За Иван Татарчев – La bohème


Те всичките бяха брилянтни. Пишеха книги, рисуваха картини и ако спреха да говорят, а аз съм сигурна че никога не биха го направили, те започваха да плануат как ще променят света.” Разказваше за бохемите Глория Уелан в своята книга Да слушаш Лъвовете.


Въпреки че да си „бохем“, все още е нарицателно, най-вече в дисциплинираните тоталитарни общества, където социалните роли са постни, разпределени и много бели, за да няма шинтири- минтири. Парижани, първоначално асоцират термина с номадски живеещите роми(bohémiens– все още е едно от имената им, вярвало се е че идват от Бохемия), пътуващите артисти, които прекарвали нощите във веселие, игнорирайки индустриализиращото се общество през 19–ти век. Но как щяхме да имаме толкова много красиви умове и сърца, от Хемингуей, Айнщайн та до Иван Славков и екцентричната Людмила Живкова.

Има нещо изключително комфортно, да знаеш, че независимо какво се случва днес, слънцето така или иначе ще изгрее утре. Това е вътрешното състояние на бохема, който днес може да бъде юрист, да не е съгласен с тоталитарния режим, утре и в следващите пет години каменоделец, а след това главен прокурор на една млада демокрация…

Дами и господа, да ви представя един от най- видните бохеми на новата стара република, Иван Татарчев. Това е човек, роден свободен, живял живота си на пълни обороти, наслаждавал му се, останал винаги с високо вдигната глава. Но гордоста е не да доказваш на някого нещо, напротив, великите нямат какво да доказват на никого, единствено трябва да останат верни на себе си.

Иван Татарчев е роден на 29 август 1930 година в София. Неговият дядо – Михаил Татарчев е брат на Христо Татарчев, един от създателите на ВМРО, а чичо му е деец на ММТРО. Другият му дядо е Иван Крафти, първия главен прокурор. През 1952 година, Иван Татарчев завършва право, след кратка практика е лишен от адвокатски права за 5 години по политически причини, които ги прекарва като каменоделец. От 1992 до 1999 година, заема длъжността главен прокурор.

(Христо Петров, личната охрана на Иван Татарчев, с част от невероятното си семейство)

Днес ще поговорим с личната охрана на Иван Татарчев, един човек, който си е останал човек. Ще говорим за неговата човещина, за това колко голямо сърце се е криело в този огромен мъж, за да бъде такава личност, за да носи с доблест името на дедите си.

Той е председател на Националната фондация за защита на животните, разкажи за любовта му към тях?

Пословична. Спомням си на Цигов Чарк, имаше някакво голямо събиране на прокурори. Едни деца, бяха взели и вързали едно малко кученце. Иван ги видя, не само им се накара. Откри и кои са родителите им и такава лекция за това как си възпитават децата им дръпна, че надали случката някога се е повторила. Заради малко коте е спирал кортеж. Не бе страно да седне на тротоара, да храни животни, да си играе с тях.

Той имаше ли домашни животни?

Две котки. За първата се носеха легенди, как го е ревнувала и в гардероба съдирала дрехите на приятелката му. След като котето си отиде, той много трудно го преживя. Приятели му бяха подхвърлили пред вратата му малко коте, за радост, този път не ревниво.

Свързат го с Бриджит Бардо и приюта ѝ в България?

Той много и помагаше. Бяха на директна линия и каквито и проблеми да имаше тя в България, той бе насреща. След смъртта му, в приюта във Враждебна бяха останали над 20 кучета без храна, за които той се грижеше. Приюта, чрез медиите, отправи апели животните да бъдат спасени и да се намерят други хора като него да се грижат за тях.

Бохем ли беше Иван Татарчев?

Огромен, радвашесе на живота напълно. Умееше да се забавлява и да цени красивото.

(Татарчев и Батето, джентълмени до дъното на костите си)

Носят се легенди за почитта му към нежния пол, както и за приятелството му с друг „Дон Жуан“ – Иван Славков. Легенда- пълен антипод на социалистическия, примерен съпруг, бригадир, ударник.

Определено ценител на нежният пол, голям ценител и изтънчен кавалер. Без значение, че Татарчев бе минал през репресии, а Батето бе зет на Тодор Живков, бохемството ги събира на една маса, а след това станаха и приятели. Татарчев му каза: „Иване, ама ти си бил голям Пич!“. Докато имаше други, уж бохеми, които в момента са видни фигури, и които той пренебрежително не отразяваше, може би, защото не бяха от една порода.

Татарчев беше ли простил за това което бе преживял?

Бе човек с голямо сърце и душа и прошката не му бе чужда.

Какво поставяше на първо място в живота си?

Правдата и закона, определено над всичко останало.

Днес има хора, които обикновено ги свързваме с политика, обществен живот, това което са направили или не са за страната, някакви кухи и гръмки фрази, лозунги, като от онази епоха изпратила Иван Татарчев да дяла камъни. Имаме тоталитарният (абсолютистки) навик или да иконизираме или да демонизираме определени ярки личности, но това ни отнема възможността да ги видим, като хора, притежаващи изключително хуманни качества. А може би, все по-малко обръщаме внимание на благородството, на добродетелите, на учтивостта, на състрадателността, които са влезли в сивия канон на добро и зло, правилно и неправилно. Не прави ли това отново импотентно обществото ни? Послушковци на мама и на тате, на началника и шефа, на Дядо Мраз и…. Като историята за едно време в чая в казармата слагали бром(анти афродизиак), да няма излишни желания и шинелна любов. А бромът превръща обществото ни в дисфункционално. Истерично на повърхноста изплуват страхливи, алчни, безкруполни, безпринципни, груби, кресливи, но и беззъби, дребни, разтечени мерзавци, стискайки службицата и кокалчето… А големи и широко скроени хора като Татарчев, потъват надолу в чистата вода на спомените. И това тресаище, всичко се превръща в политика, наште, ваште, праведните и послушните.

Става ми интересно, тези политикани, не разбират ли, че в общестото ни никой не иска да гласуа, даже и срещу заплащане. За кой? Морал ни продават, едни дребни такива гадове, свити пред онзи отгорр и мачкащи този под тях, истерични, надути високопарни балони с въздух от онзи най-отровния, разтлал се като мъгла отгоре на повърхността. Къде ги тея хора, на който искрено да завидиш, да го видиш че е човек дори с безполезните, просто щото е човек, за който ще кажеш: „егати харизмата, егати пича“, толкова ли дълбоко потънаха в чистата вода?