„Всеки човек реализира себе си в реализирането на един тип човечност“Жан-Пол Сартр, „ Екзистенциализмът е хуманизъм“, 1946 г.
В най-широкия си смисъл плурализмът има общ консенсус, който стои зад него. Едва ли някой би оспорил, че съвместното съществуване на различни типове хора, които правят различни избори въз основа на различни мнения, е нещо лошо за обществото. И от либерализма до анархизма и либертарианството, всички ценностни системи, свързани със свободата на избора, подкрепят разнообразието: ако не се улесни изборът, направен от различни типове хора, това не би показало различни начини на мислене и следователно едва ли би могло да се опише като „свобода“, изобщо.
Утилитарните теории, които максимизират сумата на щастието, също разчитат на разнообразието. Предположението е, че колкото повече всеки от нас се стреми към собствената си форма на щастие, толкова по-голям ще бъде общият му сбор. Утилитаристът Джон Стюарт Мил правилно заключава, че „пропорционално на развитието на своята индивидуалност всеки човек става по-ценен за себе си и следователно е способен да бъде по-ценен за другите“ (За свободата, глава III, 1859 г.). Егалитаризмът също е свързан с разнообразието: той се грижи за равенството именно защото цени различията между хората. Насърчаването на равенството в общество, в което всички действат и мислят по един и същи начин, би имало малка стойност. Според Елизабет С. Андерсън „егалитаризмът би трябвало да отразява една щедра, хуманна, космополитна визия за общество, което признава индивидите за равни в цялото им многообразие“ („What Is the Point of Equality?“, Ethics 109, no. 2, 1999). Дори традиционалистите трябва да приветстват известна доза разнообразие, тъй като всички традиции се основават на различни роли, отредени на хората, като всяка роля е свързана със собствен набор от задължения и отговорности.
Бих могъл да продължа със списък от препратки към всички идейни течения, но целта ми не е сравнителен анализ на разнообразието в ценностните системи. Искам да кажа, че макар привържениците на различните ценностни системи да не са съгласни с естеството и величината на желаните индивидуални черти, никой от тях не поставя под сериозно съмнение вътрешната стойност на самото разнообразие. Социалните движения, които се борят с половата, сексуалната, расовата, етническата или религиозната дискриминация, са добре дошли и са най-необходими; но би било неточно да се каже, че те въвеждат чуждо понятие за разнообразие в преобладаващите ценностни системи. Всъщност повечето от тях използват тяхната система, за да изтъкнат своята морална гледна точка относно ценността на многообразието. Например разнообразието се препоръчва в бизнеса с ясната цел да се направи бизнесът по-справедлив, а не да се оспорват либералните ценности. Ако всички можем да участваме в свободната икономика и всички да бъдем оценявани единствено по икономическите си резултати, тогава разнообразието би могло да бъде само от полза за икономиката като цяло. А в обществените дела даването на глас на малцинствените групи им позволява да се включат в съществуващите политически системи, а не да ги оспорват. Често това се подкрепя от политиците от основното течение, които искат да легитимират своята власт. В този случай многообразието не е нещо ново и се вписва в утвърдения политически дискурс.
Парадоксално е, но всъщност това, което прави социалните движения за многообразие толкова популярни, е, че те се подхранват от моралния монизъм, т.е., ако използваме определението на философа Джон Кекес (The Morality of Pluralism, с. 6, 1996 г.), „убеждението, че съществува една и само една разумна система от ценности“. Именно защото хората изпитват страст към своето разбиране за справедливост, демокрация и честност, те се чувстват толкова силно, че искат да го направят приобщаващо.
Плурализъм на ценностите
По думите на философа Исая Берлин ценностният плурализъм гласи, че „човешките цели са много, не всички от тях са съизмерими и са в постоянно съперничество помежду си“ (Liberty, p.216, 2002). Ценностният плурализъм е по-взискателен от обикновената вяра в многообразието. Такъв плурализъм в най-чистата си форма (оттук нататък ще използвам термина „плурализъм“ като синоним на „ценностен плурализъм“) не е само за избор и разнообразие в контекста на дадена ценностна система, но и за множественост на самите ценностни системи. Става дума за обединяване на хора, които не споделят едни и същи ценности и следователно не основават решенията си на едни и същи принципи на справедливост, равенство и честност.
Ако цитираме Джон Кекес, ценностният плурализъм „желае за нас това, което ние желаем за себе си“ (The Morality of Pluralism, с. 12), в смисъл че не се опитва да ни наложи някаква идеология, освен че хората трябва да бъдат свободни да вярват в ценностната система по свой избор. Това е внушителна теза. Много малко хора ще излязат на улицата, за да защитят не това, в което вярват, а възможността да мислят различно от техните ценности. Всъщност идеята, че ще се борим за ценности, в които сами не вярваме, изглежда нелогична и обречена на непопулярност. Защо просто да не се борим за личното си разбиране за това кое е правилно или грешно, кой какво заслужава, коя цел си струва или не?
Кекес пише: „Това, че стремежите ни са множествени, е достойно за отбелязване, защото прави живота интересен, богат, пълен с възможности и предоставя един от най-силните мотиви, поради които трябва да се интересуваме един от друг“ (с. 28). Така че най-главната причина да живеем заедно в крайна сметка може да не е, че споделяме ценности, а че не ги споделяме и ценим когнитивния дисонанс. Да бъдеш истински плуралист означава да се впуснеш в екзистенциално търсене, при което нито една ценностна система или универсален разказ не могат да определят взаимното ни съществуване: „Плуралистите отричат съществуването на авторитетна ценностна система и съответно на някаква ценност, която винаги да има предимство“ (с. 17). Плуралистите се заемат с нелеката задача да оспорват нашите убеждения не защото искат да ни попречат да се държим според собствените си ценности, а защото вярват, че никоя ценностна система не трябва да се поставя над друга.
Не е изненадващо, че ценностните плуралисти често срещат яростна съпротива. Техните аргументи биват отхвърляни. Неправилно им се лепва етикетът на наивници, опасни анархисти или идеалисти без чувство за практичност. Тук искам да опиша някои често срещани митове, свързани с ценностния плурализъм, и да ги развенчая един по един - митът за свободния избор, претоварването с избор и анархията.
Последствията от избора
Първият мит, който бих искал да развенчая, е особено досаден за всички плуралисти. Това е фалшивото предположение, че насърчаването на разнообразието в избора означава да направим житейския си избор без последствия.
Изборът на академично образование, на връзка или на политика са последващи избори: те отварят едни врати и затварят други. Това е парадоксът на свободния избор, тъй като превръща свободния избор в свобода да се ограничаваме: да избираме каква част от свободата си сме готови да пожертваме, за да упражним други части. Но загубата на част от свободата ни помага да придадем смисъл на една кариера, любовна връзка или политическа ангажираност.
Свободният избор, разбиран като възможност да преследваме каквото си поискаме, без да се налага да понасяме каквито и да било последствия, е мит, популяризиран от развлекателните медии и консуматорската реклама. Според консуматорското мислене най-добрият начин да се насърчи плурализмът е да се направи целият ни избор възможно най-лесен - да се направи толкова лесен, колкото да си купим продукт онлайн и да ни го доставят до вратата, привидно без никакви последствия за нас или за света около нас. Ако само всички наши желания и амбиции можеха да бъдат рационализирани в такъв процес, технологичният и индустриалният напредък щяха да се погрижат за останалите ни проблеми, като същевременно оптимизират производството. Тогава бихме могли без усилие да купуваме още повече неща, да правим още повече избори и да се чувстваме така, сякаш имаме още повече възможности да се реализираме, отколкото преди.
Един от големите проблеми на това „консуматорско“ тълкуване на свободния избор е, че рано или късно изборът, който е лишен от последствия, губи голяма част от значението си. Изборът да си купим още една вещ онлайн може да се окаже, че вече не означава много за нас, тъй като не представлява ангажимент към нищо. Нещо повече, ако не обърнем внимание, потребителският избор може да бъде организиран от рекламата така, че да загубим всякаква перспектива, така че, по думите на Жан Бодрияр, „няма опасност в тях да се появи нещо, което да не е един спектакъл или един знак сред другите“ (The Consumer Society, p.122, 1998). Животът се превръща в игра на знаци, без да има по-висша или по-благородна цел.
Човек би могъл да си помисли, че пътуването е по-благородна цел в живота, отколкото просто купуването на продукти. Пътуването е свързано с откриването на нови култури и среди и по този начин отваря хоризонтите ни. И все пак всеки, който е пътувал много, знае, че дори това не е безгранично. Колкото повече пътувания правим, толкова по-малко вероятно е всяко ново пътуване да обогати съществуването ни с новост, дори за най-отворените от нас. И точно както при консуматорството, изследването може да се превърне в досада и да ни послужи като димна завеса, която ни пречи да обмислим други житейски избори.
Плуралистите трябва да се въздържат от вземане на страна в ценностните системи, така че не трябва да обявяват кой от тях - консуматорският или изследователският - е по-добър, например. Моята гледна точка тук е по-скоро, че всеки стремеж в живота е безсмислен, ако стане без усилие. И все пак плурализмът на ценностите не се състои в това да улесним преследването или вярването в каквото си поискаме, а в това да направим смислен избор. А за да бъдат стремежите ни смислени, те трябва да бъдат последващи, т.е. да ограничават бъдещите ни избори.
Последващият избор обаче също има граници. Избори, които определят целия живот на човека във всички негови сфери, е много малко вероятно да увеличат плурализма на избора. Всъщност последствията от тях са толкова огромни, че могат да направят невъзможно преследването на друга цел или промяната на ценностната ни система. Такива големи последици биха направили малък брой избори изключително значими; но за сметка на всякакви други избори. Така че с каквато и кариера, връзка или политическа лоялност да се захванем, те никога не бива да диктуват цялото ни съществуване.
Плуралистите искат да преследваме това, в което вярваме: но не толкова лесно, че изборът да се обезсмисли, и не толкова трудоемко, че промяната да стане невъзможна. Следователно, далеч от опростеното преследване на лесен избор, ценностният плурализъм е субективно упражнение, което има за цел да максимизира плурализма на избора. Следователно плуралистите не насърчават свободния избор (това е друг мит), а по-скоро множествеността на избора.
Животът е изпълнен с конкуриращи се ценности и избори; би било невъзможно да изберем всички тях. Именно това прави избора толкова интересен и екзистенциален: ние просто не можем да изберем всичко. Следователно най-добрият начин да се насърчи множествеността на избора не е да се направят всички избори възможни за всички и по всяко време, а да се гарантира, че хората могат да направят смислен избор, който не принадлежи към една и съща ценностна система, така че като цяло в обществото да се изследва и актуализира максимален брой свободни избори.
Осъществяване на избора
За да се стремя към максимална реализация на индивидуалния избор, трябва да съм по-нюансиран в разграничаването на последващите от непоследствените избори. Изборите, които са „несъществени“ в смисъл, че не ограничават бъдещите избори, могат по друг начин да повлияят на това, което сме. Пътуването, яденето на зеленчуци, писането на политически постове в социалните мрежи може да са относително несъществени решения, когато всяко от тях се взема самостоятелно; последствията са в тяхното постоянно повтаряне. Когато се повтарят, те се превръщат в начин, по който хората утвърждават своите убеждения и потвърждават ангажимента си към дадена ценностна система. Те се превръщат в това, което наричам реализиращи или актуализиращи избори. Осъществяването на реализиращи или актуализиращи избори е важно, защото това ни позволява да живеем според нашите ценности, въплъщавайки както тях, така и нашето виждане за това какво означава да бъдеш човек.
Понякога нашите повтарящи се малки избори могат да бъдат направени, преди да осъзнаем значението им. Да се наслаждаваме на разходката всяка сутрин може да звучи незначително, докато не осъзнаем, че не бихме могли да живеем на място, което не ни позволява да спазваме тази рутина. Изборите, които се превръщат в навици, може да са мълчаливи житейски избори. Ето защо плуралистите трябва да бъдат внимателни, когато разглеждат такива избори, тъй като те не действат като решенията; често са несъзнателни, но колективното им значение може да бъде огромно. Купуването на евтини дрехи е идеален пример за относително несъществено решение, тъй като то не изисква от нас голям ангажимент. Но всички такива несъществени покупки, взети заедно, могат да имат огромни последици за околната среда или за благосъстоянието на работниците във фабриките.
И отново, плуралистите трябва да се въздържат от оценяване на ценностната система, мотивираща тези покупки. Всъщност модата може да играе важна роля в създаването на нашата лична идентичност и затова актуализирането на модния избор може да бъде значимо. Модните тенденции също могат да се разглеждат като източник на разнообразие.
За съжаление, човешкият ум не е добре подготвен да сравнява лесни, често актуализиращи се избори със значими последващи избори. Това е още една причина, поради която консуматорството не е задоволителна система от гледна точка на плурализма: то не ни помага да вземаме информирани решения, а вместо това се възползва от склонността ни да избягваме това.
Един от начините хората да оценят значението и последиците от своите повтарящи се актуализиращи избори е да не могат винаги да ги правят. Пътуването ни може да бъде отменено и това да създаде възможност да се занимаваме с нещо смислено у дома. Или пък може да не намеря цветния пуловер, който искам да си купя, и да реша да продължа да нося стария си.
Избор да не избирам
След мита за свободния избор, вторият широко разпространен мит, който бих искал да разгледам, е, че множествеността на избора се надценява и че хората също трябва да приемат всичко, което им попадне. Нещо повече, казва се, че убеждението, че можем да избираме ценностната си система, също е самонадеяно, тъй като сме по-определени от социалната си среда, отколкото може би осъзнаваме.
В това има известна доза истина. Не избираме откъде идваме; не избираме способностите си; и едва ли избираме личността си. Така че не бива да се смята, че плуралистите налагат някакъв избор или създават изкуствени избори. Те също така трябва да признаят, че изборът може да бъде непосилен и че изборът да не се избира е избор сам по себе си и трябва да се уважава като такъв. Потребителският избор може да създаде илюзия за самостоятелност в един живот, определян от икономически фактори. Идентичността е друг пример за нещо, за което хората не искат непременно да правят избор. Изборът на пол, културна идентичност или политическа принадлежност може да бъде непоносим, ако необходимостта да направим такъв избор ни бъде наложена.
Нереалистичните избори също не служат на ценностния плурализъм. Плуралистите трябва да ги възпират, защото те могат да попречат на избора, който има реално значение. Например знанието, че не можем да избираме културните си корени или социалния си произход, не означава, че трябва да се откажем от ценности като космополитизма или равните възможности, а че трябва да актуализираме ценностите си чрез по-реалистични избори, като например културен обмен и стремеж към социална мобилност. Цитирам отново Исая Берлин: „Знанието освобождава не като ни предлага по-отворени възможности, сред които можем да направим своя избор, а като ни предпазва от разочарованието от опита за невъзможното“ (Liberty, p.190).
Въображаеми избори
Ако имаме възможност да не избираме, защо трябва да се занимаваме с избори, които не искаме или не можем да направим? Според Кекес отговорът се крие в нашето въображение: ние се нуждаем от „достатъчно развито въображение, което да ни позволи да си изградим адекватна представа за естеството на нашите възможности“ (с.26).
Позволете ми да ви дам един личен пример. Никога няма да бъда астронавт и това никога не е било моя мечта. Ако бях преследвал тази цел от детството си, може би щях да стана такъв, но това не е сигурно и не ме натъжава. Във всеки случай за мен вече е твърде късно. Направих последващи избори в живота си, които направиха този избор вече невъзможен. Трябва ли плуралистите да смятат това за неправилно и да се намесят, така че да стане възможно за мен? Като се има предвид сегашната цена на космическите технологии, не мисля, че трябва да го правят. Високият бюджет би лишил много други хора от по-значими избори. Това би намалило общата плуралистичност на избора. Означава ли това тогава, че не трябва да се интересувам от космическите пътувания и от възможността други хора да пътуват в космоса? Отговорът е „не“: не само поради алтруизъм, но и защото фактът, че мога да си представя други хора да пътуват в космоса, разширява моите собствени възможности. Всеки път, когато видя астронавт, това ми напомня за моята страст към изследване на непознатото, която е неразделна част от моята ценностна система; а всички ние можем да изследваме непознатото по много различни начини. Аз го правя чрез писане. Така че астронавтът ми напомня защо ми харесва да изследвам неизвестното. Пътуването в космоса може да повлияе и на творческия ми процес. То може също така да затвърди някои от моите убеждения и да повлияе на някои от моите избори.
Свободата на избора не е задължително да бъде егоистична, а способността да мислим за другите и да си представяме техния избор просто защото това радва въображението ни, е неразделна част от нашата свобода. Всъщност не може да има свобода без въображение: първата стъпка във всяко наше решение е да си представим какви са нашите възможности - а това е силно повлияно от избора, който другите хора могат да направят и са направили. Изборът да не избираме може да бъде ценен избор; но изборът да не си представяме какви биха могли да бъдат нашите възможности в живота, може да бъде само вреден за нас самите и за обществото като цяло.
Заключение: Митът за анархията
Така стигаме до един последен мит: че насърчаването на плурализма е безнадеждно, тъй като се занимава с ценностни системи, които не могат да бъдат сравнени, и тяхното съчетаване може да доведе единствено до анархия.
Този мит обаче само ни показва колко много моралните монисти могат да бъдат слепи за субективността на собствената си ценностна система. Равенството, справедливостта, щастието, полезността са примери за ценности, които е невъзможно да бъдат измерени. В някои случаи различните системи могат да предоставят доста ясни сравнения, но в повечето случаи не го правят.
Нека разгледаме класациите, разработени за сравняване на качеството на живот по света, включително възприеманото щастие, свободата на пресата, равенството и образованието. Те могат да бъдат доста обективни, когато се сравняват позициите в горната част с тези в долната част на класацията; но какво да кажем за сравняването на класирането на първите пет позиции или на последните пет позиции - може ли това да бъде обективно? Всички тези мерки може да се основават на факти, но това не прави класацията, до която те водят, напълно обективна. Заключението, че едно общество е по-добро от друго, защото се представя по-добре въз основа на някакви критерии, винаги ще бъде субективно. Това не пречи на учените и законодателите редовно да предлагат нови мерки за равенство, справедливост, щастие и общо благо. Това не пречи и на цели политически системи да разчитат на тези произволни мерки, за да оценяват собствените си ценности и ефективност.
Плуралистите признават собствената си субективност, докато моралните монисти отказват да признаят субективността на своята ценностна система. Но това предимство не прави плуралистите враждебно настроени към монизма. Монистите трябва да разберат, че макар плуралисти да оспорват универсалността на своите принципи, като ценностни плуралисти те все още ги ценят. Именно това отличава ценностния плурализъм от анархизма: анархистите смятат всички ценностни системи за неуместни, докато плуралистите искат максимален брой от тях да съжителстват и да процъфтяват. Плуралистите не са наивни защитници на свободата, нито анархисти, заплашващи да унищожат всички ценностни системи. Субективността не ни пречи да вземаме решения, а напротив, насърчава ни винаги да мотивираме избора си, винаги да му придаваме субективна и естетическа стойност. Плурализмът не е по-малко практичен от монизма, но е по-близък до човешката природа, до нейните парадокси и несигурност. И именно това го прави предпочитан.
תגובות