Когато говорим за финансиране на обществото, по принцип има два класически модела - държава и бизнес (частна инициатива). Това са остарели понятия, работили в определени исторически периоди, но и двата модела са показали неефективност и носят със себе си редица проблеми. От една страна е незаинтересоваността на бюрокрацията, нейното неумение да генерира капитал, както и да осъзнава неговата стойност, а от друга е прекалено користните мотиви на бизнеса, който е високо мотивиран, но в това да генерира капитал.
Едно от най-големите предизвикателства, пред които е изправено нашето съвременно общество е да намери баланс, форма, която да съчетава ефективния бизнесмен и сърцето и душата на социалния работник. Съвместяването на безкомпромисен бизнес нюх и характер с морал и етика е бъдещето, създаването на хибрид (което е и социалното предприемачество), над който са хвърлени усилията на модерните и цивилизовани демократични общества.
Но нека разгледаме палитрата модели за финансиране в сферата на социалната подпомагане:
Утопия
Изхождайки от тоталитарното наследството, което имаме, идеята за Утопия е една от основните пречки за модернизация на обществото ни. Утопичната представа е за едно общество, без частна собственост, хора лишени от лична инициатива, всемогъща държава, която е обгърнала всичко и разпределя всекиму според заслугите и нуждите, по равно. В този модел избраният, просветеният, съветът на висшия съвет на партията, на старейшини, на специалисти, на гилдии, на администратори са тези които плануват и преразпределят. Липсва алтернатива: частна, религиозна собственост, всички са част от всемогъщата държава. Думата плурализъм не съществува. Ние донякъде сме минали през този модел, 1944 - 1945 всичко е национализирано, а след това започва тотален контрол и преразпределение. Има групи, които са привилегировани и такива които са изпълнители. Ако случайно имате родствена връзка с елита, също нямате проблем. Няма значение дали вие сте по-умен, по-способен или правите повече, търси се средата, в която всички са равни, а някои малко повече. В утопичния и тоталитарен модел, социалният бизнес е немислима идея, по простата причина, че на лична инициатива не се разчита. За проблемите на този модел ще припомня с поговорката, валидна и днес: „Учи мама да не работиш!“. Този който е учил е този който разпределя, пише планове и програми, той е този който ви учи и диктува, какво трябва да знаете и да правите.
Държавно финансиране
Модел, в който социалният сектор се финансира от бюджет. Местен, републикански или европейски. Всеки разчита на държавно финансиране и държавни поръчки. Това донякъде е подобно на Утопичния модел, въпреки че бюджетът се попълва от частна инициатива, което отнема романтичния елемент, като всичко е базирано единствено и само на прагматични решения. Има сходства и с Италианския Фашизъм от началото на 20-ти век. Не се разчита на участието на частният сектор в решаването на социални проблеми. Частният сектор, като при Утопията, е взел ролята на изпълнителите и на работническата класа. А и частният сектор също се бори за ресурси и финансирания от бюджета.
Държавното финансиране на първо място води до безконтролно изливане на финансови ресурси в сфери, които не носят никаква възвращаемост. Изкривява икономиката с в пъти завишени цени за стоки и услуги, посредством държавни поръчки (които в своята същност би трябвало да водят до обратен резултат). Но дори и да погледнем популярното мнение, че „Държавата не е добър хазяин“, като и се вменява само ролята за поръчител, а изпълнителят е обвързаният частен сектор, който генерира огромни печалби, на базата на липсващи пазарни механизми, които са заменени с конкурсни такива (утопични и порочни). По принцип, води до многобройни порочни практики - корупция, зависимости, назначения на обвързани и близки хора и безхаберно харчене на публичния ресурс. Създават се квази феодални образования, в които главен мотив е колко финансиране ще получи определена група.
Възрожденски
Друг модел от нашата история се развива поради слабата роля на държавата, която основно се грижи за реда и законността, както и за армията. Типичен е за доиндустриалните общества от 18-ти и 19-ти век, въпреки че идеята е изключително популярна у нас днес. Раждат се форми на местно самоуправление, които се грижат за построяването на училища, библиотеки и оказват помощ на нуждаещите се. Архаичната в своята същност идея за самоуправление, която се доближава до проблематиката на държавното финансиране. Родовите - кланови структури, решават местните проблеми, на базата на традиционни правила и обичаи. Проблемът е липсата на модерната социална държава и деградацията на демократичното общество.
Филантропия и грантове
Модерна еволюция на възрожденския модел - Хората с възможности допринасят много за обществото, но го правят посредством правила и рамки, подобни на държавните. Изключително успешен в началото на 20-ти век в САЩ (Карнеги, Форд, Рокфелер…), опорочен от Великата Депресия, до момента на Голямата (Честна) Сделка на президента Труман, която изгражда социалната държава. В съвременния свят, модели базирани на филантропи (типично за Латинска Америка) създават квази държавни институции с всички елементи на държавната администрация, които им харчат парите безконтролно. Основното противоречие е, че поради това че в основата на формирането на капитала са заложени чисто користни мотиви, решенията на дарителите да направят дарение, финансирането се базира на рационални или емоционални (спонтанни) личностни мотивации (индулгенция, симпатия, съжаление…). Ако мнението и настроението се променят е възможно да доведе до спирането на финансирането. Ако бенефициента, не може да събуди симпатии това води до неуспешно ангажиране на дарителя. Както и ако някой успешно успее да генерира положителни емоции, може да получи финансиране, необусловено с рационални доводи. Други проблеми са не законните мотиви за дарение - влияние, зависимост, политическа подкрепа, политическа тежест, данъчни облекчения и пране на пари. Дори да приемем, че част от дарителите безкористно (и неефективно) връщат част от печалбата си в обществото, неминуемо трябва да приемем, че огромна част от дарителите с върналата се печалба обратно в обществото, търсят повече влияние и облагодетелстване. Те не купуват съвест, а се опитват да купят повече влияние.
Общественоотговорни компании.
Да идеята е добра, но си е просто форма на прекрасна реклама. По принцип, на цената на под 1% от печалбата, те могат да генерират огромни социални кампании. Голяма хранителна верига у нас, преди няколко години имаше социално отговорна кампания, мисля за сираци. В рамките на три месеца те отделяха по 0.01 лев, от всяка фактура. Една Стотинка от фактури от по 50/100 лева, това е 0.01% социална отговорност, само за 3 месеца и то не всяка година, колко реално те отделят за социалната си отговорност? А в същото време се тръби по медиите, към които те имат абонамент за отразяване, за голямата социална кампания - да прекрасна реклама, но нищо друго!
За големите корпорации, завземането на социалната сфера е нещо, от което в крайна сметка те нямат нужда. Защото за големите корпорации е по-добре обществото да е богато, защото се генерира по-голяма печалба. По-добре обществото да е високо образовано, защото те получават по-квалифицирани служители, а и общество без управленчески проблеми, определено е предпочитано от тях. За тях има увереност и предвидимост в пазара, на който те работят. Грешна посока, която не насочва правилно ресурси, обществото ни да е работещо и по-силно, а унищожава малките и неможещи да си позволят такава реклама истински социални инициативи.
НПО- та и Фондации
Има доста НПО-та, които се борят с каузи. Но от къде им идват парите? От държавата? Тогава те са просто почти неконтролируема държавна структура, която в такъв случай е по-порочна от администрацията. Това което имаме ние е 100% зависими от държавно финансиране НПО-та, които съществуват от проект до проект, като реално не могат да предоставят никаква устойчивост без държавното финансиране.
А ако идват от други донори, въпросите са парещи, какви интереси то обслужва, какви идеи прокарва в обществото, за да си оправдае финансирането. В крайна сметка някой е платил, за да получи определен резултат, а ние като общество, взимайки ги, позволяваме определена идеология и влияние да проникне сред нас. Религиозни, етични и морални свързани с омраза и конфликт, лобита… Например, ако е Християнско - обслужва само християни или такива, които трябва да станат християни? А ако съм мюсюлманин, ако имам друга деноминация? Каква ще бъде крайната цена, която ще платим за идеологическото проникване? Ако съм бенефициент и не приемам идеологията, но имам нужда от финансиране, в целевата група съм, какво става с мен - ще бъда ли идеологически обременен? Идеологията определено е над алтруистичната кауза и морално етичните мотиватори.
Граждански организации и сдружения
Клубове по интереси, в които крайната цел е да защитават и прокарват интересите на своите членове. Като всичко това уж е представено чрез хуманни и благородни каузи. Но както и при филантропията, сдружението е емоционално и користно мотивирано. Дори да приемем временните граждански сдружения - да кажем топъл обяд на сираци, на хора в неравностойно положение, на лекарите? Звучи красиво, но въпросът е това за колко време ще е, защо на гърба на деца се прави реклама, за определен близък кръг бизнеси ли е това? Защо тези групи нямат постоянно намаление или безплатни обяди в тези комерсиални ресторанти, защо нямат приличен стол или ресторант, които да ги обслужват. Не е ли това просто социален ПР, на гърба на човешката наивност и съпричастност, като на цената на няколко стотин лева, се прави изключително сполучлива реклама на определени ресторанти, които по принцип си работят изключително комерсиално. И не е ли на първо място всичко в името на членовете на групата, а не на каузата или някакви висши морални и етични принципи. Трябва ли да си платите членския внос, трябва ли да обслужвате нечии интереси, за да работя заедно с гражданска организация и да правите обществено полезна дейност? Не попадате ли в цикъл на зависимости?
Не на първо място са интересите на групата!
Политически организации
Типично за българската реалност, този модел поне на мен не ми е познат някъде другаде. Политическите парти изпълняват ролята на граждански сдружения, поставили си за цел да се доберат до изпълнителната и законодателната власт. От моят личен опит мога да кажа, че политическите партии, без значение спектъра застават зад социална кауза. Но в основата е социалният ПР, който могат да си направят, както и в замяна на политическа обвързаност, на социалния предприемач, което би им гарантирало повече гласове. Винаги съм си задавал въпроса - ако някой криещ се зад морални лозунги с огромно желание да се домогне до държавния бюджет и неговото разпореждане е искал да прави нещо полезно, защо не го е правил? Защо трябва да е на цената на електорат и легитимация на харченето на бюджета? Изключително опорочен модел, който унищожава не само възможността за социален бизнес, моралните устои на социалния предприемач, но и фундаментите на едно демократично общество. Не случайно у нас „политика“ се смята за „мръсна дума“.
Comments