антидот на боклуците на съвременния живот. Друг водещ традиционалистки мислител, италианският философ Юлиус Евола, е бил заклет привърженик на фашизма, чиито идеи са се оказали популярни за Банън, когато той е работил за превръщането на Доналд Тръмп в президент. Книгата на Евола "Ездачът на тигъра" твърди, че традиционализмът не може да промени политиката, но това не означава, че политическите действия са безсмислени. Стига да е ясно, че "всичко, което има значение, е действието и безличното съвършенство в действието заради самото него", то е оправдано. Между 1969 и 1980 г. неофашистка група, наречена Ordine Nuovo, убива стотици италианци с терористични бомби, вдъхновени от философията на Евола.

Един от бащите на идеологията, французинът Рене Генон, предполага, че под всички форми на религия - от католицизма до будизма - се крие една-единствена, непреходна традиция. Точно както Сократ твърди в Платоновата република, че благородната лъжа се разпространява от елита, за да се осигури социална стабилност (идея, заимствана впоследствие от неоконсервативния мислител Лео Щраус), така и за Генон повърхностният характер на религията, нейната екзотерична обществена роля, крие езотеричната ѝ същност, разгадаема само от малцина.

Ален дьо Беноа, журналистически колега на Александър Дугин, неоезическият мозък на френската нова десница, защитник на управлението на бялото малцинство в Родезия и традиционалист, който вярва, че Европа трябва да бъде изключително за белите европейци: "Модерността роди най-празната цивилизация, която човечеството някога е познавало и идва нейният край". Как би могъл да изглежда този край? Ужасите в Украйна биха били незначителни в сравнение с тях. Какво би могло да се случи, ако с помощта на идентаризма се развие истински междуетнически конфликт между мюсюлманското и немюсюлманското население на Европа? Имаме ли наченки и провокации за това? "От Ренесанса насам обществата търсят истината на грешните места: индивидуализъм, сантименталност, рефлексивен и разрушителен скептицизъм, увлечение по действието и материалните придобивки. Всичко това, съчетано с визия за реалността, в която нищо, което е недостъпно за науката, не съществува (или дори не се допуска), означава, че западният "прогрес" всъщност е постоянно отдалечаване от истината. "

Тази критика на модерността едва ли е уникална за традиционализма. Това, което традиционализмът предлага обаче, е комбинация от критика и алтернативен начин за разбиране на реалността. Основите са лична самореализация, религия и политика. Интереса на това слабо движение към изкуството, пола, природата и междурелигиозния диалог, плавно преминава към връзките му със съвременната "радикална десница". Смесването в традиционализма на романтика, носталгичен копнеж, йерархия и елитарност несъмнено заслужава внимателно разглеждане - още повече, заради политическите мислители от Банън и Дугин до колегите им във Франция и Унгария .

Централна идея на традиционализма е, че разумът и дискусията не ни водят далеч в оценяването на най-дълбоките реалности на живота. Но Питърсън се опита да внушава тези реалности, чрез мулти религиозни диалози. Например с голям ефект бе сравнението на душата в християнството и исляма. В първата традиция егоизмът оставя душата да "замръзне до смърт", докато сгряващият огън на Христос "не я възстанови за живот". В ислямската мисъл егоизмът се представя като "задушаващ" душата; тя се успокоява от "хладната необятност на пространството", която я насърчава да "диша" и да се "разширява към безграничното". Като де факто, ние разбираме на фона че Запада е егоистичен и бездушен, а истината е в колективизма и национал социализма.

Като се има предвид настоящия политически климат - от културните войни до реалната война в Украйна - традиционализмът като набор от идеали и интуиции, които служат за основа на социалната и политическата мисъл, вероятно ще остане за дълго на политическата сцена.

 

Защо Питърсън се представя за американски индианец - традиционализъм и шаманизъм

Твърдение, че Джордан Питърсън е част от племето Kwakwaka'wakw се появява на няколко пъти в неговите биографиите. Връзките на Питърсън с народа Kwakwaka'wakw се дължат на приятелството и традиционните му връзки със семейството на Чарлз Джоузеф, опитен дърворезбар от племето Kwakwaka'wakw - Ma'amtaglia-Tlowitsis. В "12 правила за живот" има една глава, в която Питърсън говори за насилието и без да използва термина "резидентно училище", той се спира на човек, за когото предполага, че е посещавал такова: "Познавам един човек, велик художник, който излезе от такова "училище"… Неспособен да говори езика на училището, умишлено изолиран от семейството си, малтретиран, подлаган на глад и други мъчения, той излезе гневен, сломен млад мъж.". По-нататък Питърсън възхвалява този човек за това, че се е възстановил и се е отказал от омразата, която би трябвало да е естествено следствие от преживяното насилие и е станал "добър човек". Името на този "добър човек" не се споменава в книгата, но в други свои текстове Питърсън споменава името на много подобен човек, оцелял от интернат и признат художник - Чарлс Джоузеф, от племето Ma'amtaglia-Tlowitsis, част от народа Kwakwaka'wakw. "Добър човек", термин изключително често употребяван от Джордан Питърсън е изключително важен за Зороастризма, дуалистична религия базирана на морал и етика, здраво вкоренена в старата иранска народна религия. Добрият човек е добрият гражданин на света, това е Ахура Мазда. "Добрият човек се включил в битката срещу Ангра Майню (по-късно наречен Ахриман), главния проводник на злото, в подготовка за окончателния съд, включващ възкресението на мъртвите и затварянето на нечестивите в областите на мъченията." Добрият човек, спазва хигиена на ума, който съдържа добри мисли, добра реч и добри дела.

Джоузеф разказва за връзката на Питърсън с племето. "Той е част от моето семейство, той е част от кутията на Джоузеф, не от нацията, а от кутията на Джоузеф". казва Джоузеф. Той обяснява, че в този контекст "кутията" може да се използва като метафора за разширено семейство. Джоузеф пояснява, че в знак на благодарност за това, което Питърсън е направил за семейството му, той е бил покрит с одеяло и му е било дадено име - Алесталаги ("велик търсач"). Това са често срещани церемонии сред Първите нации от Западното крайбрежие. Церемонията по даване на име може да бъде скъпа и изисква много подготовка, а в случая на Питърсън тя е извършена в присъствието на вождовете, които се подписват под тази чест. Макар че името, избрано за него, не е от типа, който би бил даден на член на народа Kwakwaka'wakw, Питърсън все пак по някакъв начин става част от семейството на Чарлз Джоузеф. Учудващо е, че тези връзки не са били изследвани в печата преди, защото видът на почитта, оказана на Питърсън, е дълбок.

Шаманизмът и свръхестествените идеи са широко разпространени в началото на XX век, особено в Германия и зараждането на мита за арийската раса. Но по време на социалната криза след Първата световна война езотеричните и гранични научни идеи се превръщат в мощен инструмент за нацистка мобилизация, насочен към демонизиране на евреите и левите. Позоваването и присвояването на популярни езотерични, гранично-научни и религиозно-митологични вярвания помага на партията на Адолф Хитлер да привлича поддръжници и изгради напълно различна социална матрица в Европа.

Това, което първо привлече вниманието на Питърсън с Kwakwaka'wakw, е начинът, по който той сякаш използва това "приятелство", като талисман, за да се предпази от всякакви социални последици за това, че е спомогнал за разпространението на расови стереотипи за коренното население. Това е защита, вкоренена в политиката на идентичността - езикът му e наред, защото той все пак е "индианец" поради връзката си с Чарлз Джоузеф. Езикът е важен за Питърсън, дебатът за езика е начинът, по който става известен, а дискусията за идентифицирането и определянето на нещата е голяма част от това, за което той говори. Както казва Питърсън в едно интервю, "езикът взема хаоса и го превръща в неща". Според Питърсън нещата нямат реалност, докато не бъдат заявени и не им се даде име: "Когато говориш за тях и ги назовеш, те се превръщат от това размазано нещо, което е нещо като потенциал, и след това щрак, това е това нещо." С други думи, когато прокарвате стереотипи, вие ги превръщате в реалност. Подобно е схващането на друг алтернативен психотерапевт - мистик и специалист по личностно израстване, който използва шаманството и племенните вярвания, за да се превърне в един от най-продаваните и противоречиви автори на 70-те, Карлос Кастанеда. Според него, идентичността подлежи на драстични промени, както и изграждането на алтернативни лични легенди. Питърсън е безспорно прав по този въпрос: думите имат значение. Има значение, ако тези думи се използват, за да погребат стойността и индивидуалността на коренното население. Има значение, ако превръщате нашите култури в щит, за да се предпазите от отговорност за собствените си думи. И има значение, ако казвате, че сте нещо, а не сте. Думите, безразборно и неконтролирано изстреляни в публичното пространство имат огромно значение ако са част от терористични атаки, информационна война, дезинформационни кампании, масови внушения и интелектуален саботаж.

 

Как руската пропаганда се опитва да създава расови конфликти в САЩ

В два доклада, изготвени по поръчка на Сената от New Knowledge (NK) и Computational Propaganda Research Project (CPRP), подробно се описва как Русия преди пандемията е насочвала кампании за дезинформация към конкретни малцинствени групи в САЩ. И в двата доклада се изтъква една тревожна констатация: руснаците са се насочили основно към афроамериканците и други малцинствени групи, включително местните индиански групи. Руската пропаганда в социалните медии култивира и укрепва груповата идентичност. След това тя започва да набляга на споделеното чувство на недоволство сред групата, като същевременно работи за подкопаване на привързаността на групата към общата национална идентичност, охарактеризирайки САЩ и Великобритания, като колониални и експлоататорски сили, като примера с местните индиански племена е най-често използван в мита за колониалните узурпатори.

След руското нахлуване в Крим (2014) и обостряне конфликта със Запада, руската пропагандна машина връща своята активност от по времето на студената война.

Повратен момент са президентските избори в САЩ през 2016 г., които предначертават трендовете за социален и интелектуален саботаж, на които руската пропагандна машина заложи. Руското правителство се ангажира в сложна стратегия за оказване на влияние върху политическата система на САЩ, в дестабилизиране и дискредитиране на либерално демократичния модел на управление като цяло. По време на кампанията руски оперативни работници публикуват хиляди реклами и съобщения, които имат за цел да насърчат расовото разделение в Съединените щати като това са координирани пропагандни усилия. Някои публикации във Facebook и Twitter осъждат движението "Животът на чернокожите има значение" (Black Lives Matter), като същевременно други осъждат белите националистически групи, а в същото време всички призовават за насилие. Целта на тази стратегия бе да се манипулира общественото мнение по расови въпроси и да се наруши политическият процес.

Руската Агенция за Интернет Изследвания, е обвинена, че е използвала социалните медии и Google по време на президентската кампания в САЩ през 2016 г., за да изостря политическото и расовото напрежение. Троловете са били насочвани да се фокусират върху въпроси, предизвикващи социално разделение като оръжията и расата, срещу полицейското насилие, страховете от нелегални имигранти, мюсюлмани и групи "Животът на чернокожите има значение". Тези тактики не са нови, а са естествено продължение на до този момент тайни кампании за влияние. Майкъл Хейдън, бивш директор на АНС при президентите Бил Клинтън и Джордж Буш-Младши, обяснява че тези кампании засилват разделението по места и групи. По време на Студената война Кремъл също се опитва да насажда фалшиви новини и да подклажда недоволство, но беше ограничен от наличните по това време нискотехнологични методи. Джон Сифър, бивш директор на ЦРУ, обяснява, че Съветският съюз е разпространявал дезинформация за епидемията от СПИН и концепцията за ядрена зима.

Москва продължава да използва тактиката на "whataboutism", като например да се фокусира върху вътрешните конфликти в САЩ - бездомните, протестите "Окупирай Уолстрийт" и "Фъргюсън". Руските пропагандни канали като Russia Today, сега известен като RT, винаги са се фокусирали върху вътрешните конфликти, но този път те стават по-ефективни в проникването в американските дискусии по тези тревожни теми. Някои потребители на Facebook, Instagram и постове в Twitter насърчават солидарността между цветнокожите общности, включително афроамерикански, мексикански и индиански групи. Тези постове също така призовават за расово равенство. В много от тях се изтъква полицейската бруталност спрямо малцинствените групи. Някои са дори по-крайни и подкрепят белите националистически групи с призиви за насилие. В допълнение към публикациите по въпросите на расата и социалната справедливост, руските оперативни работници също така разглеждат други важни и предизвикващи разделение въпроси, включително имиграцията, правата на ЛГБТ, контрола върху оръжията и религията.

Като цяло това е кампания целяща да насърчи расовото напрежение и да подкопае социалната архитектура на Съединените Щати. В която кампания социалните и етническите теми най-често се използват, за да подсилят руския разказ за "западащия" Запад, като държавните медии се позовават на фигури като Джаксън Хинкъл и Джак Позобец, които са до голяма степен неизвестни в Съединените щати, но са предпочитани сред крайната десница и в конспиративните кръгове в социалните медии. Руската склонност да се насочва към афроамериканската общност еволюира, като много групи стават жертва на руската дезинформация. Москва насърчава груповите идентичности по расов признак, включвайки латиноамериканците и индианците, тъй като расата остава мощно и видимо социално лепило и легитимен източник на недоволство. Русия обаче успява да се насочи и да инфилтрира и други исторически и "институционално потиснати" малцинствени групи, включително ЛГБТ общността и феминисткото движение. Даже Кремъл се насочва към представители на средната класа, които се чувстват маргинализирани в обществото, което според тях е доминирано от "елити" и либерали.

 

Ревизия на Националсоциализма - като контра пункт на либерал демокрацията и пазарната икономика

През XX век се появяват някои от най-противоречивите и въздействащи идеологии в човешката история. Сред тях са националсоциализмът и социализмът. Националсоциализмът, свързван с нацистка Германия, често е погрешно тълкуван като номинално социалистическа идеология. По-внимателното разглеждане на неговите постулати, исторически контекст и съвременни интерпретации обаче разкрива много по-сложна картина. Взаимодействието между тези идеологии е сложна мрежа като свързваща примка (или важен ключ) може да се приеме евразийството (чийто съвременен доайен е Дугин). Двете политически течения - социализмът и евразийството - са в сложни взаимоотношения още от възникването на съвременна Русия. Всъщност евразийството като идеология се формира в резултат на болезненото отразяване на революционните трансформации в Русия от страна на патриотично настроената част от емигрантската интелигенция. Класическото евразийство успява да съчетае целия спектър от нагласи - от почти пълно отхвърляне (Г. В. Вернадски, Н. С. Трубецкой, П. Н. Савицки) до проява на доста висока лоялност към съветския социализъм (П. А. Флоренски, П. П. Сувчински, Л. П. Карсавин). Това което прави Дугин днес, преплитайки радикалното ляво и дясно под една шапка, е опит за исторически ревизионизъм на идеята за тоталната държава в типично руски бюрократичен стил. Веднъж Хитлер обобщава Сталин по блестящ начин: "Сталин започна като чиновник и все още е чиновник." Любопитно е, че това мнение се споделя от заклетия враг на Сталин, Леон Троцки, който отбелязва пред своите последователи: "Сталин е посредствен, но е най-добрият посредственик в комунистическата партия".

В основата на неоевразийството лежи една квази геополитическа теория, която противопоставя "атлантическия нов световен ред" на ориентирания към Русия "нов евразийски ред". Дугин възприема "атлантическия ред", представен предимно от САЩ и Великобритания, като хомогенизираща сила, която размива националното и културното разнообразие, което Евразия цени (и защитава) като основна ценност. Тази гледна точка поставя Евразия като страдаща от "етническа, биологична и духовна криза" и се застъпва за "органичен културно-етнически процес", ръководен от Русия, за да се запазят евразийските народи и техните културни традиции, както и да създаде нов интернационал (по подобие на Марксисткия) на нациите проповядващи традиционни антизападни ценности.

Джордан Питърсън, гуруто в областта на психологията в социалните мрежи, и специалист (психолог), борещ се срещу "политическата коректност" и сексуални свободи, под различни форми дискутира въпроса за национализма и социализма. Той също като за Путин говори много за Хитлер, Втората световна война и нацизма - в лекции, изпълнени с тревожни грешки, неверни аналогии и странно нежелание да използва думата "Холокост". В контекста на масираните руски дезинформационни атаки, целящи да дискредитират либерал демократичният модел, всяка ревизия или оправдаване на националсоциализма (като основен враг на либералната демокрация) заслужава особено внимание, "Трябва да се възхищавате на Хитлер! (...) Защото той е бил организационен гений!" Това не са думи на неонацист. Това са думи, изречени с най-голяма убеденост от Джордан Б. Питърсън в една от лекциите му от Библейската серия от 2017 г.

Докато враждебните изказвания на Питърсън по отношение на феминизма и това, което той нарича "културен марксизъм", са били обстойно разнищени в медиите, но възгледите му за Хитлер, националсоциализма и Холокоста - с много малки изключения - не са. Питърсън, академик, който заявява, че подбира думите си "много, много внимателно", е направил толкова много неверни твърдения за Хитлер, че това граничи с ревизионизъм. Той неведнъж е заявявал, че "много е изучавал Хитлер", но всяко негово твърдение за Хитлер прави това много трудно за вярване. Заслужава си да се потопите в тревожното разбиране на Питърсън за Хитлер - от странно щедрото му представяне на нацисткия лидер, през погрешното представяне на хронологията, неправилното използване на историческите източници, до странното пренаписване на историята на Холокоста. Питърсън настоява, че трябва "да отдадем дължимото на дявола" и че Хитлер е направил "чудеса за икономиката на Германия през първата част от управлението си". Започвайки с цитата "Трябва да го отдадем на Хитлер":

Нацисткият лидер в действителност не е бил организационен гений. Хитлер се е провалил в почти всичко, което някога се е опитвал да постигне - с изключение на геноцида. Дори в строго организационен план, историята на НСДАП от 1920 до 1933 г. е изпълнена с вътрешни конфликти и Хитлер от време на време се възползва от чист глупав късмет. Икономическите "чудеса" на нацистка Германия са мит на нацистката пропаганда, всъщност икономическите проблеми са се ширели още в края на 1934 г. и оттам нататък само се влошават. Многобройните агресивни външнополитически действия на Хитлер и ускореното преследване на евреите през втората половина на 30-те години на ХХ в. отчасти имат за цел да отвлекат вниманието от лошата икономика.

Удивително е, че Питърсън твърди, че това, което не е наред с нацистите, не е било това, че те не са били цивилизовани. Според него "има повече доказателства, че те са били твърде цивилизовани". Което е зверски начин да се опише най-жестокият расистки режим в историята.

Той продължава с доза псевдопсихоанализа, твърдейки, че Хитлер е бил "обиден", защото училището по изкуствата във Виена му е отказало "около четири пъти", а той "току-що е преживял Първата световна война". Хитлер обаче е отхвърлен от виенското художествено училище само два пъти - веднъж през 1907 г. и веднъж през 1908 г. - много преди войната. Германците също така "са имали много причини да бъдат обидени и омразни", заявява той в подкаст през 2017 г. Те са загубили Първата световна война, страдали са от Версайския договор и са имали желание за "ред и отмъщение", а Хитлер е "въплъщавал" това. Риторика и доводи (обида даваща основание), напомнящи фрапантно на опитите да се реабилитира инвазията на Путин в Украйна.

Разбира се, много германци (включително евреи) мразеят огромните репарационни плащания (въпреки че Германия е започнала войната и е причинила огромни щети в другите държави). Но това е без значение, когато се обяснява антисемитизмът на Хитлер, който Питърсън постоянно омаловажава, или евентуалното узурпиране на властта от националсоциализма. Не е имало линейна мотивация за "ред и отмъщение", когато Хитлер е обвинявал евреите за всичко: той ги е обвинявал въпреки тяхната невинност. Освен това до декември 1929 г. НСДАП няма никакъв успех в народните избори, след като води кампания срещу т.нар. план "Младост", т.е. срещу намаляването на репарационните плащания на Германия. Освен това фашизмът не донася "ред" в Германия - той носи хаос.

Безкрайният поток от лъжи на Питърсън включва скандалното твърдение, че "Хитлер е бил избран… също с голямо мнозинство… Това бе глас, който не е получавал нито един съвременен демократичен лидер". Хитлер не е избран, а НСДАП никога не е получавала повече от 37,27% на свободни избори (през юли 1932 г.). Малка камарила от консервативни политици, водена от Франц фон Папен, убеждава президента Хинденбург да назначи Хитлер за канцлер в коалиционен кабинет.

Питърсън постоянно проявява изключителна небрежност към фактите и хронологията по отношение на Хитлер, националсоциализма и Холокоста. Неправилно характеризиране на Хитлер и невярно представяне на източниците. Подобно на повечето самопровъзгласили се непрофесионални експерти по Хитлер, Питърсън обича анекдотите. Той разказва история за това как Хитлер седял с приятелите си в окопите, след това излязъл за малко и се върнал, за да открие, че другарите му са мъртви; един снаряд се взривил и убил всички. Питърсън възкликва: "Това ви променя!" Разбира се, че е така. Има само един проблем: това никога не се е случвало. Остава открит въпросът защо Питърсън се опитва да предложи анекдот, който представя Хитлер като жертва на психологическа травма, като дори го валоризира.

Но това е само началото на серийните проблеми на Питърсън с историческите източници. Питърсън неколкократно е разказвал как е прочел "Разговорите на масата на Хитлер" - сборник, в който според Питърсън са записани "спонтанните" коментари на Хитлер по време на вечеря от 1939 до 1942 г. (в действителност: 1941-1944 г.). Той отбелязва, че го е поразило колко пъти Хитлер е наричал евреите "паразити", "плъхове" и "насекоми".

Но в книгата думата "паразит" се споменава само три пъти, и то само веднъж по отношение на евреите; "насекоми" се споменават само два пъти, веднъж по отношение на руския народ и веднъж за действителни насекоми; а думата "плъхове", спомената седем пъти, се използва само за действителни плъхове. Освен това "Разговорите на Хитлер на масата" не съдържа дословно думите на Хитлер. Това е сборник от редактирани бележки, направени до голяма степен по памет, и към него трябва да се подхожда с критичния скептицизъм, който подобен източник изисква. Английският превод от 1953 г. е ужасно погрешен; той е свободно преведен от предишен френски превод, в който текстът е бил сериозно подправен.

Това не е единственият случай, в който Питърсън изопачава съдържанието на своите източници. Той твърди, че никой от германския резервен полицейски батальон 101 в Полша не се е отказал да стреля по евреи, въпреки че командирът им е дал този избор, като се позовава на книгата на Кристофър Браунинг "Обикновени мъже: 101-ви полицейски батальон от резерва и окончателното решение в Полша". Всъщност Браунинг пише, че 10-20% от тях наистина са се отказали. Това погрешно представяне може би не е случайно: една от основните хипотези на Питърсън за нацизма е, че всеки от нас е потенциален нацистки масов убиец, което оставя изключително малко място за изключения за хората със съвест. Като по този начин не само реабилитира зверствата на Нацизма, но и с лекота може да оправдае и зверствата в Украйна и където е нужно.

Питърсън твърди, че Хитлер е бил "обсебен от реда и чистотата; той е бил много подреден човек (...) бил е много чувствителен към отвращението". В лекция през 2017 г. той дори заявява, че "Хитлер се е къпал по четири пъти на ден". Това е напълно невярно, но Питърсън прави много такива изказвания. Защо? Защото Питърсън изказва хипотезата, че Хитлер и нацистите не са се „страхували от евреите“: неговото доказателство е, че човек бяга от страховете си. Но изправени пред отвращението, вместо да избягате, „искате да го изгорите до основи“. Питърсън използва този фалшив разказ за загриженост за здравето и чистотата, за да създаде основи на твърдението си, че през 1933 г. Хитлер инициира „масови прегледи за туберкулоза… които всъщност се оказаха нещо добро“. Но такива масови прегледи в полза на общественото здраве не са се състояли. Нацистите смятат туберкулозата за признак на расова непълноценност и често наричат евреите „расова туберкулоза", заразяваща политическото тяло на Volk. Прегледите не са били "нещо добро", а са се използвали за идентифициране на хора, считани за недостойни за живот. По време на войната туберкулозата е ефективно използвана като биологично оръжие в гетата и концентрационните лагери. Питърсън смесва симптома с болестта. Нацистката пропаганда наистина често използва тропи и образи, изразяващи отвращение към евреите. Но това е било следствие от техния антисемитизъм, а не причина за него. Нацистите наистина са се страхували от евреите. Парадоксално, но те са се страхували истерично от мощния потенциал за разрушение и подривна дейност, въплътен в предполагаемо расово по-нисшите евреи.

Проблематично е, че Питърсън преформулира геноцидната нацистка враждебност към евреите като естествена или инстинктивна реакция на отвращение, като свежда до минимум и на практика отрича ролята на яростния антисемитизъм в обяснението на Холокоста. Хитлер не е организирал Холокоста, защото е имал ОКР. Той и неговите нацистки поддръжници са го направили, защото са били антисемити.

Хитлер "има пръст" в него. Въпреки че Питърсън не отрича Холокоста, изявленията му за него все пак често граничат с ревизионизъм. По някаква причина Питърсън също така много рядко използва термина "Холокост", когато говори за изтреблението на евреите. В лекция от 2017 г. Питърсън смело заявява пред своите студенти: "Ето какво трябваше да направите, ако бяхте нацист и искахте да спечелите войната: Трябваше да поробите евреите и циганите и да ги накарате да работят (...) в полза на победата. А след това, ако сте искали, сте могли да ги ликвидирате след това. Това е логичното нещо, което трябва да направите, ако искате да спечелите!" Той често е повтарял това.

Но нацистите наистина заробват евреите и ромите и ги карат да "работят за германската победа". Това, което прави Питърсън е да представи Холокоста като нелогичен и непреднамерен страничен продукт на войната, като по този начин оправдае извършителите на зверствата представяйки действията им като емоционален и ирационален изблик. Истината, разбира се, е, че геноцидът над европейските евреи е бил неразделна нацистка военна цел, която се е смятала за съществена за победата.

Питърсън навлиза далеч по-дълбоко в ревизионизма в подкаста на Джо Роган от 2017 г. В това предавано на живо шоу той започва с намек (като изрично се съгласява с Брет Уайнстийн), че евреите не са "истински" германци, тъй като евреите са "генетично различни" и че Холокостът "е бил рационален от гледна точка на производството на членове на (Хитлеровото "истински германско") население". След това той поставя под въпрос отговорността на самия Хитлер за засилването на геноцида с напредването на войната: "Не мисля, че е непременно справедливо да се каже, че той е направил това, въпреки че мисля, че е имал пръст в това".

Това е мек ревизионизъм. Той отрича всички наши обширни исторически познания, показващи ясната пряка отговорност на Хитлер за Холокоста и неговото ръководене. Питърсън неведнъж е твърдял, че Хитлер е бил просто "изразител на колективното несъзнавано на германския народ". Той твърди, че Хитлер е развил идеологията си чрез процес на проба-грешка, при който е повтарял това, което е предизвиквало добър отзвук, тъй като отчасти несъзнателно е бил "формиран от тълпата"; той е действал според "тъмното желание на тълпата". Няма никакви доказателства, които да подкрепят това. А и то опасно се доближава до апологетиката на Хитлер. И е отразена в също толкова дезинформираната му идея, че на практика всички германци са участвали в Холокоста и че почти всяко човешко същество има потенциала да бъде нацист или дори Хитлер. Защо това е толкова вредно? Защото вината, която се хвърля навсякъде, е вината, която не се хвърля никъде, а това е вредно и опасно, защото прави нов оправдателен прочит на национал социализма.

Твърдението на Питърсън пренебрегва неудобната истина, че много германци - и не на последно място много евреи и марксисти - са се противопоставили на Хитлер. Фактът, че Питърсън системно игнорира тези герои и обикновени съвестни хора (които често загиват в борбата с нацистите), е проблематичен. Той предполага някакъв вид колективно, а не индивидуално действие, което в крайна сметка принизява действието и отговорността на самия Хитлер. Повечето германци не са били пламенни нацисти. Всеки сериозен историк би заявил, че без Хитлер нямаше да има Холокост.

Ревизията на Питърсън на социализма не трябва да се разглежда като индивидуално явление, а като част от многобройни процеси, течащи в момента в Западният свят и в бившите сателити на СССР. В много Източно Европейски страни целенасочено и систематично се поражда носталгия по социализма. Защо има носталгия по реалния социализъм? Дали това е логична реакция на внезапна, драматична трансформация или част от културно информационната война на Русия? Нима хората вече не помнят онези дни - или ги помнят твърде добре? Носталгията по социализма е фикция, съчинена и след това наложено от различни групи хора, за да се постигнат определени геополитически цели. Много академични изследвания са разглеждали само тази инструментална страна на явлението, ограничавайки го само до "индустрията на носталгията". Но изследвания показват, че носталгията всъщност може да бъде мощен пропаганден инструмент, който се създава вследствие на внушени страхове и фобии, ретроспективно желание за утопия, която може да бъде открита в спомените за миналото, желание и надежда за безопасен свят, справедливо общество, истински приятелства, взаимна солидарност и благополучие като цяло, накратко, за един съвършен свят. Големият въпрос е кои са инфлуенсърите, внушаващи на публиката днес страхове и фобии от модерността и свободният свят (в превод от либералният свят) и това трябва ли да се причисли към терористични дейности? Дефиницията за тероризъм според ФБР е "Насилствени престъпни действия, извършени от отделни лица и/или групи за постигане на идеологически цели, произтичащи от вътрешни влияния, като например такива от политически, религиозен, социален, расов или екологичен характер. Международен тероризъм е насилствени, престъпни действия, извършени от лица и/или групи, които са вдъхновени от или свързани с посочени чуждестранни терористични организации или държави (държавно спонсорирани)."

 

Защо дезинформацията на Питърсън е от особено значение?

Причината за пренаписването на историята на Хитлерова Германия и Холокоста от страна на Питърсън е трудно да се разбере. Със сигурност той никога не е изразявал откровено антисемитски възгледи и се е противопоставял на антисемитските конспиративни теории на радикалната десница. И все пак в блога си той е написал отговор, озаглавен "По така наречения "еврейски въпрос". Да се формулира въпросът по този начин, дори и да е замислен като саркастична препратка към антисемитската крайна десница, е повече от безотговорно, като се има предвид, че точно така са го формулирали нацистите: die Judenfrage. "Окончателното решение", Холокостът, е прекият нацистки "отговор" на "еврейския въпрос".

Оплакването от "културния марксизъм" (фраза с дълга антисемитска история), разбира се, е нещо, което Питърсън, за съжаление, има общо с Хитлер и нацистите. Това е неговото сляпо петно и не е известно до каква степен тази омраза към марксизма е повлияла на анализа и разбирането му за Хитлер и националсоциализма. Може би с това е свързано и затруднението му да реши дали нацизмът е бил идеологически "радикално десен" или "радикално ляв", като предполага, че "може би са черпили от най-лошото и от двете крайности".

Струва си да се отбележи, че този разказ се оказва доста добре вписващ се във възгледите на басейна, от който той черпи много от феновете си: про-Тръмп американската десница, чиито водещи фигури са ангажирани в упорит опит да заклеймят нацизма като социалистически, а Хитлер като ляв, ако не и демократ. Не е неоправдано да се предположи, че тази мономания е повлияла не само на неговото оформяне на нацизма - но и стига до сърцевината на неудобното му отношение към Холокоста и неговите извършители.

Питърсън със сигурност никога не е предлагал в лекция да се възхищаваме на "организационния гений" на Сталин, въпреки че той далеч превъзхожда Хитлер в този конкретен отдел. Докато за Питърсън е приемливо да хвали Хитлер за това какво "добро" е направил за икономиката или за подобряването на общественото здраве в Германия, той никога не би си и помислил да похвали Сталин за същите "постижения" в СССР. Питърсън настоява, че престъпленията на комунизма са били въпрос на марксистка идеология, която се е движила по своя логичен път. Но когато анализира нацистките престъпления, диагнозата му е съвсем различна: той пренебрегва действителната причина за Холокоста - расистката антисемитска омраза - и я свежда до един "универсален" човешки инстинкт: отвращението.

Ето защо твърденията на Питърсън за Хитлер са не само невежи, но и опасни. Те подхранват разказа за жертвата, който е толкова важен за политиката на идентичност на алт-райта. Ако има начин да се оправдаят дори омразата и възмущението на Хитлер, то със сигурност има начин да се легитимират и тези на всеки друг. Малка е крачката до това да обясним днешната радикална десница като група объркани маргинали, които действат в името на своята универсална и разумна "обида и омраза". Защото въпроса тук е, как и с какви изразни средства се радикализират маргиналните групи и не е ли съзнателно тяхното ориентиране към радикалното дясно, за да може радикалното ляво да запази своят интелектуален ореол?

Може би има идеологически отговор на тази главоблъсканица. Питърсън има дълга история на равнопоставяне между нацизма и комунизма и предлага абсолютна еквивалентност между нацистките лагери на смъртта и, например, лагерите на съветския ГУЛАГ. Изглежда, че той наистина не е в състояние да види много съществените разлики, може би заслепен от също толкова явната си враждебна обсебеност от това, което нарича "културен марксизъм" или "постмодерни неомарксисти". Като същевременно в лекция озаглавена "Политиката на идентичността и марксистката лъжа за белите привилегии" от 2019 година Джордан Питърсън твърди, че левичарският контрол върху културните и образователните институции на Запад е довел до широко разпространената вяра в политиката на идентичността, потисничеството на белите, патриархата, конфликта между имащите и нямащите. Тези вярвания са пагубни и водят до разрушаване на социалното ни единство. Което де факто е Марксистко анти-капиталистическо твърдение, въпреки че е теза многократно използвана след това от Питърсън. Очевидно левите политически идеологии са примесени в груба каша забърквана от Питърсън. Игра на думи и концепции, в която едно и също нещо се представя на различни групи хора, които приемат и твърдят едни и същи неща, считайки ги че са различни. Това е полезен начин за подвеждащо тълкуване на опонентите и прекрасен пример за дезинформация. Проучване на Принстънския университет от 2019 г., проведено от Джоел Финкелщайн, показва, че тези, които са започнали историята си на коментари в YouTube в канала на Питърсън, са мигрирали два пъти по-бързо към крайно-дясно съдържание в сравнение с тези, които не са започнали там. Нещо повече, Питърсън е бил благоприятно споменаван в многобройни публикации на крайно-дясното и движението за бяло превъзходство в социалните медии.

 

Проблемът на Питърсън с Християнството и Католическата Църква

Говорейки за политическия спектър на Джордан Питърсън, не може да не се вземе в предвид неговото отношение към религията като цяло, въпреки че както с индианския си произход Питърсън твърди че е защитник на вярата, най-вече християнската. Позиция идейно наподобяващо хапливите френски карикатуристи от якобинското списание Charlie Hebdo, чиито карикатури варират от "Мохамед е завладян от фундаменталистите" до присмиване над несподелените богатствата на Католическата църква в духа на Френската Революция и Филип IV , наричан Филип Справедливия). Цялото отношение на Джордън Питърсън относно вярата и атеизма може да бъде поместено в едно изречение от неговото помагало за 12 те правила: "бях надраснал плиткото християнство на младостта си до момента, в който успях да разбера основите на Дарвиновата теория". Все пак това становище заслужава задълбочен анализ. Между другото, интересно е да се отбележи, че Питърсън има много атеистични почитатели: хора, които внезапно са преоткрили християнските архетипи, без да са официално християни или да изповядват вярата си в Бога. Това е може би така, защото, както посочва Питърсън, атеистите много често всъщност се борят с идеала за Бога, понякога по-дълбоко от безкритично вярващите; те задават дълбоки въпроси и просто честно казват, че не могат да вярват. Това е още една идея на Питърсън: че вярата се проявява в нашите действия, а не в принадлежността или убежденията ни.

В подкаст интервю на 1-ви Март, 2021 година с Джонатан Пажо професор Питърсън казва: "Това, което имаме в образа на Христос, е действителна личност, която действително е живяла, плюс мит и в известен смисъл Христос е обединението на тези две неща. Проблемът е, че аз вероятно вярвам в това, но съм изумен от собствената си вяра и не я разбирам" и продължава: "Това е твърде ужасяваща реалност, за да повярвам напълно. Дори не знам какво би се случило с вас, ако го повярвате напълно". Професор Питърсън отбеляза, че когато в миналото са го питали дали вярва в Бог, "аз съм отговарял по различни начини: "Не, но се страхувам, че той вероятно съществува". Той продължи: "В момента, в който се появих на бял свят, бяхме наясно, че той съществува: "Няма граници на това, което би се случило, ако се държите така, сякаш Бог съществува… Възможно е да не е разумно да се каже на вярващите: ти не си достатъчно преобразен, за да повярвам, че вярваш в Бог или че вярваш в историята, която ми разказваш… начинът, по който живееш, не е достатъчно свидетелство за истината." като директно атакува Католическата църква, един от фундаментите на Западното общество: " И хората със сигурност биха казали това, да речем, за Католическата църква, или поне за начина, по който тя се представя, че с цялата сексуална поквара, например, е като "Наистина, наистина, вие вярвате, че Исус Христос е Божият син и въпреки това се държите по този начин, и аз трябва да вярвам на вашата вяра? Струва ми се, че Църквата всъщност е доста виновна в това отношение, защото опитите да се изчисти бъркотията са били доста половинчати, по моя преценка. Християните не проявяват тази - и предполагам, че включвам и себе си в това описание - трансформация на отношението, която позволява на външния наблюдател лесно да заключи, че те вярват." Питърсън, следвайки Юнг, не говори често за религиозни вярвания или канонични разбирания. Всъщност и Питърсън, и Юнг изглежда не се стремят към обикновена вяра, а към истинско духовно просветление, подобно на шаманските преживявания на съвременни мистици като Кастанеда.

 

СССР и проблема с религиите и Католицизма

Руската пропаганда има дълбоки традиции в обрисуването на Запада в покварени и сатанински тонове. Септември 2022 година в официално обръщение президента Путин обявява свещена война на западния "сатанизъм". Руският президент се нахвърля върху западните политики за равнопоставеност на половете, които той определя като "сатанински", като се позова на Библията, за да заяви, че "тези отровни плодове са станали видими не само за хората в Русия, но и за много хора на Запад". Както и в същия контекст Путин удря САЩ и техните съюзници за колониалната им история. Бившият президент Дмитрий Медведев малко по-рано заявява, че Москва води свещена война срещу сатаната и предупреждава, че Русия е способна да изпрати враговете си в ада. В послание по случай Деня на националното единство на Русия Медведев, който сега е заместник-председател на Съвета за сигурност на Русия, заяви, че задачата на отечеството е да "спре върховния владетел на ада, каквото и име да използва той - Сатана, Луцифер или Иблис".

Антикатолицизмът в Съветския съюз е своего рода удар срещу Запада като цяло, които е представян като империалистичен, а религията като основен проводник на влияние. Информационно-психологическите кампании, включително съветските антикатолически кампании, се отнасят до съгласуваните усилия, предприети от Съветския съюз за оклеветяване, подкопаване или по друг начин намаляване или ограничаване на ролята на Католическата църква (и религиите като цяло) в Европа. Примерите за конкретно антикатолическа пропаганда след 1917 г. често включват антизападни или антиимпериалистически тонове. Например популярни пропагандни изображения от това време са на католически свещеници, на колониално/племенни места, с надписи "Религиозен наркотик" и "Задушаващ газ" и "Империализъм и религия", тази пропаганда има следното послание: "Папите и мисионерите прокарват пътища за капитализма и империалистическото потисничество в колониите, пълни с добродушни традиционни племена с помощта на отровния наркотик на религията."

Често срещана практика в съветската пропаганда е католицизмът да се свързва с капитализма и империализма. Например Георге Георгиу-Деж, генерален секретар на Румънската комунистическа партия, на заседание на Великото национално събрание на Румъния през 1948 г. представя Ватикана като водещ стадото към "златния телец" на Америка, което е препратка към алчността, разпуснатостта и корупцията.

По време на Втората световна война Съветският съюз окупира балтийските държави, включително Литва, и се опитва да ограничи по-нататъшното разпространение на религията, особено на католицизма. Конституцията забранява прозелитизма на религиозните групи, позволява на хората да практикуват съществуващите си религиозни обреди и насърчава разпространението на атеистична пропаганда. Държавата институционализира това потискане и разпространяване на атеистични принципи чрез създаването на Съвет по въпросите на религиозните култове.

След Втората световна война Съветският съюз завзема католическите новинарски източници, научните списания и други средства за комуникация, за да разпространява посланията си. Например насилственото интегриране на Гръко-католическата църква с Румънската православна църква е представено като вид религиозно освобождение. През 1967 г. Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз приема мерки, призоваващи за засилена и интензивна атеистична пропаганда, включително засилване на обучението по научен материализъм в училищата. През 1979 г. КГБ получава задачата да публикува в международен план статии, способни да намалят международното мнение за Ватикана. Подобно на кардинал Вишински, полските медии разпространяват широко всички съобщения от служители на църковната йерархия, които биха могли да се тълкуват като указания към народа да се подчини на Съветския съюз.

Вацлав Хавел пише през 1987 г. за един случай, в който контролираните от държавата полски медии публикуват статии, в които свещениците са наречени "практикуващи черна магия, които с помощта на дявола служат на черната маса на антикомунизма в църквата "Свети Станислав Костка", а особено антисъветски настроените от тях са убити.

 

Нацистка Германия и Религиозните Вярвания

Когато нацистите идват на власт, Германия, както и останалата част от Европа е предимно християнска. През 1933 г. в страната има приблизително 45 милиона протестанти християни, 22 милиона католици християни, 500 000 евреи и 25 000 Свидетели на Йехова. Религията е била огромна част от ежедневието и културата на хората. Както и при профсъюзите и други групови организации, нацистите виждат в религията заплаха за пълната си власт. Евреите и Свидетелите на Йехова са основните религиозни малцинства в Германия през 30-те години на ХХ век. Хитлер и нацистите преследват всички евреи. Свидетелите на Йехова са подложени на подобно преследване и потисничество заради неподчинението си на режима.

Като религия на мнозинството нацистите подхождат по различен начин към сложния "проблем" на християнството. Въпреки че нацистите вярват, че християнството и нацизмът са идеологически несъвместими, първоначално те не са открито враждебни към протестантската и католическата църква. В първата си реч като канцлер Хитлер признава "централната" роля, която християнството играе в Германия. Този подход обаче не просъществува дълго. Следва опит за създаване на централизирана държавна църква, с назначени от Вермахта свещеници, която да обслужва основните пропагандни линии на партията.

Католиците съставляват по-малка част от населението в сравнение с протестантите, но все пак съставляват приблизително една трета от населението, което само по себе си ги предпазва от репресии. Но тъй като католиците имат един-единствен централен лидер в лицето на папата, проникването и поемането на контрол над религията е изключително трудно. Вместо това Хитлер избира политика на примирение с католиците. През юли 1933 г. нацистите подписват конкордат с Ватикана. Конкордатът предвижда нацистите да не се намесват в дейността на Католическата църква, а в замяна на това Ватиканът ще признае по дипломатически път нацисткия режим. Скоро нацистите нарушават конкордата и през 1935 г. е създадено Министерство по църковните въпроси, което провежда редица антирелигиозни политики, целящи да подкопаят влиянието на религията върху германския народ. Католическите училища постепенно са закрити. В края на 30-те години на ХХ век, когато режимът засилва репресивната си политика, членове на католическия клир са убивани и хвърляни в затвора заради противопоставяне на нацисткия режим. Йоханес Нойхауслер е само един пример за католически свещеник, който е бил хвърлен в затвора от ръцете на нацистите.

 

Войната на Питърсън с Папата в социалните мрежи

В началото на 2023 година в Twitter се разразява спор между Джордан Питърсън (3,9 милиона последователи) и папа Франциск (18,9 милиона последователи, без да включваме 1 милион предполагаеми привърженици на латинската меса, които го следват в латинския му акаунт). Акаунтът на папата в Twitter обикновено съдържа колекция от кратки пиетети, които имат за цел да развеселят душата и да не обременяват ума. Но в този случай умът на професор Питърсън не бе развеселен, той не се съгласява с това, че папата заменя благочестието с политика. Какво беше написал папата, за да провокира най-популярния психолог в света да отправи предизвикателство в Twitter?

Папта написа:

"#социалната справедливост изисква да се борим срещу причините за бедността: неравенството и липсата на работна ръка, земя и жилище; срещу онези, които отричат социалните и трудовите права; и срещу културата, която води до отнемане на достойнството на другите." На което професор Питърсън му отговори: "Няма нищо християнско в #социалното правосъдие. Изкупителното спасение е въпрос на индивидуалната душа".

Не е изненадващо, че един професор по психология агностик, който изнася лекция на папата за неговата вяра, предизвиква вълна от реакции в социалните мрежи. Реакциите са от неприязън към Питърсън, до безмилостна полемика.

 

Ислямофобията

Един от най-големите религиозни скандали, който се заформи около канадския професор бе свързан с Исляма и неговите позиции вариращи от менторство до индиректни нападки. В началото Питърсън представлява меката част на токсичната мъжественост на Запад, която води до редица (понякога смъртоносни) прояви, играещи роля в разпространението на култура на антифеминизъм и антиграждански права. За много младежи, намиращи се в маргиналната периферия, той дава обяснение на житейската им ситуация, изход от разочарованието им, основан на "наука" (еволюционна психология, пълна с псевдонаучни твърдения), съчетана със старомоден език (традиционен и лесно смилаем от тях) за самопомощ (застани прав, подреди си стаята, поеми отговорност за успехите и провалите си... неща, които те са чували от баби и дядовци), като по този начин успява да генерира огромна база последователи дори в ислямският свят. Но неговото "Послание към мюсюлманите" променя картината тотално.

Същинското "послание" е с обичайното съдържание за самопомощ, като казва на слушателите си, че "врагът се намира на грешното място" и че най-доброто място за намиране на Сатаната е в самите тях. Неговият съвет? "Най-добрият ви залог на фронта на духовната война е да направите от себе си и от мюсюлманската си практика нещо толкова възхитително, че светлината, излъчвана от вашата добре изградена психика и продуктивни, щедри и мъдри действия, да е толкова силна, че хората да се обръщат към вашата вяра от чисто възхищение. Това е целта!" Всичко това е позната територия на Питърсън. След това той преминава към самото "послание", което се отнася до изграждането на мира, като призовава мюсюлманите да преодолеят сектантските и религиозните различия. "Шиити, намерете си сунитски приятел по перо. Общувайте с някого от другата страна. Сунити, направете същото. А след това, може би, подайте ръка, плахо, на християнин или дори, не дай си боже, на евреин!" (Последните четири думи веднага се превърнаха в GIF, разпространен надлъж и нашир). Мюсюлманските фенове бяха обидени и ужасени от тона на лекцията, която представя всички мюсюлмани като антисемити и сектанти.

С неприкритото си менторство и демонстрирането на пълно интелектуално превъзходство над публиката си той загубва напълно мюсюлманската. Той също така показва пълно непознаване на исляма и политиката на региона, граничещо с агресивно пренебрежение и липса на елементарна комуникативна култура. Каналът на Питърсън в YouTube по принцип показва широка ангажираност с мюсюлманските идеи (в многобройни видеа), като често подчертава приликите с другите авраамически религии и поставя под въпрос ценностите на "модерността". Но той засяга директно своите мюсюлмански фенове с многобройните си диспути на теми, по които демонстрира пълно неразбиране както и неуважение към изключително комплексната религия. С покровителствения си тон, непознаването на исляма и пренебрегването на политическите реалности и чувствителност, той унищожава базата от фенове, която никога не е искал да завладее, но въпреки това бе ценен от нея. Привлечени от него заради ценностите му, които имат много общо с консервативната мисъл, предизвиква най-вероятно желано разочарование сред мюсюлманите.

 

Принизяването на Будизма до обикновен мит

Заблудите и опасностите, свързани с по-егалитарната идеология, е че са по-слабо разбрани в обществото, отколкото заблудите и опасностите, породени от йерархичното мислене. Това е доста добре демонстрирано от факта, че почти всеки в едно западно общество може да опише и обясни нацистките зверства, докато много малко хора могат да опишат зверствата, извършени от Сталин и Ленин например.

Той дори стига дотам, че описва каноничната история на Буда, на около 2500 години, като първообраз на героичния разказ, обяснен чрез юнгианския анализ. Демонстрирайки неразбирането (или целенасочено) на тази изключително дълбока религия дотолкова, че я поставя на ниво мит. Интерпретацията на Питърсън на тази история е, че тя отговаря на типичния героичен мит - героят е в двореца, напуска комфорта и сигурността, преживява приключения, постига лично разбиране и чрез страданието и последващото израстване на характера става по-добър човек. Хубаво, но за пореден път Питърсън, използва Юнг, по доста субективен и целенасочен начин.

 

За Юнг и Шарлатанската Психология

Юнгианският бестселър на Джордан Питърсън е банален, повърхностен и коварен

През 1990 г., когато излиза "Железният Джон: Книга за мъжете" на Робърт Блай, книгата е бестселър, както и книгата на Джордан Питърсън "12 правила за живот - Антидот срещу хаоса". Скоро след това, през 1991 г., излиза "Огън в корема" на Сам Кийн: За това как да бъдеш мъж. Тя е много сходна по съдържание и подход с тази на Блай. Двамата, преди повече от четвърт век, твърдят, че са открили, че на "днешните" млади мъже им липсва посока и се чудят за своята идентичност, подобно на това, което сега твърди Питърсън. Както тогава, така и сега всичко изглежда толкова хитроумно и умело опаковано, лишено от съдържание и имащо само една цел: да продава книги. Но това не е съвсем по правилата, още повече на човек от академичните среди. Но в крайна сметка пътя от академик, който трябва да отстоява съвсем различни ценности от плагиатстване на идеи и продаване на много книги, до лесното съблазняване да продаване на идеология, е много кратък, дори и тя да бъде про Путинска.

Общото между трите книги, са опитите за богословстване по юнгиански начин. И никой не го е правил повече от Питърсън, чиито многобройни християнски фенове изглежда не знаят, че това, което Питърсън защитава днес, е просто треторазрядно рециклирано гностическо езичество, отхвърлено от Църквата през четвърти век.

Да приведем може би най-очебийния пример: Юнг е смятал, че всички ние имаме "сенчеста" страна, в която живее злото и никой не е бил освободен от това, включително и Христос. Питърсън напълно приема това, когато твърди, че "Христос винаги е този, който е готов да се изправи срещу злото - съзнателно, напълно и доброволно - във формата, която живее едновременно в него и в света. Или да погледнем Юнг и неоезическия дневен ред. Юнг често се препоръчва в гимназиите от учителите по литература за да можем да разберем романите на Робъртсън Дейвис (особено трилогията "Дептфорд"). Дейвис, подобно на Питърсън и Юнг, се занимава много с предполагаеми несъзнателни архетипи, търсене на герои и други паранормални фетиши; романите са му претрупани с тези неща.

Идеите на Юнг не могат да бъдат съгласувани с халкедонската христология и тринитарното богословие от Никейския период - да не говорим за хетеродоксалната му мариология или силно съмнителната му теодицея. Юнг, който описва себе си като отегчен от доктрината, когато посещава часовете по конфирмация в швейцарската реформирана църква на баща си през 80-те години на XIX в., се вълнува от перспективата да "реформира" Троицата, която подлага на всякакви странни машинации, не на последно място идеята му за липсващия или "проблематичния четвърти" - твърдение, че Троицата е непълна без женски четвърти, който трябва да бъде осигурен от Богородица. По този въпрос Юнг изпада в екстаз, когато през 1950 г. папа Пий XII догматизира Успението, тъй като Юнг, тенденциозно тълкувайки погрешно догмата, твърди, че папата най-накрая е "поправил" Троицата с липсващата четвърта част.

Но в много други области Юнг презира скритите пътища на Католическата църква и нейната непримиримост в защитата на тринитарните, христологичните и мариологичните догми. Доминиканският учен отец Виктор Уайт, който влиза в 15-годишна кореспонденция с Юнг по тези догми, накрая изглежда се е отказал от отчаянието на самия Юнг от непримиримата защита на хетеродоксалната доктрина, скрита под мъгливия морал на "мистичното" вълнение. Този печален опит не е спрял Джордан Питърсън, който продължава юнгианската традиция на предаването на теологията за зловещи и неоезически цели с помощта на изтъркани (маркетингови) идоли и илюзии.

В психоаналитична литература, особено британската т.нар. независима школа - Мелани Клайн, Нина Колтарт, Д. У. Уиникот, Роналд Феърбеърн, Кристофър Болас, а напоследък и Адам Филипс, отдавна присъства интелектуалната дилема между един "честен атеист" и един "безбожен евреин". Като Фройд пред този отчужден и странен син на реформиран пастор от Швейцария Юнг. Докато Фройд разчиства пътя, за да виждаме ясно, осъзнавайки опасностите от идолите и илюзиите; Юнг затрупва пътя с безброй идоли, маскирани като християнския Бог. Фактът, че много християни са предпочели пътя на Юнг, само доказва правотата на Фройд: повечето от нас предпочитат идолите и илюзиите си пред истината. Все пак полезно помагало в морето от баналност и буржоазен индивидуализъм на Питърсън е и покойния историк Кристофър Лаш, чиято книга "Култура на нарцисизма" от 1979 г. се очертава като плътна книга за социална критика и психо история. Именно Лаш използва запомнящата се фраза "баналността на псевдосамосъзнанието".

Книгата на Питърсън "12 правила" е непоносимо банална, което поражда още повече съмнения и неясноти около достигането на огромните маркетингови успехи от толкова посредствен специалист, като единствената улика води към достигането на огромна публика, която в последствие да бъде използвана за съвсем различни цели. Подобна тактика се използва с групите споделящи конспирации, които от нещо не до там съществено в един момент сменят посоката на 180 градуса, играейки с нагласите и на вече обработената ниско критични аудитория. Но да се върнем на книгата на Питърсън, нейните "правила" предлагат само най-плитки прозрения за човешкия живот, като никога не навлизат в истинска дълбочина и със сигурност не предлагат сериозна социална критика на проблемите на нашето време. Тя се лута от тема на тема, често на една и съща страница. И за всичко това са необходими 400 страници! Върховната ирония на тази книга е, че за човек, чиито 12 правила всъщност се свеждат до едно - Спри да бъдеш толкова недисциплиниран! Просто започни с оправянето на леглото си. Докато самата му проза демонстрира малко дисциплина. Както е известно на сериозните писатели, за написването на кратка книга се нуждаят от много по-голяма дисциплина, отколкото за разтеглива каша от 400 страници като тази.

Но истинските проблеми на Питърсън са много по-опасни от неговата пролиферативност, повърхностност или баналност. Истинската опасност в тази книга е нейната апология на социалния дарвинизъм и буржоазния индивидуализъм, покрити с богословска патина. Това, както ще видим, става очевидно на няколко места още в началото на книгата, но се потвърждава и в един небрежен коментар близо до средата, където, уж, докато ни разказва за интелектуалната си траектория (която така и не довършва, защото почти на всяка страница спазматично прескача към друга тема точно в момента, в който може да се наложи да развие или обоснове някаква теза), Питърсън казва за ранните си години, че "бях надраснал плиткото християнство на младостта си до момента, в който успях да разбера основите на Дарвиновата теория". Но той не е могъл да изостави християнството на младостта си и затова Питърсън прекарва много време в тази книга, за да ни каже какво наистина казва Писанието и го прави с цялото екзегетично и херменевтично умение на Айн Ранд. Макар че презрението на Ранд към богословието и християнството е добре известно, което предупреждава повечето вярващи да се отдръпнат от нея, изложението на Питърсън, предвид липсата на богословска грамотност в наше време, съдържа достатъчно жаргон и библейски препратки, за да заблуди много хора, че знае какво говори. Той не знае. Ако психологията му е подозрителна, то теологията му е абсолютно елементарна (какъвто и е целият му стил на говорене).

Може би ако се загледаме в един велик канадски католик - Жан Вание, който е прекарва живота си в основаване и живот в общностите на Л'Арш с онези, които книгите на Питърсън биха определили за неудачници, може би ще разберем до колко е далеч интелектуално от Северна Америка и близко до "блясъка" на Кремъл изключително продаваемият психолог. Жан Вание е мълчалив упрек към необуздания бустер на Питърсън за социалната йерархия и libido dominandi. Хора като тези в L'Arche или в домовете на католическите работници, както и много други на други места, които са болни, инвалиди, възрастни и бедни, са отхвърлените от нашето "общество на изхвърлянето", както го нарича папата. Както и Питърсън не си задава въпроса (докато критикува Папата) за тези изхвърлени "неудачници" в Русия и пост съветското пространство, които той така щедро нарича Запад.

Питърсън няма какво да предложи на публиката, освен безвкусното си философско лозунгарство (което може би е допаднало на Кремъл). Тази тема е заложена още в самото начало, когато Питърсън твърди, че решението на "ужасната дилема на конфликта, от една страна, и на психологическия и социалния разпад, от друга... е следното: чрез издигането и развитието на индивида и чрез готовността на всеки да поеме върху себе си бремето на Битието и да поеме по героичния път". На следващата страница ни се казва, че "душата на индивида вечно жадува за героизма на истинското Битие". Това празнословие за Битието (винаги с главни букви, твърди той, въз основа на своя прочит на Хайдегер, който е болезнено софистициран) и за "героичността" е лайтмотивът на цялата книга. Неговият агресивен дарвинизъм води до първа глава, в която се разказва както за омарите, така и за пепелянките, които защитават територията си и се стремят да постигнат социално господство в предполагаемите си йерархии - все поведения, на които хората са безкрайно увещавани от Питърсън да подражават: "Вие излизате напред, за да заемете мястото си в йерархията на господството и да окупирате територията си". Това е "героизмът" на Übermensch, а не на Човешкия син, който е дошъл да служи, а не да бъде обслужван.

Да заемеш територията си, означава, че всъщност трябва да се изправиш: "Да се изправиш означава доброволно да приемеш бремето на Битието". Спрете това онтологично гърчене! По-нататък, продължавайки да изписва с главни букви фалшиви термини, Питърсън казва, че това изправяне, за да поемеш отговорност, означава, че преминаваш от Битието към "Смисъл с главно С". Разбира се, нищо от това не е обяснено подробно. Това е хитър трик - да звучиш умен и дълбок, а да нямаш нищо съществено или оригинално за казване, което води до силна сънливост, предизвикана от скука, която се влошава още повече от оловната проза, която отново прилича на тази на Юнг, особено в "Спомени, сънища, размисли" на последния - книга, която също като тази на Питърсън е едва прикрита автобиография, която се разтяга на повече от 400 страници. (Фройд, напротив, е възхитително лаконичен, майстор на стила и реториката, носител на наградата "Гьоте" за великолепната си проза).

Тук има много малко социална критика и католиците, които приемат, както трябва, социалното учение на Църквата, могат да бъдат само изключително предпазливи: учението на Църквата за общото благо, за универсалното предназначение на благата и за солидарността с болните, страдащите и бедните е напълно чуждо на - и напълно отсъстващо от - псевдохристиянския социопатски индивидуализъм на Питърсън.

Той твърди, че програмата му е антидот на живота в "хаоса" днес, а за целия хаос и всички проблеми са виновни отделните хора, а всеки намек за социално-икономически фактори (които папа Франциск редовно критикува) е открито презиран.

Със сигурност всеки християнин, четящ Питърсън, трябва да намери тази безсмислена възхвала на йерархичното господство и защитата на собствената територия за морално и най-вече за богословски осъдителна. Но много християни поглъщат тези неща, блажено пренебрегвайки факта, че твърдят, че се покланят на Божия Син, който преобръща всички йерархии, като идва да служи, като се ражда в корито за храна на животни в средата на нищото; и като позволява на Себе Си, Създателя, който е окачил небесата, да бъде окачен на кръста от Своите създания, като с всичко това показва, както кардинал Ратцингер твърди преди години в "Солта на земята", че "йерархия" наистина трябва да се преведе като "свещен произход", а не като "свещено управление". Което де факто е апология на социалния дарвинизъм на Питърсън.

 

Атаката срещу западната медицина (и наука като цяло)

Атаката срещу Западните общества винаги е била през Култура, Религията и Наука. Ето например заглавие от Руската преса относно лечение на Джордън Питърсън в Русия:

ЖИВ БЛАГОДАРЕНИЕ НА РУСНАЦИТЕ: В САЩ И КАНАДА ПСИХИАТЪР Е ОТРОВЕН С ХИМИОТЕРАПИЯ, А В РУСИЯ Е ИЗВАДЕН ОТ МЪРТВИТЕ - NATIONALPOST

Статията е публикувана в телевизията на Руският олигарх Малофеев, който е и финансов двигател на идеолога на Путин- Дугин.

Личните драми и проблеми на Питърсън са многобройни, като спокойно той самият покрива всички белези на термина "снежинки" тъй често употребяван от него. За първи път изпитва депресия като тийнейджър, а през 2018 г. състоянието на Питърсън значително се влошава, като в крайна сметка той приема коктейл от лекарства, преди да отлети за Русия - противно на съветите на лекарите - за да бъде поставен в медикаментозна кома. След като опитва в други рехабилитационни центрове, Питърсън в крайна сметка се насочва към диетата, за която се бори дъщеря му Михаела, състояща се само от червено месо (на практика почти изключително говеждо), сол и вода. Той напълно е спрял да приема антидепресанти, а много други проблеми очевидно също са изчезнали - от храносмилателни проблеми до псориазис, лош дъх и хъркане - той дори твърди, че диетата го е избавила от плувците в очите. Това решение обаче не може да бъде намерено в "12 правила за живот" или в продължението "Още 12 правила за живот", а той не е обяснил защо многобройните му правила и теории за другите не са му помогнали в най-ниските моменти на живота му - само екстремните рехабилитационни режими и диети са направили живота му поносим. Това твърдение подсказва, че той бързо се е отдалечил от своите корени, когато се е обявявал за рационалност и се е завърнал към либералните ценности на Европейското просвещение. ("Само с антибиотиците съвременната медицина е спасила много повече хора, отколкото е убила.")

За пример, преди Русия да нахлуе в Украйна, Буба - един от най-популярните рап изпълнители във Франция с милионна онлайн аудитория - разпространява безумни твърдения за COVID-19. Но от края на февруари 2021 френският музикант превключва на друга глобална криза: войната в Украйна. И в пост след пост Буба, който отменя спонсорски договор с Puma, след като германската компания се изтегли от Русия, споделя с 5,6 милиона свои последователи в Twitter съдържание, съобразено с прокремълските тези. Рапърът, чието истинско име е Елие Яфа, е само високопоставен пример за това как западните групи за борба с ваксините (и Западна като цяло- медицината и корпорациите, са част от пропагандата, продължила с лаборатории в Украйна) и теоретиците на конспирацията бързо преминават от папагалстване на лъжи за глобалната пандемия, към разпространение на дезинформация за войната, често от гледна точка на Москва.

Нахлуването на Русия в нейната европейска съседка привлича вниманието на целия свят, като оставя всичко останало на заден план - включително продължаващата вече две години криза COVID-19. Информационната война се разиграва в реално време в целия Европейски съюз и Съединените щати, тъй като добре организираните и големи онлайн общности, които преди това се противопоставят на ограниченията на COVID-19, сега оформят руската инвазия като война между доброжелателната Москва и Киев и неговите западни съюзници - сега представени като потисници на Новия световен ред - според експерти по дезинформация и групи за проверка на фактите.

Конспиративните групи COVID-19 във Facebook - някои от тях с десетки хиляди членове - обвиняват Запада, а не Русия, че е предизвикал войната. Каналите в Телеграм, които в началото на февруари се обявяваха срещу т.нар. дълбока държава, сега публикуват снимки на мъртви украинци, като твърдят, че те са фалшиви. Уебсайтове, свързани с QAnon, предполагат, че Русия е нахлула в западната си съседка, за да изкорени сексуалните насилници на деца - основна мантра на тази конспиративна теория.

 

Използвайки медицината

По същото време по което канадският професор е в Русия на лечение, COVID пандемията е в разгара си, а руската пропагандна машина се опитва да изгради позитивен образ на Русия и своята ваксина Спутник. Руската ваксина COVID-19 показа както Професор Питърсън, че знае как да направи фурор в социалните мрежи. В Инстаграм акаунтът на Sputnik V на страната са призовани хората да изпращат свои снимки, за да спечелят пътуване до Русия. В YouTube редовно публикува актуална информация - под формата на псевдоновини - за това в колко държави Кремъл е регистрирал ваксината. В Twitter руската ваксина отправяше нападки към западните политици, които критикуваха Sputnik V. Поредна победа, отпразнувана в социалните медии, беше телефонният разговор на 30 март между руския президент Владимир Путин, френския президент Еманюел Макрон и германския канцлер Ангела Меркел, в който беше обсъдена ваксината. Въртенето на Sputnik: (като името на ваксината, разбирате ли?).

И все пак тази дигитална кампания има своята очевадна (и изключително наивна) цел: да популяризира отговора на Русия на пандемията COVID-19 и да критикува усилията на Запада да ваксинира своите граждани и тези по света. Колкото и елементарно да звучеше по време на пандемията Кремъл използва всяка тема, която може да предизвика търкания и да насърчи интересите на Кремъл. Тъй като напрежението около COVID-19 бе толкова голямо, Кремъл вярваше че неминуемо ще открие част от населението, което призовава страните да използват Sputnik V и съответно ще завърти позитивни прожектори към Русия.

И не на последно място трябва да се отбележи, че дори и интелектуалните и културни гурута има страсти и вдъхновения. Увода на "12 правила за живот" на Питърсън е от психоаналитика и популярния автор Норман Дойдж се говори подробно за омразата на Питърсън към режимите, които потискат личната свобода. "Никога досега не бях срещал човек, роден като християнин и от моето поколение, който да е толкова силно измъчван от това, което се е случило с евреите в Европа", пише Дойдж. Той добавя, че домът на Питърсън е украсен с "огромна колекция от оригинални социалистически реалистични картини на Ленин и първите комунисти в СССР". Въпреки че научаваме, че Питърсън е събрал това изкуство, за да си напомня за зверствата на Съветския съюз, в който "сто милиона души са били убити в името на утопията", въпреки че доста от научената информация от него е целенасочено подвеждаща. Факт е, колкото и да е фрапантен, е че професора от Канада избира съвременна Русия за да извърши изключително важно лечение и оперативна намеса, а не северно Американското здравеопазване, където той може да си позволи най- добрите лекари и частни клиники. Друг факт, е че професор Питърсън за няколко седмици, докато трае лечението му в Русия, де факто изчезва за всички очи.

Канадската Информационна Агенция (CBC) съобщава през 2020 година, че Семейството на Джордан Питърсън съобщава, че той е потърсил "спешно" лечение за детоксикация от наркотици в Русия след няколко неуспешни опита да преодолее зависимостта си от силно действащо лекарство против тревожност. Твърди се, че противоречивият професор по психология от Университета в Торонто и световноизвестен гуру по самопомощ е бил в московска болница през последния месец, възстановявайки се както от "невероятно изтощителното" лечение, така и от тежък случай на пневмония.

"Наложи се да прекара четири седмици в интензивното отделение в ужасно състояние, но с помощта на някои изключително компетентни и смели лекари той оцеля", заяви дъщеря му Михаела Питърсън в онлайн видео. "Несигурността около възстановяването му беше едно от най-трудните и страшни преживявания, които някога сме имали".

57-годишният професор не е в полезрението на обществеността от септември, когато за първи път дъщеря му разкри, че той търси лечение за зависимостта си от клоназепам - бензодиазепинов транквилизатор, който често се предписва на пациенти с проблеми с паниката. Семейството му твърди, че той е приемал лекарството в продължение на години, за да смекчи продължителната тревожност след тежка автоимунна реакция към храна. Съобщава се, че зависимостта му е започнала през пролетта на миналата година, след като лекарите са увеличили дозата му, за да му помогнат да се справи със стреса, докато съпругата му Тами се бори с рака на бъбреците.

 

Голямата опасност от дезинформацията и "уелнес" псевдонауката

Но има нещо много по сериозно в атаките срещу западната медицина и фармацевтична индустрия. Значителен брой инфлуенсъри, които преди това са се фокусирали върху "уелнес" и духовността, сякаш са доминирани от това, което сега разбираме, че е съдържанието на QAnon. QAnon е конспиративна теория, според която Доналд Тръмп се бори с дълбоко държавно заговорничество на сатанински педофили (моралното повествование отново силно присъства). Тя възниква в крайно десни форуми за съобщения, преди да навлезе в онлайн "уелнес" общностите, където намира предимно женски последователи, които продължават да споделят фрази като "Спасете децата". Фразата е използвана за първи път от вярващите в QAnon, които разпространяват фалшивото твърдение, че Хилъри Клинтън е злоупотребявала с деца и е пила кръвта им. Днес тази фраза се среща в постове в социалните мрежи на Запад от учители по йога и "уелнес" влиятелни личности, които се обявяват срещу трафика на хора.

Голяма част от това "здравословно" и ляво общество заема твърда позиция срещу фармацевтичната индустрия и западната медицинска философия и е особено критично настроена към личности като Бил Гейтс, който според тях изглежда, че има невероятно голямо влияние и участие в обществената здравна политика. Според тях голямата западна наука е зло (въпреки че няма да намерите критика срещу руската или китайска наука, а напротив, най-вероятно ще попаднете на добри отзиви за руската ваксина Sputkin), добавките помагат, можете да подсилите имунната си система, ваксините не действат... Такива общности имат голям потенциал за ръст, защото създават на пръв поглед неангажиращи общности, бърз социален кръг с на пръв поглед позитивни хора, предоставят алтернативно знание с лесни отговори на сложни въпроси, екзотични са с шаманската си мистична същност, привличат с благородни и здравословни идеи, атрактивни са с това че както видеата за усъвършенстване на Джордан Питърсън обещават личностно израстване(духовно и физическо). Но около тях бързо се формират разрастващи се интернет движения групи по интереси в различни социални мрежи, места, където обикновено можете да видите веган инфлуенсър, който моли последователите си да се придържат към воден пост, вместо да се ваксинират, или инструктор по медитация, който напомня на клиентите си за опасностите от 5G, или да прочетете коментар в Instagram, в който се обяснява, че ваксините крият устройства за проследяване. Това е място, където думата "scamdemic" може спокойно да се изпише отстрани на чифт панталони за йога (88% полиестер, 40 паунда, налични и с щампа "Defund the Media", "World Hellth Organisation" и "Masked Sheeple", в хилядолетно розово). Но на втори план, това са места индиректно изразяващи идеологии, подхранващи политическото разочарование (от Западния модел на управление, демокрация, либерализъм, капитализъм) и създаващи предпоставки за развитие на алтернативни възгледи за света, зад които се прокрадват идеи не само близки до нацизма, Дугин, но и до други крайни фракции обявени за терористични.

Макар че припокриването на леви, приятелски настроени към здравословният живот и духовността и крайно десни теории на конспирацията първоначално може да звучи изненадващо, сходствата в културите, в начините на мислене - поставянето под въпрос на авторитети, на алтернативни лекарства, недоверието към институциите - са очевидни. Но нещо се случва, ускорено от пандемията - първото се превръща в основен вход към второто. Входна точка, която може да бъде открита навсякъде - от обществената градина до козметичния магазин в голямото Tesco. Част от това, което прави успешния инфлуенсър успешен, е способността да накара последователите си да му се доверят, а те правят това, като споделят живота си, домовете си, диетите си, тревогите си. Стана ясно, както по продуктите, които купуват, така и по изборите, които правят, че много хора се доверяват на своите инфлуенсъри повече, отколкото на собствения си лекар. Плашещият въпрос е, как се използват толкова големи групи покупатели и избиратели? Могат ли да разрушат бизнеси, да служат за основа за създаване на правилни бизнеси, да виктимизират индивиди, общественици, политици или да кажем католически свещеници? Могат и използвани ли са като задна отворена врата в либералните общества за културен и интелектуален саботаж?

 

Заплаха на ниво тероризъм

За нивото на дезинформация и ефектите от нея показателни са видеоклиповете на Мелиса Рейн Лайвли (Тя е инфлуенсър, отявлен привърженик на QAnon и става известна с това, че унищожава дисплея за маски в американската верига Target) е обезпокоително. В един от тях тя нарича полицаите нацисти, а в друг многократно използва думата "N". "Това лято", казва тя е започнала да "преживява бърза спирала на психичното здраве. На 4 юли преживях психически срив, който достигна връхната си точка в магазин Target". Психичните заболявания не са необичайни за любителите на теориите на конспирацията. През февруари Националният консорциум за изучаване на тероризма и реакциите на тероризма съобщи, че над две трети от 31-те последователи на QAnon, които са били обвинени около бунта във Вашингтон през януари, са имали тежки психични проблеми.

 

В заключение

Руската пропагандна машина има нужда от популярни лица, като щедро инвестира огромни средства в хора на културата и изкуството. От Леонардо ди Каприо до Стивън Сийгъл - най-големите имена в света на киното някога с удоволствие са се срещали с Руският президент. Шарън Стоун, Кевин Костнър, Кърт Ръсел, Голди Хоун, Жерар Депардийо, Венсан Касел и Моника Белучи – са ръкопляскали с ентусиазъм, сякаш са в детската градина (Без нахлуването в Грузия или отравянето на Александър Литвиненко случващи се в същият момент да им минат през главите). Трима от тях с гръм и трясък попаднаха в лагера на полезните идиоти. През 2013 г. Депардийо приема руско гражданство и неговата освежаваща 13% плоска данъчна ставка, след като критикува френското правителство за плановете му за прогресивно облагане. В приятелски отношения с Путин, той нарича Русия "велика демокрация" в отворено писмо. По време на латвийски филмов фестивал през 2014 г. Депардийо бе достатъчно зареден с велики чувства, за да обяви Украйна за "част от Русия". Мики Рурк не се смути от нахлуването на Путин в Крим и го оцени като "истински джентълмен", докато си купуваше тениска с лика на лидера в московски универсален магазин през 2014 г. "Срещах го няколко пъти и той беше много готин обикновен човек, гледаше ме право в очите", казва той пред Sky News. Стивън Сийгъл получил руско гражданство през 2016 г., вече е нарекъл анексирането на Крим от Путин "много разумно" и е похвалил президента като "един от най-великите живи лидери в света". Случаят със Оливър Стоун бе малко по-сложен. Той вече е снимал документални филми за Фидел Кастро и Уго Чавес, така че при предишната му склонност към революционни фигури Путин бе логичен следващ кандидат. Четиричасовата поредица на режисьора от 2017 г. "Интервютата с Путин" несъмнено бе събитие за Путин, но по този начин Стоун го изведе на показ с целия му безвкусен цинизъм. В допълнение към моментите с провокациите: за Чечения, за руската "демокрация", за намесата в изборите.

Кои са официалните приятели на Русия в чужбина след началото на войната в Украйна? Ако се съди по неотдавнашния конгрес на Международното движение на русофилите - събитие, организирано от консервативни активисти и проведено с голям успех в остъклената зала на Държавния музей "Пушкин" в Москва, отговорът е: политически маргинали и любители на конспиративни теории. Сред тях са противоречивият американски актьор Стивън Сийгъл, внук на Шарл дьо Гол, и италианска принцеса и учен, известна с преводите си на Толкин и загрижена, че европейските младежи са принудени да се женят за кравите си. "Тук съм, за да насърчавам мира и приятелството, и наистина вярвам, че този конфликт е провокиран и предизвикан от англосаксонски интереси... Мисля, че това поставя света в дълбока опасност, и съм тук, за да се боря срещу това", казва Пиер дьо Гол, внук на френския генерал и говорител на конференцията, в интервю за "Гардиън". Ръководителя на международното движение за любов към Русия Николай Малинов, бивш журналист и за кратко член на българския парламент, който понастоящем е обект на санкции от страна на САЩ, открива събитието, като заявява, че е време "силите на светлината да победят силите на мрака". Сред присъстващите на сцената се откроява принцеса Витория Алиата ди Вилафранка - жена на около 70 години с яркочервена коса, може би най-известна в Италия като първия преводач на Толкин на италиански език. Тя твърди, че се е борила с Опус Деи и мафията, за да си върне семейния дворец в Багерия, където според нея филмовите продуценти снимали модерен римейк на романа "Леопардът" на Джузепе Томази ди Лампедуза. Но следвайки мащабите и степента на сложност на водене на информационна война още от времето на СССР, може напълно сериозно да се приеме, че демонстрацията на идиотизирани маргинали, е само опит да се отвлече вниманието от истинските цели и методи на пропагандната машина на Кремъл.

По-големият въпрос е как Путин се е възползвал от това заиграване със западния културен елит. Възможно ли да е бил част от неговата по-широка стратегия за дезинформация? До каква степен Руските служби са проникнали в западните културни институции, колко хора на културата са в зависимост от тях, кои западни инфлуенсари защитават пропагандните тези на Кремъл...? Да хвърли дразнещ кокал на симпатизиращите му либерални антиимпериалисти (със сериала на Стоун например), за да ги разсее от истинското си начинание през периода: радикализирането на крайната десница в САЩ и Европа. Като на преден план, индиректно да изкара имена на от не до там забележимият литературен и академичен елит? Факт например е, че в момента, малкото симпатизанти на Путин са от крайно дясното, чиито интелектуален гуру е Джордън Питърсън, който не се свени да влезне в ролята на "адвокат на дявола". А когато аргументите не вършат нужната работа да се прибегне до шантаж (ядрен, продоволствен и дори етнически...) и сплашване на западната аудитория, която се предполага (пак от Кремълската пропаганда), че е твърде презадоволена, конформистка и няма как да се откаже от всички блага.

Джордън Питърсън не се свени да използва страховете на западните "разглезени консуматори" и "снежинки" (както той ги нарича), за да сее страх (terror) в западното общество. И същевременно да говори за мир под формата на шантаж в полза на Русия. Според него западът трябва да отстъпи пред ядрената угроза от Русия, за да избегне ядрена война. Питърсън смята, че Западът трябва да сключи мирно споразумение с Русия възможно най-скоро. Той твърди, че ядрената война е алтернативата на "мира" в руски смисъл. Тъй като руснаците "няма да си позволят да загубят", Западът трябва да се отнесе сериозно към интересите на Кремъл, които Питърсън смята за такива: "Ако нашите лидери от Г-7 имаха поне една йота разум, според мен те щяха да се съсредоточат с една-единствена интензивност върху определянето на това какво точно биха приели руснаците като минимално предварително условие за мир. Може би обявяването на Украйна за неутрална държава за минимален период от 20 години? Може би нови избори в Украйна, които да бъдат ратифицирани от съвместни руско-западни наблюдатели? Може би ангажимент от страна на Запада да не предлага на Украйна членство в НАТО или ЕС, което не е предложено едновременно на Русия или се развива при условия, приемливи за Русия."

Питърсън де факто призовава Запада да принуди Украйна да направи отстъпки на Русия, "за да не унижи Путин" и така да избегне ядрена война. Подобен "миротворчески" подход обаче е не само опасен за Украйна, но и разрушителен за Запада. Правенето на отстъпки пред ядрения шантаж на Русия ще доведе до безкраен кръг от унизителни отстъпки. Западните интелектуалци и политици, които се застъпват за принуждаване на Украйна да отстъпи териториите си, за да "спасят лицето на Путин", не са направили изводи от своя опит. Западът има дълга история на умиротворяване на руския диктатор. Той игнорира или не реагира адекватно на: нарушаването от страна на Русия на териториалната цялост на Молдова (1990-1992 г.) и Грузия (1991-1993 г.); геноцида над чеченския народ, извършен от Русия по време на руско-чеченските войни (1994-1996 г., 1999-2009 г.); нахлуването на Русия в Грузия (2008 г.); войната на Русия срещу Украйна в Донбас и Крим (2014-2022 г.); кампанията на Русия за жестокости срещу цивилни граждани по време на интервенцията ѝ в Сирия (продължаваща от 2015 г.). Отстъпките пред ядрения шантаж на Русия ще разрушат системата за неразпространение на ядрените оръжия и напълно ще подкопае международното право и архитектурата за сигурност след Втората световна война. Съгласно подписания през 1994 г. Будапещенски меморандум Украйна се отказа от третия по големина ядрен арсенал в света в замяна на гаранции за сигурност от страна на САЩ, Обединеното кралство и Русия. Сега Русия, ядрената сила, която официално предостави на Украйна гаранции за сигурност в замяна на нейния ядрен арсенал, нахлува и заплашва да използва ядрени оръжия срещу Украйна - страната, която доброволно се отказа от ядрения си арсенал. Питърсън се обявява в полза на свещеното управление и господството, защото е реакционер, както става ясно от неговите гневни изблици срещу революциите, "разнообразието" и други шиболети. Но празното говорене на Питърсън с фалшивата му юнгианска теория и чудовищната му псевдотеология не е нищо повече от апология на социалния дарвинизъм (и своего рода оправдание на модерни диктатори като Путин) от най-груб, класово обвързан и най-малко самосъзнателен и самокритичен вид, покрита с псевдохристиянски слой линолеум. В един справедлив свят негова книга никога нямаше да бъде публикувана, камо ли да стане бестселър. А на псевдоучени като Питърсън щеше да им бъде поискана пълна отговорност за нанесените вреди на обществото, както и за явната защита на един терористичен режим. Но в нашия несъвършен свят, за да се появят страшни чудовища като Питърсън, бе позволено да се появят много други невидими чудовища скрити зад добри намерения, захаросани обещания за прекрасно бъдеща, зад които те криеха множество малки и големи престъпления. Кой трябва да се страхува от окултната "Черна тиня" на Питърсън? Ние виждаме че лявото е ужасено от собствените си сенки, които проектира Питърсън. Сенките на утопичните мечти, в които попадаме след рухването на СССР, защото светът мечтаещ за съвършеното равенство (демокрация и свобода) често води до свят на съвършените ужаси, както ни показа XX век. Така че в крайна сметка, ние донякъде имаме нужда от Джордън Питърсън, за да бъде Адвокат на Дявола, чрез който да разберем къде са нашите слабости и какво трябва да се направи и поправи. Въпреки че в общоприетия език изразът "игра на адвокат на дявола" описва ситуация, при която някой, имайки определена гледна точка, заема позиция, с която не е задължително да е съгласен (или просто алтернативна позиция от приетата норма), в името на дебата или за да изследва мисълта по-нататък, използвайки валидни аргументи, които едновременно не са съгласни с разглежданата тема и доказват валидността на собствената му гледна точка. Докато Джордан Питърсън е фанатично уверен в правотата на тезите, които проповядва и успява по неподправен и изключително професионален (създаващ усещане за огромен екип от специалисти стоящи зад гърба на посредствения учен) начин да достигне и пробуди най-тъмните кътчета на колективното съзнание.

 

bottom of page