Спомнете си за края на юни и началото на юли. Френската крайна десница беше сочена за победител в предсрочните парламентарни избори. Тръмпистките съдии в Съединените щати удобно решаваха правните проблеми на бившия президент, който изглеждаше, че се плъзга към победата след катастрофалното представяне на президента Джо Байдън в дебатите. И докато Великобритания се сдобиваше с лейбъристко правителство, новата антиимигрантска партия, водена от главния брекзитър Найджъл Фараж, бе постигнала безпрецедентни успехи. Изправени пред всичко това, специалистите предупредиха, че вълна от популистки, „анти-внушения“ гняв е обхванала световните демокрации.
Оттогава мрачните прогнози на коментаторите трябваше да бъдат смекчени от нови източници на политическа надежда. Не само че има малко доказателства за „популистка вълна“ - метафора, която предизвиква образи на крайно десни партии, неизбежно идващи на власт в много страни - но и неотдавнашният опит предлага работещи стратегии за противодействие на тези сили.
Един урок от последните няколко месеца може да звучи като истината: Всички партии, които ценят демокрацията, трябва да се обединят, за да се противопоставят на антидемократичните заплахи. Именно това се случи във Франция, за изненада на много специалисти. Левите партии сформираха Новия народен фронт, който навява спомени за борбата срещу фашизма през 30-те години на миналия век, когато социалистическият лидер Леон Блум оглави коалиция от комунисти, социалисти и либерали в защита на републиката.
След изненадващото решение на президента Еманюел Макрон да разпусне Националното събрание левите проявиха творчество, докато крайнодясното Национално обединение на Марин льо Пен беше хванато натясно. Но по-важното е, че Новият народен фронт не просто апелира към абстрактни демократични ценности; той също така многократно обръщаше внимание на про-бизнес плановете на крайната десница, давайки ясно да се разбере, че Националното обединение не е про-работническата партия, за която претендира.
Вторият урок идва от САЩ, където малцина очакваха ентусиазма и радостта, които ще посрещнат новия демократичен кандидат. Вицепрезидентът Камала Харис, която е действащ президент, майсторски се представи като представител на промяната, в контраст както с бившия президент на САЩ Доналд Тръмп, така и с действащия президент Байдън. Нейният избор за вицепрезидент, губернаторът на Минесота Тим Уолц, зарадва мнозина с характеристиката си на републиканския билет, особено на избрания от Тръмп за вицепрезидент Джей Ди Ванс, като „странен“. Най-накрая, изглежда, демократите играят онзи вид реторическа игра, която десницата винаги е играла.
Разбира се, самопровъзгласилите се за центристи, проповядващи граждански дискурс, са по-малко доволни. Те напомнят на демократите, че коментарите на Хилъри Клинтън за „окаяните“ дойдоха да преследват кампанията ѝ през 2016 г. И все пак осъждането на етикета „странни“ като детинско назоваване пропуска смисъла. В борбата срещу крайно десния популизъм този конкретен епитет може да бъде особено ефективен.
В края на краищата, твърдейки, че говорят от името на „истинските хора“ или „мълчаливото мнозинство“, крайно десните популисти се представят за представители на нормалността. В Германия един от лозунгите на крайнодясната Алтернатива за Германия (Alternative fur Deutschland) е: Deutschland, aber normal. Предполагаемата база на популистите се състои от хора, които винаги се представят като „обикновени хора“, които са заплашени от гнусни елити и опасни Други. По този начин популистите всяват страх у вече уязвимите малцинства, независимо дали става дума за бежанци или транссексуални хора.
Опитните антипопулисти трябва да съсредоточат реторичния си огън върху популистките лидери, а не върху техните поддръжници. Ванс е „странен“, защото е обсебен от идеята да контролира женските тела и да наказва бездетните, както и защото изглежда симпатизира на монархисти и други разни алт-десни фигури. В момента Републиканската партия заема много позиции, които далеч не съответстват на политическите традиции на САЩ; откритото възхищение от автократите е очевиден пример. Човек може да изтъкне всичко това, без да предполага, че самите републикански избиратели са странни. Въпросът е да се оспори претенцията за нормалност на лидери, които са всичко друго.
Крайно десните популисти, които претендират, че говорят от името на мълчаливото мнозинство, всъщност представляват едно шумно малцинство. В това няма нищо лошо - много прогресивни движения са започнали по същия начин. Но движенията, които претендират, че говорят от името на мнозинството, докато очернят всички останали, представляват заплаха за демокрацията. Не е случайно, че популистите, които губят на изборите, често прибягват до обвинения в измама. Тъй като те уж представляват мълчаливото мнозинство, загубата на изборите може да се припише единствено на нечестна игра, обикновено от страна на „либералните елити“, които уж по някакъв начин са заглушили мнозинството.
Антипопулистите трябва да признаят, че мнозинствата всъщност не подкрепят крайно десните популистки сили. Първите няколко седмици от управлението на новото лейбъристко правителство потвърдиха това спасително прозрение. Страната преживя най-тежките си бунтове за повече от десетилетие, тъй като дезинформацията подхрани расисткото насилие. Макар и да внимава да не одобрява пряко насилието, Фараж направи така, че да изглежда, че бунтовниците имат легитимни оплаквания, споделяни от мълчаливото мнозинство. Но социологическите проучвания показват, че само един от всеки трима британци подкрепя по-широките антимиграционни протести, докато опозицията срещу бунтовете е огромна.
Вярно е, че аргументът „Ние сме повече!“ - лозунг, изкован от антипопулистките протестиращи в Германия - стига само дотук. Макар че крайната десница лъжливо претендира за монопол върху нормалността, истината е, че крайно десните партии се нормализират, тъй като все повече дясноцентристки политици копират тяхната реторика или влизат в коалиции с тях. Позиция, насочена към защита на демокрацията, е необходима, но не достатъчна, за да се противодейства на тази тенденция; трябва да се предложи и положителна визия. Именно това направиха френската левица и британските лейбъристи това лято.
Тези, които агитират за Харис, ще бъдат попитани по вратите за какво наистина се бори тя, отвъд това да бъде алтернатива на странностите на Тръмп и Ванс. Това е легитимен въпрос, на който антипопулистите трябва да дадат добър отговор.
Comments