Отец Боян Кочев и Вярата


Разговор за Великден и посланията, които един от най-важните християнски празници носи. В дни, когато гласът на омразата ехти с пълна сила около нас, ще си поговорим за Християнството и добродетелите с отец Боян Кочев, архиерейски наместник на Пловдивския митрополит Николай. Свещеникът е един интелигентен мъж, който преди да се посвети на вярата и спасяването на мирянските души, завършва Езиковата гимназия в Пазарджик, служи и спасява хора в редиците на МВР, сектор издирвания. Ще си поговорим за ролята на църквата, като независима, силна и изключително важна институция. За престъпленията, за пътя от „осанна“ до „разпни го“, за фарисейското измиването на ръцете и за закона произлизащ от Бог и подчинен на възвишени принципи и идеали.

Какво зло е извършил Той?“ – какъв е отговорът на този въпрос?

Свещеното Писание, като слово на истинния Бог, съдържа вечните истини и отговорите на всички въпроси. „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“, казва св. ап. и ев. Йоан, показвайки с това, че в Христос нямаше никакъв грях. Той беше безгрешен. И като такъв не беше извършил никакво зло. Това засвидетелства дори Пилат Понтийски, казвайки: „аз не намирам никаква вина у Него”. Божият промисъл се проявява на всяко място и по всяко време. Пилат е бил известен със своята жестокост и коварност. Но дори и той признал, че Христос няма вина. Ако беше някой добър и кротък управник, биха останали съмнения, че се е смилил над Христа и затова Го е оправдал.

Нещото, заради което Го мразят, както Сам казва, е това: „Светът вас не може да мрази, а Мене мрази, защото Аз свидетелствувам за него, че делата му са лоши”. С думите, но и с делата Си, Той изобличи лицемерието на книжниците и фарисеите и затова Го намразиха и предадоха на безчестен съд.

Какъв е пътят от „Осанна“ до „Разпни Го“?

Народът Го посрещна в Йерусалим, очаквайки земни облаги и изпълнение на своите мечти за земно благоденствие. Те смятаха, че е земен цар и ще възстанови Израилското царство и са разочаровани, когато Той им благовести Царство „не от тоя свят“. Те не Го разбират, защото не Му се доверяват. И ние, когато проявим ропот, недоволство, с това проявяваме недоверие към Бога и сякаш викаме „Разпни Го, Той ни разочарова, не това искахме от Него, Той не изпълни нашите желания!“. А когато търпеливо посрещаме всичко, което Бог ни изпраща, знаейки, че което идва до нас е или изпратено, или допуснато от Него и като такова е за наше добро, викаме с това „Осанна“ – т.е. спаси ни, нека всичко това ни послужи за спасение.

Тези два пътя стоят пред нашите нозе от нашето раждане, чак до нашата смърт. Ден след ден през време на нашия живот ние избираме да ходим по един от двата. Както всичко друго, те могат да бъдат познати по плодовете им – единият води със себе си материализъм, омраза, властолюбие, агресия, кръвопролития. Другият – нелицемерна любов, търпение, благост, кротост, надежда, упование, утеха. Краят на тези два пътя е различен. Единият довежда отдясно от Твореца, другият – от ляво.

Каква е разликата от „в името на народа“ до „в името на Бог“? Могат ли решенията, законите, принципите ни на общество да почиват на по-висши морални и етични идеали? Или народът каквото реши, гласът народен е гласът Божии и тези принципи се менят от волята на народа или суверена?

Христос казва на Пилат – „ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише“. Значи всяка земна власт е дадена свише, от Бога. Дори властта на езическия цар. Пълновластен Господар на цялото творение е единствено неговият Творец. Той я дава на определени хора чрез народа. Пандемията не показа ли това? Човек не може да предугади, да избегне, да пребори, да реагира дори адекватно на болестта – значи тя е извън неговата власт. „Невъзможното за човеците е възможно за Бога“, свидетелства Христос. И се връщаме на първото – доверяваме ли Му се? Правим ли си необходимите изводи? Поправяме ли се? В Библията са много примерите на ужасни събития, които само покаянието за греховете и обръщането към Бога са поправяли.

И когато властимащите осъзнават това, когато и те, и народа следват вечните принципи на вярата, когато Христос е Краеъгълният камък, на който се издига всяко човешко мироздание, тогава дори няма нужда от писани закони, защото хората с делата си изпълняват Божествения закон, който ръководи всичко премъдро. Човек греши, воден е често от егоизъм и лични интереси. И ето – днес хората настояват за едно, утре за противоположното. Как може да се угоди, да се постъпи правилно? Само като се следва Бог, Който е неизменяем, и Неговият закон. Следвайки Бога, само тогава човек няма да вземе погрешни решения.

Разкажи ми за измиването на ръцете на Пилат Понтийски. За неговата фраза „Не съм виновен аз за кръвта на Този Праведник!“

Неслучайно фразата е станала нарицателно – за бягство от отговорност. Той не намира вина, а осъжда Христос, за да угоди на народната тълпа, та да си няма проблеми с императора и да си запази властта. Това е бич за всеки от нас, който се радва на поверената му от Бога чест, но бяга от произтичащите от нея отговорност и задължения – на началник, ръководител, наставник, управляващ каквото и да било, но и на съпруг, родител, учител и т.н.

Трябва ли религията да се използва в политически игри и да бъде подчинена на политиката?

Естествено, че не. Но хората усещат разликата. Христос казва следната притча: „А как ви се струва? Един човек имаше двама сина; и отиде той при първия, та каза: чедо, иди днес работи на лозето ми. Но тоя отговори и рече: не искам; а после се разкая и отиде. И като дойде при другия, каза му същото. Тоя отговори и рече: ще ида, господарю, ала не отиде. Кой от двамата изпълни бащината воля? Отговарят Му: първият“. Хората разбират кой използва вярата за параван и кой се води от нея в решенията си.

В този ред на мисли защо една от най-горените и преследвани книги е Библията?

Св. ап. и ев. Йоан Богослов казва, че „цял свят лежи в злото“. Светоуправник на този свят е дявола – „Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо“, предупреждава Христос. Библията съдържа Богооткровените истини за живота, изобличава врага и сочи на хората неговите клопки по пътя на спасението. Затова е ненавистна за дявола и неговите слуги.

За пророците, имаше един цитат от Библията Isaiah 30:9-11

За бунтуващите се деца, които не искаха повече пророци и видения (мечти). Не ни казвайте повече какво е правилно! Казвайте ни хубави неща, дайте ни илюзии.“

Пророчествата описват или изобличават дадено състояние на народа, което е или ще бъде. Пророците нямали право да крият Божественото откровение, което им е открито. И те изобличавали греховете на народа, показвали язвите на обществото, предупреждавали за следващите подир тях наказания. Но хората не искали да ги слушат. Сега не е ли същото? Кой иска да слуша за греховете си, за смъртта, за наказанията, за ада и неговите скърби? Обичаме да ни гъделичкат слуха с басни, да ни се говори само позитивно, да ни признават колко сме важни, красиви, незаменими. Така избираме лъжата пред истината. Защото не сме изцяло добри, има и лошо в нас. Защото искаме или не, ще умрем. Искаме или не, ще трябва да дадем отговор за делата си. Искаме или не, ще получим вечна отсъда – вечен живот в Царството небесно или вечна мъка в геената огнена. Това ни предупреждава Библията, за да изберем правилния път. В Притчи Соломонови се казва: „Не изобличавай кощунника, за да те не намрази; изобличавай мъдрия, и той ще те обикне, дай съвет на мъдрия, и той ще бъде още по-мъдър; научи праведния, и той повече ще напредне в знание“. Когато ни изобличават, т.е. показват грешките ни, ние можем да намразим, но можем и да извлечем полза. Да бъдем разумни зависи от нас. Христос не се натрапва, не задължава, не насилва. „А на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име – даде възможност да станат чеда Божии“, казва евангелистът. Пред нас е възможността – дали ще се възползваме зависи от нас самите.

Важна ли е религиозната култура и образованост?

Свети Теофан Затворник казва: „Ако във всяко дело най-важна е основата, във възпитанието тя е всичко“. Образованието трябва да гради в детските души образи. Чий образ ще изградим? На кроткия, смирен, тих, добър, трудолюбив, жертвоготовен, справедлив, обичащ всички Христос, или на някой друг? От нас зависи.

Кога ще имаме в България училища менажирани от Православната Църква? В Англия над 60% от училищата са част от Англиканската Църква? Има ли капацитет нашата църква да се справи с такова предизвикателство?

Църквата не е затворена група за отбрани членове, не е аутсайдер, не страни от хората. Християните винаги са живели сред другите, в каквото и общество да е било това, без да се различават от тях. Отликата им е била следването на Божиите заповеди. Затова винаги са били пример за всички. Имаме две Семинарии и една Духовна академия, които са към Светия Синод. Благодарение подкрепата на Пловдивския митрополит Николай всяка година около 1000 деца в Пазарджишка духовна околия учат Вероучение в училище.

Какво ни учи Великден, какъв урок и пример ни дава?

Учи ни на благодарност. Без да сме заслужили, без да има нужда от нас, без да можем да Му се отплатим, само от любов към нас, Христос се жертва и даде Себе си откуп, за да ни спаси от властта на смъртта и ни отвори пътя към изгубеното с грехопадението вечно наследие на небесата. И ние не можем по друг начин да Му се отблагодарим, освен като и ние обичаме и вършим също така добро на ближния. Както искаме да постъпват с нас, така и ние да постъпваме с хората. Така доброто, сторено на тях, се приема от Христос като сторено Нему: „Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“.