Отец Стоян Костов или история за един Лъв


В главата ми звучат думите му, когато ми показваше книгите, когато разгръщаше една съхранена от него, на над 150 години. Разказваше ми за някога, когато всичко е започвало и свършвало в църквата от хората, когато хората са били свободни, будни и са имали лична инициатива. Когато са изпращали някого да се изучи от селото, когато както за църквата, така и за обществото е било по-важно да имат Един Лъв, отколкото Стадо Овце. А на стадото му трябва пъдарин и глутница кучета.

Да, ние имаме тежкото наследство, когато обществото ни бе превърнато в беззъби овце, уж в името на народа, от хора жадни за власт и облаги. Когато държавата и бюрокрацията взеха превес над свободните хора, тогава се и появи това, уж за всички, уж масово, уж по равно, което бе една огромна лъжа. Лъжа, която послужи за оправдание на опита да се унищожи вярата и нашата горда идентичност.

(Арт Ангел, съвместно с ПА1 и Съюза на Писателите в лицето на Тодор Каракашев, направихме няколко скромни подаръка на Отец Стоян. Бяха подарени 30 книги, репродукция на картина на Тайландска художничка, белгийски лакомства и една бутилка италианско Просеко. А ние получихме като подарък също няколко книги и една уникална бутилка ракия от автентичната ракиджийница на Синитово,както и книга от църковното настоятелство, лично от автора Божура Спасова.)

Има хора, има постъпки, има неща, които ни убягват, пропускаме ги, остават незабележими. Такъв е и отец Стоян, който ръководи църквата в Синитово и изключителната малка независима библиотека, която е създал. Но не е само това което той е направил, превърнал е както е могъл двора на църквата в малък социален център. Говори се за някого, само когато има някакъв дивидент, а се пропускат малките-големи хора като отец Стоян. Пропуска се не само библиотеката му, но и как той приютява семейство, загубило дома си от колекторска фирма, шест месеца в църквата, грижи се за тях, въпреки много фактори. Не се пропуска само, че възможност такива хора да бъдат обект на постоянни подигравки, клевети и укори, но не бива. Ние като общество, не трябва да забравяме, че църквата е била мястото съхранило духовността, книжовността, цялото понятие за национална идентичност, през времето, когато държавата ни не е била независима. Училищата, библиотеките, културата, всичко в протежение на столетия е било концентрирано в църквите и манастирите. Там е кипяло от живот. Това са нашите живи паметници, това е най-важната наша институция, това е нашата съкровищница и тези хора, дали обета си пред Бог, трябва да получат своето подобаващо място в обществото ни. Защото губейки тях, тези малки, уж незабележими големи хора, ние губим себе си като народ.

С отец Стоян си поговорихме много по безброй теми. Той е един високообразован, интелигентен и интересен събеседник, с който времето минава бързо. Специално за вас съм подбрал част от разговора ни:

Има ли други църкви с библиотеки като твоята и със светска литература.

Съмнявам се със светска литература. В нашия район със сигурност няма. А аз в действителност тези книги ги спасявам. Иначе това ще отиде на боклука.

Навън църквите са много живо място, нещо подобно на твоята. Почти във всяка църква в Англия има и детска градина. Дори и децата да не са религиозно възпитавани, те живеят в двора на църквата, най-хубавите им спомени от детството им остават от двора на църквата. Любовта към Бог се получава като нещо естествено. Ще видиш кафененца и е пълно с хора, и всякаква дейност, насочена към хората. Мислиш ли, че и нашата църква може да направи една крачка напред, да бъде по-близо до хората. Та с това се отличавали нашите свещеници, че са били близко до хората.

Да, определено има голям потенциал това да се случи. Може би е нужно, малко повече добро стечение на обстоятелствата.

По този начин, ти даже не е нужно да разчиташ на дарения (или бих добавил на просия) Защото днес му е кеф, даде, утре нещо се обиди или нещо спре да му харесва и вече няма желание да даде. А така имаш и един устойчив модел за приходи, които подсигуряват и развитие на дейностите, както и позволяват да достигнат до повече хора.

Определено е така. Това ми е мечтата да го направя. Да имам книги, списания, кафе, да работим с деца. Бях донесъл един чувал играчки тук за децата да си играят. Подарявах им детски библии. На родителите кафе, книги, но хората като че ли имат суеверия към църквата…. Бих искал да благодаря и на кмета на Пазарджик, господин Тодор Попов, който ни помага когато имаме нужда.

Защо се притесняват хората, какви им са суеверията?… Има много хора между другото, които отстрани оплюват църквата. И това охулване не става от чужденци, а от Българи. Защо се позволява това?

Защото не се идва да се покаже, библиотеката например или хубавите неща, които свещениците правят. Само скандалите са актуални и се създава впечатлението, че само лоши неща стават в църквата. Явно е целенасочено, за да се дискредитира Църквата. И се стига до там, че са посети подигравки и суеверия от обикновените хора.

Харчат се безразборно много пари за малко ефективни неща, като се използват ниско морални и етични хора. Защо част от бюджета в социалната сфера не се насочи към църквата, за да можете вие да заемете едно достойно място в обществото? (Популярна практика в развитите общества е да има социални организации, мотивирани от вярата, които да предоставят част от социалните услуги на гражданите в нужда. Навън се приема, че това са високо мотивирани хора с високо ниво на морал и етика.)

Определено ако имаме част от ресурса, с който разполагат някой институции, при нас ще бъде съвсем различно положението. Държавата започна да ни помага, започнаха да ни се плащат заплатите от нея. Но ще видим до кога.

Мое лично мнение е че държавата трябва да помага на църквата, но да и помага да бъде независима от държавата. Защото ако е зависима – днес едни, но не знаеш утре кой ще дойде на политическата сцена.

Знаеш ли, в Синитово църквата не е преставала да работи никога, даже и по времето на комунизма. Местният свещеник минава и през натиск, унижения, но не се отказва. Интересен факт е че в старите регистри, 60-те, 70-те е имало по 30- 40 кръщенета. През 2012 год. нямах нито едно, а тази година съм имал едно, въпреки че в селото живеят над 2 500 души. Но днес е модерно да се кръщават в града, а не на село.

Разкажи ми имат ли социални продукти църквите и манастирите наоколо, които да им дават допълнителен доход? Аз се сещам за Женският Метох до Рилският Манастир, където си произвеждат мед и го продават отпред, както и в манастира.

Ще ти дам един местен пример – Манастирът в Баткун произвеждат доста неща и си ги продават там. Имат си крави, кокошки. Продават кисело, прясно мляко, сирене, кашкавал и яйца…. Когато влизаш в манастира има един фризер с техни продукти.

А какво мислиш за тези кръстове, които ги слагат (мое лично мнение е, че по този начин се неглижира ролята и необходимостта от местните църкви и свещеници. Продължение на популярната фраза „Бог е навсякъде и нямаш нужда от църква да го намериш.“ Дори да погледнем съседна Гърция – хиляди миниатюрни параклиси са навсякъде, но те са, за да може винаги когато човек поиска да си запали свещичка.) Там се пръскат огромни пари. Последно ми разказваха за едно малко село, което платило за кръст 30 000- 40 000 лева. За един град, бях чул за седем цифрена сума. Не е ли по разумно да се помага на местната църква с тези суми, точно за този живот, за който говорим? Една детска градина в църквата, едно кафе…

Ми може, ама… Между другото имаме си частна детска градина в Синитово.

Добре де, а какво им пречи църквата на някои хора?

Не мога да го разбера, но и сега им пречи и скърцат със зъби. Смятам, че и сега да им дадат власт на тези хора, като нищо са ме ликвидирали. Защото и аз не цепя басма и си казвам това което си мисля и стоя зад това което вярвам. Защото, когато човек идва в църква е по-морален, по-нравствен, започва да мисли, вижда и постъпва по по-различен начин. А иначе, става една маса, безпросветна…

Бих добавил – хората, когато ходят на църквата не за празника, а сами или със семейството си, когато им се прииска да поговорят със свещеника, да изпият едно кафе, да се замислят, да, те започват да мислят малко по-различно, малко по-морално, замислят се какво е „адже ба“ да бъдем етични, кои сме ние в този свят…

Аз от много години се занимавам със социален бизнес както в България така и в Англия. Това което съм видял и научил навън е, че живата история на социалния бизнес е църквата. Това е историята на личната инициатива, на живото и духовно общество, неразчитащо на държавата, за да прави промяната около себе си. Да, има хора, които отричат църквите, необходимостта им, но същевременно прославят силната държава. Да, това са същите хора, които национализираха не само нейното имущество и почти бяха унищожили духовността у нас. Но да помечтаем малко. Представете си само – едни живи църкви у нас, такива каквито може да видите и в Лондон. В двора – детска градина с щастливи деца. В двора – кафене, изпълняващо и функцията на малък обществен център, в двора – приют за тези, които няма къде да бъдат приютени. Библиотека с книги, компютри, места за отдих. Представете си център, където може да си оставите детето, ако е във ваканция. Магазинче, продаващо ненужните вещи на миряните, подпомагащо ги допълнително. Представете си училища, различни от светските, хората, които искат децата им да получат по-различна среда имат възможност да ги изпратят. Да помечтаем, че това е нашият малък обществен център, че свещеникът е ни е най-добрият приятел този с който можем да споделим най-сакралното, а той без укор (или да ни рови в главите, за да ни вземе парите) ни прости. А сега да помечтаем за държава, в която част от социалните разходи се пренасочат към тези живи места, а не потъват в джобовете на мошеници, добрали се до някакво финансиране. Не ви ли харесва моята мечта? Благодаря на отец Стоян, че ми даде възможността да помечтая и да повярвам, че можем да бъдем едно малко по-различно място!