Анализ на Илиян Кузманов
Две години след пълномащабната инвазия на Русия, която завладя почти една четвърт от територията на Украйна, залогът за Киев и Западния Свят не може да бъде по-голям. Тази война е събитие, което ще трансформира бъдещето на света по един или друг начин, но важните въпроси са, можеше ли да бъде избегната, защото се стигна до тук? Къде и защо Русия след колапса на СССР бе загубена?
Когато Путин изгряваше Русия бе незабележима за Запада. Изправени пред заплахите от страна на Ал Кайда и Иран и нарастващата нестабилност в Ирак и Афганистан, Съединените щати не се нуждаят от нови врагове. Въпреки това отношенията им с Русия се влошаваха с всеки изминал ден. Реториката и от двете страни се изостряше, споразуменията за сигурност бяха застрашени, а Вашингтон и Москва все по-често гледаха един на друг през призмата на старата Студена война.
Въпреки че новопридобитата увереност на Русия и нейното уверено поведение (белязало началото на ерата Путин) в страната и в чужбина изглеждаха като основните причини за взаимно разочарование, Съединените щати също носеха значителна отговорност за бавното разпадане на отношенията. Недъзите, грешките и постъпките на Москва не са алиби за американските политици, които допуснаха фундаментални грешки при управлението на прехода на Русия от експанзионистична комунистическа империя към по-традиционна велика сила, която в последствие заяви желанието да възстанови статуса си на империя.
В основата на лошото отношение на Съединените щати към Русия стои общоприетата заблуда във Вашингтон, според която администрацията на Рейгън спечели Студената война до голяма степен сама. Но това бе така и със сигурност не бе начинът, по който повечето руснаци гледаха на краха на Съветският Съюз. Самохвалният исторически разказ (който свали гарда) на Вашингтон е в основата на последвалите му неуспехи в отношенията с Москва в периода след края на Студената война.
Решаващата грешка на Вашингтон се състоеше в склонността му да третира постсъветска Русия като победен враг. Съединените щати и Западът наистина спечелиха Студената война, но победата на едната страна не означава непременно поражение за другата. Съветският лидер Михаил Горбачов, руският президент Борис Елцин и техните съветници вярваха, че всички те са се присъединили към страната на Съединените щати като победители в Студената война, постепенно те стигнаха до извода, че комунизмът е вреден за Съветския съюз и особено за Русия. Според тях те не се нуждаеха от външен натиск, за да действат в интерес на страната си.
Въпреки многобройните възможности за стратегическо сътрудничество до идването на Путин, дипломатическото поведение на Вашингтон остави недвусмисленото впечатление, че превръщането на Русия в стратегически партньор никога не е било основен приоритет. Администрациите на Бил Клинтън и Джордж Буш-младши приемаха, че когато се нуждаят от руско сътрудничество, могат да си го осигурят без особени усилия или отстъпки. По-специално администрацията на Клинтън изглежда гледаше на Русия като на следвоенна Германия или Япония - като на страна, която може да бъде принудена да следва политиките на САЩ и която в крайна сметка ще се научи да ги харесва. Те сякаш забравиха, че Русия не е била окупирана от американски войници и не е била опустошена от атомни бомби. Русия бе променена, а не победена. Това дълбоко оформя реакциите ѝ спрямо Съединените щати.
След падането на Желязната завеса Русия не се държеше като държава-клиент, надежден съюзник или истински приятел, но не се държеше и като враг, още по-малко като враг с глобални амбиции и враждебна и месианска идеология. И все пак рискът Русия да се присъедини към редиците на противниците на САЩ бе осезаем. За да избегне подобен изход, Вашингтон трябваше да разбере къде е сгрешил - и да предприеме подходящи стъпки още с встъпването в длъжност на Путин, за да обърне низходящата спирала. Нещо, което самонадеяната и не до там мъдра администрация не направи.
Краят на една Империя или нейният ребрандинг
Неразбирането и самозаблуждаващото представяне на края на Студената война се превърнаха в съществени фактори за подхранване на погрешните политики на САЩ спрямо Русия. Въпреки че Вашингтон изиграва важна роля за ускоряването на разпадането на Съветската империя, реформаторите в Москва заслужават много повече похвали, отколкото обикновено получават. Всъщност в края на 80-те години на ХХ век далеч не бе неизбежно Съветският съюз или дори Източният блок да се разпаднат. Горбачов встъпва в длъжност през 1985 г. с цел да отстрани проблемите, които администрацията на Леонид Брежнев вече е признала - а именно прекомерната военна активност в Афганистан и Африка и прекомерните разходи за отбрана, които осакатяват съветската икономика и с желание да укрепи мощта и престижа на Съветския съюз. Да, драстичното намаляване на съветските субсидии за държавите от Източния блок, оттеглянето на подкрепата за старите режими от Варшавския договор и перестройката създадоха напълно нова политическа динамика в Източна Европа и доведоха до голяма степен до мирно разпадане на различни комунистически режими и отслабване на влиянието на Москва в региона. Роналд Рейгън допринесе за този процес, като засили натиска върху Кремъл, но не Белият дом, а Горбачов сложи край на съветската империя.
Влиянието на САЩ изигра още по-малка роля за разпадането на Съветския съюз. Администрацията на Джордж Буш подкрепяше независимостта на балтийските републики и съобщи на Горбачов, че потискането на законно избрани сепаратистки правителства ще застраши американско-съветските отношения. Но като позволи на партиите, подкрепящи независимостта, да се състезават и да спечелят в относително свободни избори и отказа да използва решително силите за сигурност, за да ги отстрани, Горбачов на практика си гарантира, че балтийските държави ще напуснат Съветския съюз. Самата Русия нанесе последния удар, като поиска институционален статут, равен на този на останалите съюзни републики. Горбачов заяви пред Политбюро, че допускането на тази промяна ще означава "край на империята". Така и стана. След неуспешния опит за реакционен преврат през август 1991 г. Горбачов не можа да спре Елцин - и лидерите на Беларус и Украйна - да демонтират Съветския съюз.
Администрациите на Рейгън и първия Буш разбраха опасностите от разпадащата се свръхсила и управляваха упадъка на Съветския съюз с впечатляваща комбинация от съпричастност и твърдост. Те се отнасяха с Горбачов с уважение, но без да правят съществени отстъпки за сметка на интересите на САЩ. Това включваше незабавно отхвърляне на все по-отчаяните искания на Горбачов за масирана икономическа помощ, тъй като нямаше основателна причина САЩ да му помогнат да спаси съветската империя. Но когато първата администрация на Буш отхвърли съветските призиви да не се предприема нападение срещу Саддам Хюсеин, след като Ирак нахлу в Кувейт, Белият дом работи усилено, за да обърне подобаващо внимание на Горбачов и да не му "натрие носа", както се изрази бившият държавен секретар Джеймс Бейкър. В резултат на това Съединените щати успяха едновременно да победят Саддам и да поддържат тясно сътрудничество със Съветския съюз, до голяма степен при условията на Вашингтон.
В началото на 80-те години на ХХ в. Съветският съюз е изправен пред сложна ситуация по време на Ирано-Иракската война. Първоначално той обявява строг неутралитет, като призовава двете страни към мир чрез преговори. Продължава да продава оръжие на Ирак и се опитва да ухажва Иран, който отхвърля предложенията им за приятелство. Това усложнява ситуацията за Съветския съюз, който иска да балансира съюзите си в региона. До 1982 г. Иран придобива надмощие във войната и се стреми да свали иракския президент Саддам Хюсеин. Това развитие на събитията предизвиква промяна в съветската политика. Съветският съюз възобновява продажбите на оръжие на Ирак, като същевременно поддържа официална политика на неутралитет, опасявайки се от загубата на приятелството на Саддам със Запада и от потенциалното разпространение на ислямската революция в Централна Азия. Съветската помощ позволява на Ирак да предприеме контраофанзива, което води до края на войната през август 1988 г. Като цяло Ирак е близък съветски съюзник от 1958 г., а антиамериканската позиция на Иран след революцията от 1979 г. предоставя възможност на Съветския съюз да спечели на своя страна и Иран. След Войната в Персийския залив (1990-1991 г.) водената от САЩ многонационална коалиция принуждава иракските сили да напуснат Кувейт. Но най-важното е че отнема статуса на Съветският съюз на глобална империя. След атентатите от 11 септември 2001 г. администрацията на президента Джордж Буш започва да прави планове за нахлуване в Ирак, което де факто поставя на карта Руското присъствие в Близкия Изток, довело до безизходната твърда позиция на Путин в Сирия. Но и демонстрирало в дълъг план, че САЩ не успява да се справи с предизвикателствата в Близкия Изток и комплексните играчи и стратегии в региона.
Петролните богатства на Близкия изток са открити за първи път през 1908 г. и скоро регионът е от съществено значение за световната икономика. Първоначално редът в района се поддържа от Обединеното кралство, доминиращата колониална сила, но през десетилетията след Втората световна война тази роля поемат Съединените щати. През 70-те години на ХХ век, Вашингтон се опитва да предостави регионалната сигурност на местни изпълнители, като разчита на Иран и Саудитска Арабия да поддържат доставките на петрол. След като Иранската революция от 1979 г. превръща Техеран от приятел във враг, Вашингтон възлага надежди на баланса на силите, като манипулира помощта за Ирак и Иран по време на жестоката им война, за да попречи на някоя от страните да доминира в Персийския залив. Но тази стратегия се проваля през 1990 г., когато Ирак превзема Кувейт и заплашва Саудитска Арабия.
Веднъж, президентът Бил Клинтън заявява пред служителите си, че намира Ирак за "най-трудния от проблемите, защото е лишен от разумен политически отговор". След като Саддам оцелява след войната в Залива, за Съединените щати бе разумно да се опитат да го задържат, без да бъдат въвлечени в нов пълномащабен конфликт. Но този подход бе скъп, рискован и труден за поддържане. Администрацията на Джордж Буш-Младши отказва да приеме, че подобен неудовлетворителен курс е най-малко лошият възможен вариант, и сляпо се хвърля в бездната. Ако лидерите в Багдад или във Вашингтон се бяха държали по-малко безразсъдно, войната нямаше да се случи. Но предизвикателството да се защити световната икономика от багдадския Тони Монтана щеше да остане. Въпреки че и изолирането от световната икономика, стратегия предприета спрямо многократно по сериозният противник Русия, както и срещу Куба, Иран и Северна Корея, показа липса на каквато и да е ефективност.
След атаките от 11 Септември, администрацията на Джордж Буш-младши решава да реши не само проблема с тероризма, но и този с Ирак, като взема лесното и бързо решение (което много добре стоеше като медийно отразяване) да завладее страната и насилствено да премахне режима на Саддам. Завладяването до голяма степен преминава по план, но последиците се оказват хаотични. Освобождението се превръща в окупация, местната несигурност - във въстание, а след това и в гражданска война.
Резултатът от прибързаните и безразсъдни действия на администрацията на Буш в обезвреждането на Ирак бе преформирането на офицерския корпус на Садам в мащабна терористична организация с глобално значение. Безспорна е ключовата роля на членове на бившата баасистка армия на Ирак в организацията "Ислямска държава", която обикновено се свързва с изявени чуждестранни джихадисти и ужасяващите видеоклипове, в които те участват. Според иракчани, сирийци и анализатори, които изучават групировката, дори и с притока на хиляди чуждестранни бойци, почти всички лидери на "Ислямска държава" са бивши иракски офицери, включително членовете на нейните сенчести военни комитети и комитети по сигурността, както и повечето от нейните емири и принцове. Те са внесли в организацията военния опит (огромна част, от който придобит в СССР и Русия) и някои от програмите на бившите баасисти, както и контрабандните мрежи, разработени, за да се избегнат санкциите през 90-те години на ХХ век и които сега улесняват незаконната търговия с петрол на Ислямска държава.
В крайна сметка американските войски остават в Ирак и се сражават с един или друг враг в продължение на почти две десетилетия. Всъщност войната в Ирак бе толкова катастрофална, толкова скъпа и непредизвикана грешка, че в ретроспекция тя изглежда като крайъгълен камък на цялата епоха след Студената война, моментът, в който американската хегемония премина от успешна към проблематична, от приветствана към съпротивляваща се. Две десетилетия по-късно еднополюсният момент избледня, заедно с мечтите за по-добър Близък изток и американския апетит за активно международно участие. Остава загадката как изобщо се е стигнало до такова епично саморазрушително фиаско. Фиаско, в което Близкият Изток е до голяма степен загубен, най-верният съюзник на САЩ в региона Израел е изправен пред най- голямото предизвикателство от края на Втората Световна Война, имаме изключително богати и добре подготвени терористични организации, Иран въпреки десетилетията санкции е регионална супер сила (която твърде вероятно вече да е и ядрена), Китай е глобален играч с огромен апетит и растящи амбиции и един от основните търговски партньори на страните от Близкия Изток, докато Русия (която е обявена за терористичен режим) след 30 години е на път да си върне статуса глобална супер сила и неформален лидер на всички анти западни радикали и все по-потентен защитник на режими от Сирия до Африка.
Пропуснати възможности
Ако администрацията на Джордж Буш може да бъде критикувана за нещо изключително важно, което пропусна, то е за това, че не успя да окаже бърза икономическа помощ на демократичното правителство на новата независима Русия през 1992 г. Наблюдавайки отблизо прехода, бившият президент Ричард Никсън изтъква, че един голям пакет от помощи би могъл да спре свободното икономическо падане и да помогне на Русия да се закрепи на Запад за години напред. Буш обаче бе в слаба позиция, за да заеме смела позиция в подпомагането на Русия. По това време той води губеща битка с кандидата Бил Клинтън, който го атакува, че е зает с външната политика за сметка на американската икономика. Въпреки че по време на кампанията се фокусира върху вътрешните проблеми, Клинтън встъпва в длъжност с желание да помогне на Русия. Администрацията му организира значителна финансова помощ за Москва, главно чрез Международния валутен фонд (МВФ). Още през 1996 г. Клинтън е толкова нетърпелив да похвали Елцин, че дори сравнява решението на Елцин да използва военна сила срещу сепаратистите в Чечня с лидерството на Ейбрахам Линкълн по време на Гражданската война в САЩ, но вече е късно. Още повече на Русия е показано, че дори и със сила техните сфери на влияние ще бъдат взети.
Като най-големият провал на администрацията на Клинтън обаче бе решението да не помогне, а да се възползва от слабостта на Русия. Администрацията се опитва да получи възможно най-много за Съединените щати в политическо, икономическо отношение и по отношение на сигурността в Европа и бившия Съветски съюз, преди Русия да се възстанови от бурния преход. Иронично за края на Студената Война и самонадеяната американска администрация може да бъде направено сравнение със Сър Ерик Кембъл Гедес, първи лорд на Адмиралтейството, който използва един ярък израз по време на реч в Кеймбридж на 10 декември 1918 г. В тази реч, Геддес обещава да "изстиска германския лимон, докато семките не изпищят", подчертавайки намерението си да извлече максимална сума от Германия под формата на военни репарации след Първата световна война. Метафоричният образ на изстискването на лимона отразява тежестта на финансовото бреме, наложено на Германия чрез Версайския договор и последвалите икономически трудности, които допринасят за горчивината, довела до Втората световна война. Бившият заместник държавен секретар Строуб Талбот дори разкрива, че американските служители даже са се възползвали от прекомерното пиене на Елцин по време на преговорите на четири очи. Много руснаци са вярвали, че администрацията на Клинтън е правила същото с Русия като цяло. Проблемът бе, че Русия в крайна сметка изтрезня и си спомни за предишната нощ гневно и избирателно. А горчивият махмурлук я превърна в копие на Нацистка Германия, жадуваща да получи реванш за униженията.
Арогантност и Обиди
Зад фасадата на приятелството служителите на администрацията на Клинтън очакваха Кремъл да приеме определението на Съединените щати за националните интереси на Русия. Те вярваха, че предпочитанията на Москва могат спокойно да бъдат игнорирани, ако не съвпадат с целите на Вашингтон. Изглеждаше че Русия има съсипана икономика и сриваща се армия и в много отношения се държеше като победена страна. За разлика от други европейски колониални империи, които се бяха оттеглили от бившите си владения, Москва не положи усилия да преговаря за защита на икономическите си интереси и интересите в областта на сигурността в Източна Европа или в бившите съветски републики при излизането си. В същото време вътре в Русия радикалните реформатори на Елцин често приветстват натиска на МВФ и САЩ като оправдание за суровата и изключително непопулярна парична политика, която те сами препоръчваха. Скоро обаче дори руският министър на външните работи Андрей Козирев, известен в Русия като "г-н Да", който се съобразява със Запада, се разочарова от строгата любов на администрацията на Клинтън. Както той казва на Талбот, който през 1993-1994 г. изпълнява длъжността на посланик с пълномощия в новите независими държави: "Достатъчно лошо е вие да ни казвате какво ще правим, независимо дали ни харесва или не. Не добавяйте обида към обидата, като ни казвате, че е в наш интерес да изпълняваме заповедите ви."
Но подобни молби се оказват нечути във Вашингтон, където този арогантен подход става все по-популярен. Талбот и неговите помощници го наричаха "лечение със спанак": патерналистичният чичо Сам подхранва руските лидери с политики, които Вашингтон смяташе за здравословни, независимо колко неапетитни изглеждаха тези политики в Москва. Както се изрази съветничката на Талбот, Виктория Нюланд: "Колкото повече им казваш, че това е добре за тях, толкова повече те се тюхкат". Като отправя посланието, че Русия не трябва да има независима външна политика - или дори независима вътрешна политика - администрацията на Клинтън предизвиква голямо недоволство. Този неоколониален подход вървеше ръка за ръка с препоръките на МВФ, за които повечето икономисти днес са съгласни, че са били неподходящи за Русия и толкова болезнени за населението, че никога не биха могли да бъдат изпълнени демократично. Въпреки това радикалните реформатори на Елцин бяха твърде щастливи да ги наложат без съгласието на народа.
Глупост, граничеща с безрасъдство
По онова време бившият президент Никсън, както и редица видни американски бизнес лидери и специалисти по Русия, признават глупостта на американския подход и призоваха за компромис между Елцин и по-консервативната Дума. Никсън беше разтревожен, когато руски официални лица му казаха, че Съединените щати са изразили готовност да одобрят решението на администрацията на Елцин да предприеме "решителни" стъпки срещу Думата, стига Кремъл да ускори икономическите реформи. Никсън предупреди, че "да се насърчават отклоненията от демокрацията в страна с такива автократични традиции като руската, е все едно да се опитваш да гасиш пожар с лесно запалими материали". Нещо повече, той твърдеше, че действията, основани на "фатално погрешното предположение" на Вашингтон, че Русия не е и няма да бъде световна сила за известно време, биха застрашили мира и демокрацията в региона. Въпреки че Клинтън се срещна с Никсън, той пренебрегва този съвет и не обръща внимание на най-лошите ексцесии на Елцин. Скоро последва патова ситуация между Елцин и Думата и противоконституционният указ на Елцин за разпускане на органа, което в крайна сметка довежда до насилие и обстрелване на сградата на парламента с танкове. След този епизод Елцин прокарва нова конституция, която предоставя на президента на Русия широки правомощия за сметка на парламента (де факто, от партийният тоталитаризъм на СССР се преминава към президентски). Този ход затвърждава властта на първия руски президент и полага основите на неговия стремеж към авторитаризъм. Назначаването на Владимир Путин, тогава ръководител на руската разузнавателна служба ФСБ (наследник на КГБ), за министър-председател, а след това и за действащ президент, бе естествен резултат от безразсъдното насърчаване на авторитарните тенденции на Елцин от страна на администрацията от Вашингтон, които де факто постлаха пътя за нова форма на автокрация, начело отново с КГБ, но този път в лицето на един формален лидер, който лесно можеше да бъде разкаран от службите при нужда.
Самонадеяност и липса на адекватни преценки
Други агресивни аспекти на външната политика на администрацията на Клинтън допълнително засилват недоволството на Русия. Разширяването на НАТО - особено първата вълна, която включваше Чешката република, Унгария и Полша - само по себе си не беше голям проблем. Повечето руснаци бяха готови да приемат разширяването на НАТО като нещастно, но незастрашаващо развитие - до кризата в Косово през 1999 г. Когато НАТО започна война срещу Сърбия, въпреки силните руски възражения и без одобрението на Съвета за сигурност на ООН, руският елит и руският народ бързо стигат до заключението, че са били дълбоко подведени и че НАТО остава насочена срещу тях. Великите сили - особено великите сили в упадък - не оценяват подобни демонстрации на своята безполезност.
Независимо от руския гняв заради Косово, в края на 1999 г. Путин, тогава министър-председател, прави сериозна увертюра към Съединените щати точно след като нарежда на войските да влязат в Чечения. Той беше обезпокоен от връзките на чеченците с Ал Кайда и от факта, че управляваният от талибаните Афганистан е единствената държава, която е установила дипломатически отношения с Чечения. Мотивиран от тези интереси в областта на сигурността, а не от новооткритата любов към САЩ, Путин предлага Москва и Вашингтон да си сътрудничат срещу Ал Кайда и талибаните. Тази инициатива идва след атентата срещу Световния търговски център през 1993 г. и бомбените атентати срещу американските посолства в Кения и Танзания през 1998 г. По това време, администрацията на Клинтън разполага с повече от достатъчно информация, за да разбере каква е смъртната опасност, пред която са изправени Съединените щати от ислямските фундаменталисти.
Но Клинтън и неговите съветници, разочаровани от руската непокорност на Балканите и отстраняването на реформатори от ключови постове в Москва, пренебрегнаха тази увертюра. Те все повече виждат в Русия не потенциален партньор, а носталгична, нефункционираща, финансово слаба сила, за чиято сметка Съединените щати трябва да постигнат каквито и да било ползи. По този начин те се стремяха да затвърдят резултатите от разпадането на Съветския съюз, като привлекат под крилото на Вашингтон колкото се може повече постсъветски държави. Американската администрация притисна Грузия да участва в изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, минаващ от Каспийско море до Средиземно море и заобикалящ Русия. Те насърчиха опортюнистичния президент на Грузия Едуард Шеварднадзе да се стреми към членство в НАТО и призоваха американските посолства в Централна Азия да работят срещу руското влияние в региона. И накрая, те отхвърлиха призива на Путин за руско-американско сътрудничество в борбата с тероризма като отчаян неоимпериализъм и опит да се възстанови отслабващото влияние на Русия в Централна Азия. Това, което администрацията на Клинтън не оценява обаче, е, че се отказва от историческа възможност да постави Ал Кайда и талибаните в отбранителна позиция, да унищожи базите им и потенциално да наруши способността им да провеждат големи операции още в зародиш. Както и не оцени огромната заплаха от вкарването на троянски коне в НАТО, които се явяваха изключително ефективни проксита на Русия в Атлантическия Алианс. Същата стратегическа грешка допусна и ЕС. Опиянен от лесната победа Европейският Съюз вкара в редиците си почти целият Източен Блок и прие огромна част от населението на Украйна, огромни групи, които в един момент може да се окаже че до голяма степен играят в полза на Русия.
Администрацията на Буш - Липса на стратегическа далновидност
Когато Джордж У. Буш идва на власт през януари 2001 г., осем месеца след като Путин става президент на Русия, администрацията му се сблъсква с нова група сравнително непознати руски служители. Стремейки се да разграничи политиката си от тази на Клинтън, екипът на Буш не смята Русия за приоритет; много от членовете му смятат Москва за корумпирана и недемократична и най- вече слаба. Въпреки че тази оценка бе до голяма степен точна, на администрацията на Буш ѝ липсваше стратегическа далновидност, за да се свърже с Москва. Буш и Путин обаче развиват добра лична химия. Когато се срещат за пръв път на срещата на върха в Словения през юни 2001 г., Буш се хвали, че е открил душевността и демократичните убеждения на Путин. Събитията от 11 септември 2001 г. драматично променят отношението на Вашингтон към Москва и предизвикват силен прилив на емоционална подкрепа за Съединените щати в Русия. Путин повторя дългогодишното си предложение за подкрепа срещу Ал Кайда и талибаните; предоставя права за прелитане над руска територия, одобрява създаването на американски бази в Централна Азия и може би най-важното, улеснява достъпа до леснодостъпна въоръжена и обучена от Русия военна сила в Афганистан: Северния алианс. Разбира се, той има предвид собствените интереси на Русия; за Путин бе благословия, че Съединените щати се включиха в борбата срещу ислямския тероризъм. Подобно на много други съюзи, американско-руското сътрудничество в областта на борбата с тероризма възникна поради общи фундаментални интереси, а не поради обща идеология или взаимна симпатия.
Въпреки това новооткрито сътрудничество, отношенията остават обтегнати в други области. Съобщението на Буш от декември 2001 г., че Съединените щати ще се оттеглят от Договора за противоракетна отбрана, един от последните останали символи на някогашния статут на суперсила на Русия, допълнително наранява гордостта на Кремъл. По същия начин руската враждебност към НАТО нараства едва след като алиансът включва трите балтийски държави, две от които - Естония и Латвия - имат нерешени спорове с Русия, свързани главно с третирането на етническите руски малцинства. Приблизително по същото време Украйна се превръща в източник на голямо напрежение. От гледна точка на Русия подкрепата на САЩ за Оранжевата революция на Виктор Юшченко не бе само за насърчаване на демокрацията, но и за подкопаване на влиянието на Русия в съседна държава, която се е присъединила към Руската империя доброволно през XVII в. и която има както значителни културни връзки с Русия, така и многобройно руско население. Нещо повече, според Москва границата на съвременна Украйна - очертана от Йосиф Сталин и Никита Хрушчов като административна граница между съветските провинции - се простира далеч отвъд външните граници на историческа Украйна, включвайки милиони руснаци и създавайки етническо, езиково и политическо напрежение. Подходът на администрацията на Буш към Украйна - а именно натискът върху разделената Украйна да поиска членство в НАТО и финансовата подкрепа за неправителствени организации, които активно подпомагат про-юшченковските политически партии - подсилва опасенията на Москва, че Съединените щати провеждат политика на неограничаване. Малцина служители от администрацията на Буш или членове на Конгреса обмислиха последиците от предизвикването на Русия в област, която е толкова важна за нейните национални стратегически интереси и по въпрос, който е толкова емоционален.
Грузия скоро се превръща в друго бойно поле. Президентът Михаил Саакашвили се опитва да използва подкрепата на Запада, особено на Съединените щати, като основен инструмент за възстановяване на грузинския суверенитет над отцепническите региони Абхазия и Южна Осетия, където подкрепяните от Русия сепаратисти се борят за независимост от Грузия от началото на 90-те години на ХХ век. Саакашвили не само иска връщането на двата грузински анклава, но и открито се изявява като водещ регионален привърженик на "цветните революции" и свалянето на лидери, симпатизиращи на Москва. Той се представя като защитник на демокрацията и горещ поддръжник на външната политика на САЩ, като стига дотам, че през 2004 г. изпраща грузински войски в Ирак като част от коалиционните сили. Фактът, че е избран с 96 % от гласовете - подозрително висок брой - както и контролът му върху парламента и грузинската телевизия, не предизвикват особена загриженост извън страната. Нито пък произволното преследване на бизнес лидери и политически съперници. Когато през 2005 г. Зураб Жвания - популярният министър-председател на Грузия и единствената останала политическа противотежест на Саакашвили - умира при мистериозни обстоятелства, свързани с предполагаемо изтичане на газ, членовете на семейството му публично отхвърлят правителствения разказ за инцидента, с което ясно показват, че смятат, че режимът на Саакашвили е замесен. Но за разлика от загрижеността на САЩ за убийствата на руски опозиционери, никой във Вашингтон сякаш не забелязва това.
Всъщност администрацията на Буш и влиятелни политици и от двете партии редовно подкрепят Саакашвили срещу Русия, независимо от неговите прегрешения. Съединените щати неколкократно го призовават да контролира настроението си и да избягва да провокира открита военна конфронтация с Русия, но е ясно, че Вашингтон е приел Грузия за свой основен клиент в региона. Съединените щати предоставят оборудване и обучение на грузинската армия, което позволява на Саакашвили да заеме по-твърда позиция спрямо Русия; грузинските сили стигат дотам, че задържат и публично унижават руски военнослужещи, разположени като мироопазващи сили в Южна Осетия и в самата Грузия. Разбира се, поведението на Русия по отношение на Грузия далеч не бе образцово, но тази сляпа американска подкрепа за Саакашвили допринася за усещането в Москва, че Съединените щати провеждат политика, насочена към подкопаване на остатъците от драстично намаленото регионално влияние на Русия. Усещането в Кремъл е, че Съединените щати се грижат повече за използването на демокрацията като инструмент за смущаване и изолиране на Путин, отколкото за самата демокрация. Усещане за неимоверен конфликт, което принуждава Русия на Путин да застане на пътя на войната.
В заключение
Това което позволи Русия да бъде загубена безвъзвратно за едно положително международно сътрудничество се корени в най-големият бич на нашето съвремие - безхаберната бюрокрацията, която демонстрира не само липса на компетенции и визия, но и показва изключително много пороци и слабости. Вместо да се възползват от колапса на Съветският Съюз посредством адекватна стратегия, западните чиновници по наивен начин, граничещ с престъпна ограниченост сътворяват спирала от грешни ходове, продиктувани привидно от невежество и желание за прости и бързи резултати, които изправят света пред нова световна война. Западната бюрокрация, демонстрира пълно непознаване на новите региони, в които бе направен опит за установяване влияние, грешки струващи изключително скъпо не само във финансово изражение. Американските служители неведнъж творят безумия или прословути тайни интервенции, които рядко постигат нещо полезно, а типичният им ход се обобщава от табелата, която един от разузнавачите има на стената си и която изброява "Шестте фази на програмата за тайни действия на ЦРУ": "еуфория, объркване, разочарование, търсене на виновни, наказване на невинни, разграничаване на неангажираните". Резултатът бе диалог на глухите, при който другата страна почти не разбира нито една от тях. Като след 11 септември 2001 г. травмираната администрация във Вашингтон внася своите собствени психологически проблеми в инфантилното си желание за глобална победа. А през 2003 г. взаимните им недоразумения се превръщат в спирала на катастрофата. Китайският военен теоретик Сун Дзъ пише за изключителната необходимост стратезите да "познават врага и себе си". Войната в Ирак показва какво се случва, когато нито една от страните не познава нито едното, нито другото. Четвърт век по-късно, ние вече имаме двугодишна война в Украйна, предизвикала най-голямата имигрантска криза в Европа след края на Втората световна война, стотици хиляди загинали и неформален военен конфликт между Русия и НАТО. Конфликт, който и дори да спре, много вероятно да бъде прелюдия към много по-голяма война.
Comentários