Башар Асад идва на власт в Сирия през юли 2000 г. след смъртта на баща си Хафез Асад, който управлява страната от 1971 г. Президентството на Башар бележи продължаването на контрола на семейство Асад над Сирия до неотдавнашното падане на режима му през декември 2024 г. Династията Асад Падна, какво следва?
След като мълниеносно настъпление на бунтовниците превзе Дамаск и принуди сирийския лидер Башар Асад да намери убежище при неговите покровители в Москва, светът се опитва да разбере последния драматичен разрив в Близкия изток и неговите последици. Въпреки че руската пропагандна машина, в опитите си да прикрие мащабното си поражение, което и бе нанесено в Сирия, нещо друго започва да прозира през мъглата на войната. Русия умело, чрез своите проксита и инфлуенсъри, се опитва да продава на публиката сълзливата история за разпадналата се и ограбена Сирия за сметка на САЩ и Израел, състрадание примесено с всяването на страх от огромните имигрантски вълни и разбира се насаждането на омраза и ислямофобия от една страна и антисемитизъм от друга. Но нещо много по-мащабно се случи в Близкия изток, което може да има ефекта на последните падащи фигури в доминото на един стар ред от времето на Съветска Русия и взет в наследство от безскрупулния и кръг около Путин. Само за справка, трябва да се вметне, че след падането на режима в Дамаск е открита най-голямата фабрика за синтетични наркотици(амфетамини) в Близкия Изток, един охраняван от военните мега комплекс, осигуряващ на режима покровителстван от Кремъл 5 милиарда долара годишно. Друг не по-малко ужасяващ факт е какво точно са пазили руските войски в Сирия, а именно смразяващата система от затвори, в която според Сирийската мрежа за правата на човека от началото на сирийската революция през март 2011 г. са изчезнали над 157 000 души. Като условията в тези затвори са повече от ужасяващи, с нечовешки изтезания, глад и масови екзекуции, като кадри от тях в момента са една от водещите новини в Близкия Изток. Машината за дезинформация на Путин, се опитва да прикрие всичко това, като се разпространяват новини в Западна Европа, за бежанците, повдигат се въпроси кога и как ще се върнат в Сирия. Но нещо мащабно се случи, падна последният режим пряко зависим от Москва в Близкия Изток, който де факто бе преграда пред редица проекти със значение както за Близкият Изток, така и за Европейските страни. Така че падането на Асад разкри лъч надежда на хоризонта за Европа и нейната енергийна независимост. Като в същото време отвори път Турция да играе много по-значима роля не само за региона, но и на международната сцена. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган отбеляза успехи във външната политика с силната си подкрепа за отстраняването на режима Асад в Сирия и засилването на връзките на Турция с държавите в Африка. Ердоган се позиционира за по-голяма роля в международен план и за добри работни отношения с бъдещата администрация на САЩ.
Сирия бе последният бастиони на влияние на съветската епоха в един стратегически енергийно регион за Европа, което осигуряваше силни позиции за влияние на Русия, Иран и Китай. Сирийският режим под ръководството на Хафез Асад (1971-2000), а по-късно и на сина му Башар Асад (2000-2024), се придържаше към светска, марксистка и социалистическа идеология с елементи на арабски национализъм. Това до голяма степен се корени в основополагащите принципи на партията БААС, чиято политика е да модернизира и обедини арабския свят (по подобие на печално заминалият си Муамар Кадафи), чрез комбинация от социалистическа икономика и светско управление. Между впрочем, има някои забележителни прилики между падналите режими в Ирак, Либия и Сирия: Светската граничеща до атеизъм власт, Авторитарно националистическо управление в ръцете на светски лидер, за разлика от монархиите и теокрациите в региона. Тези режими изповядват светска, социалистическа идеология, въпреки че управляват предимно мюсюлманско население, тези режими пропагандират секуларизма и омаловажават ролята на религията в политиката. Това често е било свързано с панарабските идеологии доминирали по време на Студената Война региона, които са наблягали на националното единство и модернизацията, базирано на национална държава и полу-планова икономика. Като в голяма степен, тези режими се противопоставят яростно на западното влияние, като често се представят за защитници на арабския национализъм или антиимпериализъм. Но последният от светските антизападни режими вече е в историята, което означава определено различен Близък Изток, които бързо ще изтрие съветските следи в своята история.
По време на бруталната 13-годишна гражданска война в Сирия страната е разделена в многостранен конфликт между няколко въоръжени фракции, чиито идеологии, състав и съюзи постоянно се променят. Сега бързият срив на правителството на Башар Асад накара както сирийците, така и чуждестранните наблюдатели да се чудят кой ще запълни вакуума и какво ще последва.Най-мощната фракция, която понастоящем контролира по-голямата част от Западна Сирия, е Хаят Тахрир аш Шам (ХТС). Ръководена от Ахмед ал-Шараа, който използва псевдонима Абу Мохамед ал-Джолани, групировката води началото си от фронта ал-Нусра, първоначално свързан с терористичните групировки Ал Кайда и Ислямска държава. Фокусът на ал-Шараа върху местното сирийско управление, а не върху глобалния джихад, го кара да се отдели от двете групировки до 2017 г. и да се слее с няколко други ислямистки фракции, за да създаде HTS. Оттогава групировката се ребрандира като по-умерена и прагматична организация, която не налага строг шериат и обещава да защитава правата на малцинствата. На юг е разположена разнородна коалиция, наричаща себе си Южно оперативно помещение, която включва както светски и ислямистки фракции, така и друзки милиции. Някои от тях преди това са се сражавали срещу екстремистки бунтовнически групировки като „Ал Нусра“, а през 2018 г. много от тях се помиряват със сирийското правителство, като някои дори се интегрират в сирийските въоръжени сили, но в последствие се присъединяват към борбата срещу Асад и са първите, които влизат в Дамаск.
Сирийската национална армия, или СНА, все още държи територия в северозападната част на страната. СНА представлява както ислямски, така и светски фракции, които са пряко подкрепяни от Турция и подкрепят така нареченото сирийско временно правителство, базирано в град Азаз. Въпреки че понякога е била както съюзник, така и съперник на ХТС, СНА последователно се е борила срещу водените от кюрдите Сирийски демократични сили (СДС). А СДС са военните сили на Автономната администрация на Северна и Източна Сирия, която контролира региона на изток от река Ефрат. Ръководени от кюрдските Отряди за защита на народа (YPG), те включват и арабски милиции, така и малцинства като асирийци и арменци. Макар че светската демократична идеология на групата и равното третиране на жените ѝ печелят международна подкрепа, те са обвинявани от други бунтовнически групи в сътрудничество с режима на Асад и са считани от Турция за клон на сепаратистката Кюрдска работническа партия (ПКК), която е обявена за терористична група от няколко правителства. Съединените щати обаче пряко подкрепят СДФ като ключов съюзник в борбата срещу „Ислямска държава“. Самата „Ислямска държава“ е сведена до малка част от предишната си мощ, като държи малки анклави от територия в южната част на пустинята. Въпреки това те продължават да извършват терористични нападения в цялата страна, а през първата половина на 2024 г. са над 150.
Освен това чужди сили също са окупирали части от Сирия. Турция е разположила свои военни заедно със СНС близо до границата си, Съединените щати поддържат военна база и заобикаляща я зона за деконфликтиране в Ал-Танф близо до йорданската и иракската граница със Сирия. Русия досега е запазила контрола над военноморското си пристанище в Тартус и военновъздушната си база край Латакия, въпреки че бъдещето им може да е под въпрос. След падането на Асад Израел пое контрола над демилитаризирана буферна зона в Сирия близо до Голанските възвишения, които вече е окупирал, като се позова на необходимостта от засилена сигурност по границата, докато бъде постигнато споразумение с новото правителство. При толкова много фактори бъдещето на Сирия далеч не е сигурно, но има лъч надежда в хаоса от разнородни фракции и той е в огромните възможности, които се разкриват точно след падането на режима на Асад.
Фрагментацията на Сирия, макар и трагична в своите хуманитарни последици, може парадоксално да създаде възможности за по-голямо регионално сътрудничество и стабилност в дългосрочен план. Появата на ново ръководство в Дамаск би могла да проправи пътя за по-голямо взаимодействие със Запада, включително по енергийните въпроси. Това може да улесни развитието на проекти като газопровода Катар-Европа, да повиши енергийната сигурност както за Европа, така и за региона, същевременно допринасяйки за по-балансиран геополитически пейзаж. Сирийският конфликт, освен опустошителните си хуманитарни последици, дълбоко промени геополитическия пейзаж в Близкия изток.
Надеждата за европейски енергиен суверенитет и разкъсване на веригите на зависимостта
Геополитическият пейзаж на XXI век се определя от непрестанна борба за ресурси, влияние и автономия. Никъде тази борба не е толкова очевидна, колкото в сферата на енергетиката, където потокът от въглеводороди може да диктува съдбата на нациите и да определя хода на международните отношения. Европа, която ясно осъзнава уязвимостта си от енергийна зависимост, се намира в критичен момент, стремейки се да се освободи от оковите на зависимостта от един-основен доставчик, какъвто е Русия, опитваща се да доминира Европейската политика и съдба.
Падането на режима на Башар Асад в Сирия на първо място предизвиква нов интерес към един отдавна отлаган енергиен проект: газопровода Катар-Европа. Военните анализатори следят отблизо развитието на ситуацията, тъй като този газопровод може да промени енергийния пейзаж в Близкия изток и да оспори господстващото положение на Русия на европейския газов пазар. Един амбициозен тръбопровод, преминаващ през сложен геополитически терен от богатите на газ находища на Катар до жадните за енергия пазари на Европа, обещаващ да промени регионалната динамика, да постави под въпрос утвърдените съюзи и да промени из основи баланса на силите на световната енергийна сцена.
Пътят към енергийна независимост обаче е изпълнен с препятствия, като нито едно от тях не е по-голямо от сянката, хвърляна от Русия. В продължение на десетилетия Русия използва огромните енергийни ресурси като оръжие за геополитическо влияние, използвайки господстващото си положение на европейския газов пазар, за да потиска конкуренцията, да поддържа зависимост и да упражнява контрол над своите съседи. Противопоставянето на Кремъл на газопровода Катар-Европа не е просто въпрос на икономически интерес; това е изчислена стратегия за увековечаване на уязвимостта на Европа и запазване на собствените му хегемонистични амбиции. Европа обаче се пробужда за необходимостта от енергиен суверенитет. Пандемията COVID-19, войната в Украйна и нарастващата нужда за справяне с изменението на климата - всичко това служи като ярко напомняне за опасностите от енергийната зависимост. Налице е нова решимост - решимост да се освободим от веригите на зависимостта и да изградим по-сигурно и устойчиво енергийно бъдеще.
Газопроводът Катар-Европа, заедно с многостранна стратегия, която включва възобновяема енергия, внос на втечнен природен газ и регионално сътрудничество, представлява смела стъпка в тази посока. Той е свидетелство за растящата увереност на Европа, за нейната готовност да оспори статуквото и за ангажимента ѝ да осигури бъдеще, в което енергията е източник на сила, а не на уязвимост.
Генезис и геополитически контекст на газопровода
Историята на газопровода Катар-Европа започва през 2009 г., когато световният енергиен пейзаж преминава през период на значителна трансформация. Нарастващото търсене на природен газ, съчетано със загриженост относно зависимостта на Европа от един-единствен доминиращ доставчик, стимулира проучването на алтернативни енергийни маршрути. В този контекст за първи път се появява идеята за газопровод, който да свързва огромните запаси от газ на Катар с европейските пазари през Турция. Пътят на тръбопровода обаче далеч не е гладък. Първоначалното му предложение срещна съпротивата на сирийското правителство, под ръководството на Башар Асад. Тази съпротива се корени дълбоко в геополитически фактори, най-вече в стратегическите интереси на Русия да запази господстващото си положение на европейския газов пазар, която е основен доставчик на газ за Европа, разглежда идеята като потенциална заплаха за своя пазарен дял и геополитическо влияние. Влиянието на регионалните съюзи и динамиката на силите също изиграва решаваща роля за първоначалното блокиране. Топлите връзки на Сирия с Русия, съчетани със сложната мрежа от взаимоотношения в Близкия изток, създават предизвикателна среда за напредъка на проекта. Маршрутът на тръбопровода през Сирия се разглежда като потенциално уязвимо място, подвластно на капризите на регионалната политика и на риска от нестабилност. През последните години обаче геополитическият пейзаж в региона претърпява драматична промяна. Сирийският конфликт, който избухна през 2011 г., води до фрагментация на страната, като различни фракции се борят за контрол. Макар че тази фрагментация носи огромно човешко страдание и нестабилност, също така създава нови възможности за газопровода Катар-Европа.
Фрагментацията на Сирия отслабва контрола на централното правителство върху територията ѝ, което потенциално открива нови възможности за енергийно сътрудничество и транзит. Появата на различни властови центрове в Сирия би могла да създаде по-благоприятна среда за развитието на газопровода, особено ако някои от тези фракции са по-съгласувани с европейските интереси. Освен това фрагментацията на Сирия може да предостави възможност за по-голямо европейско влияние в региона. Подкрепяйки развитието на тръбопровода и ангажирайки се с различни сирийски фракции, Европа би могла да играе по-активна роля в оформянето на бъдещето на страната и в насърчаването на стабилността. Този ангажимент би могъл да доведе до създаването на нов „евроориентиран чадър“ над сирийската територия, който да улесни енергийното сътрудничество и сигурността.
Променящият се геополитически пейзаж в Близкия изток, съчетан с нарастващата нужда на Европа от енергийна диверсификация, създава уникална възможност газопроводът Катар-Европа най-накрая да стане реалност. Въпреки че предизвикателствата остават, потенциалните ползи за всички заинтересовани страни са значителни.
Технически, икономически и екологични измерения на газопровода Катар-Европа
Газопроводът Катар-Европа не е просто политическа концепция; той е сложен инфраструктурен проект със значителни технически, икономически и екологични измерения и измерения, свързани със сигурността. Цялостната оценка на тези фактори е от решаващо значение за разбирането на осъществимостта на проекта, потенциалните ползи и свързаните с него рискове.
Предложеният тръбопровод е мащабно начинание, обхващащо приблизително 3400 км от Северното находище на Катар, преминаващо през Саудитска Арабия, Йордания, Сирия и накрая достигащо до Турция за по-нататъшно разпределение към европейските пазари. Този обширен маршрут представлява изключително инженерно предизвикателство - преодоляване на различни терени, пресичане на Средиземно море и осигуряване на структурната цялост на тръбопровода в сеизмично активни зони. Очаква се да има огромен капацитет, който да позволява транспортирането на милиарди кубически метра природен газ годишно. Това изисква използването на съвременни материали и строителни техники, за да се гарантира издръжливостта и ефективността му. По-специално подводният участък представлява уникално инженерно предизвикателство, което изисква специализиран експертен опит и технологии, за да се гарантира неговата безопасна и надеждна експлоатация.
Икономическите измерения на тръбопровода Катар-Европа са значителни. Стойността на проекта се оценява на 28 млрд. евро, което изисква огромни инвестиции от участващите държави и евентуално от международни финансови институции. Потенциалните икономически ползи обаче са също такива. За транзитните държави като Турция тръбопроводът предлага доходоносен източник на приходи от транзитни такси. Той също така предоставя възможности за създаване на работни места, особено в секторите на строителството и поддръжката, освен това може да стимулира икономическия растеж чрез улесняване на търговията и инвестициите в региона. За Европа тръбопроводът предлага важен път към енергийна диверсификация и сигурност, като намалява зависимостта ѝ от един-единствен доминиращ доставчик. Това би могло да доведе до по-конкурентни цени на газа и да засили преговорната сила на Европа на световния енергиен пазар.
Сигурността на газопровода Катар-Европа е от първостепенно значение, особено предвид нестабилния геополитически пейзаж в Близкия изток. Маршрутът на тръбопровода през Сирия, страна, която все още се бори с конфликти и нестабилност, представлява значителен риск от саботаж или нападения. За да се намалят тези рискове, от съществено значение е наличието на стабилна рамка за сигурност. Тя ще включва тясно сътрудничество между участващите държави, включително обмен на разузнавателна информация, съвместни патрули и внедряване на модерни технологии за наблюдение и сигурност. Ангажирането на местните общности по трасето на тръбопровода също е от решаващо значение, като се насърчава чувството за съпричастност и се поощрява активната им роля в защитата на тази жизненоважна инфраструктура. Но най-важният фактор за осигуряване вече е налице, от първите часове след свалянето на режима на Асад, бунтовниците всячески демонстрират толерантност и желание за сътрудничество.
Регионални и глобални последици: Преобразуване на енергийния пейзаж
Потенциалното изграждане на тръбопровода Катар-Европа има дълбоки последици, които се простират далеч отвъд непосредствените икономически ползи за участващите страни. Той има потенциала да преоформи регионалната енергийна динамика и съюзите в Близкия изток, като същевременно оказва значително въздействие върху енергийната сигурност на Европа и отношенията ѝ с Русия. Освен това газопроводът може да има влияние върху световните газови пазари и енергийната геополитика в дългосрочен план.
В Близкия изток газопроводът би могъл да насърчи създаването на нови съюзи и партньорства, които потенциално да доведат до по-голямо регионално сътрудничество. Катар, който вече е основен играч на световния газов пазар, ще затвърди още повече позицията си на ключов енергиен доставчик. Турция, която е стратегически разположена като транзитен център, ще получи значително икономическо и геополитическо влияние. Същевременно газопроводът може да изостри съществуващите напрежения и съперничества. Държавите, изключени от проекта, могат да го възприемат като заплаха за собствените си енергийни интереси, което ще доведе до засилване на конкуренцията и потенциална нестабилност. Маршрутът на тръбопровода през Сирия - страна, която все още се бори с фрагментация и конфликти, добавя още едно ниво на сложност към регионалната динамика.
Силната зависимост на Европа от руския газ отдавна е източник на уязвимост, особено в светлината на геополитическото напрежение и риска от прекъсване на доставките. Газопроводът Катар-Европа ще осигури алтернативен източник на газ, като диверсифицира енергийния микс на Европа и увеличи нейната преговорна сила на световния енергиен пазар. Тази стратегия за диверсификация е от решаващо значение не само за осигуряване на стабилни и надеждни енергийни доставки, но и за насърчаване на конкуренцията и потенциално намаляване на цените на енергията за европейските потребители.
Появата на газопровода представлява пряко предизвикателство за доминиращата позиция на Русия на европейския газов пазар. Той ще предостави алтернативен маршрут за доставка и ще намали зависимостта на Европа от руския газ, като така потенциално ще намали пазарния дял и геополитическото влияние на Русия. Тази промяна може да има доста големи последици за отношенията между Русия и Европа, и се явява предпоставка за увеличаване на напрежението и конкуренцията. Но също така може да насърчи Русия да възприеме по-кооперативен подход, като се стреми да запази позицията си на европейския пазар, предлагайки по-конкурентни цени и осигурявайки надеждни доставки. Наличието на нов източник на газ би могло да създаде натиск за намаляване на цените, от което да се възползват потребителите в целия свят. Това обаче може да доведе и до нестабилност и несигурност на пазара, тъй като съществуващите доставчици се приспособяват към новата динамика.
Въпреки че газопроводът Катар-Европа представлява значителна стъпка към енергийна диверсификация, важно е да се признае неговата роля в по-широкия контекст на прехода на Европа към по-устойчив енергиен микс. Тръбопроводът следва да се разглежда като допълващ, а не заместващ други енергийни източници, като например възобновяемата енергия и вноса на втечнен природен газ. Възобновяемите енергийни източници, като слънчева, вятърна и водна енергия, са от решаващо значение за намаляване на емисиите на парникови газове и смекчаване на изменението на климата. Вносът на втечнен природен газ от различни доставчици предлага друг начин за диверсификация, като намалява зависимостта от тръбопроводната инфраструктура и повишава гъвкавостта при реагиране на пазарните колебания. Газопроводът Катар-Европа може да изиграе ценна роля за преодоляване на различията, тъй като Европа продължава да разширява капацитета си за възобновяема енергия и да преминава към по-чисто енергийно бъдеще. Природният газ, макар и все още да е изкопаемо гориво, се счита за по-чиста алтернатива на въглищата и петрола и газопроводът може да допринесе за намаляване на емисиите в краткосрочен и средносрочен план.
Преодоляване на пречките пред диверсификацията
Европа е изправена пред множество препятствия в стремежа си към енергийна диверсификация. Едно от най-сериозните предизвикателства е наследството от историческата зависимост от руския газ. Тази зависимост е създала сложна инфраструктурна мрежа от договорни задължения и политически отношения, които не се премахват лесно. Освен това Русия активно се стреми да запази влиянието си на европейския енергиен пазар, като използва влиянието си, за да възпрепятства усилията за диверсификация. Това включва насърчаване на нестабилността в региони, които биха могли да осигурят алтернативни доставки на газ за Европа, като например Сахел. Участието на Русия в Сахел, често чрез пълномощници като Групата на Вагнер, изостря конфликтите и възпрепятства развитието на важни инфраструктурни проекти като Трансахарския газопровод, който би могъл да доставя нигерийски газ в Европа.
Противопоставянето на Русия на газопровода Катар-Европа, а и на всяка инициатива, застрашаваща нейното енергийно господство в Европа, надхвърля чисто икономическите или геополитическите съображения. Това е многостранна стратегия, която включва не само преки политически и икономически маневри, но и фино манипулиране на информацията, използване на социалните тревоги и умишлено изостряне на съществуващите разделения на Стария континент. Тази стратегия се стреми да издигне идеологически бариери пред енергийния суверенитет на Европа, възпрепятствайки способността ѝ да диверсифицира енергийните си източници и да си осигури по-независимо енергийно бъдеще.
Един от най-тревожните аспекти на тази стратегия е разпространението на ислямофобията. Макар на пръв поглед да изглежда допирателна, при по-внимателно разглеждане се разкрива изчислен подход, целящ да подкопае алтернативни енергийни проекти, в които участват държави с преобладаващо мюсюлманско население. Като подклажда антимюсюлмански настроения, Русия цели да създаде негативно мнение за държави като Катар, представяйки ги като ненадеждни или дори заплашителни партньори. Това прави европейското население по-възприемчиво към идеята за запазване на статуквото с руски газ, въпреки свързаните с това геополитически рискове и необходимостта от диверсификация. Тази тактика ловко се възползва от съществуващото напрежение в европейските общества. Нарастването на ислямофобията през последните години, подхранвано от икономическите проблеми, загрижеността за имиграцията и възхода на крайно десните политически движения, създава благодатна среда за руските кампании за дезинформация. Като засилва тези проблеми и представя мюсюлманите като заплаха за европейските ценности и сигурност, Русия се стреми да посее семената на съмнението и недоверието към всички енергийни проекти, в които участват държави с преобладаващо мюсюлманско население, като например газопровода Катар-Европа.
Усилията на Русия да подкопае енергийния суверенитет на Европа се простират отвъд ислямофобията. Те включват и по-широка идеологическа кампания, насочена към дискредитиране на алтернативните енергийни източници и насърчаване на разказа за зависимостта от руския газ. Тази кампания често представя Русия като надежден и стабилен енергиен партньор, противопоставяйки я на възприеманата нестабилност и ненадеждност на други потенциални доставчици. Тя също така набляга на икономическите ползи от поддържането на тесни енергийни връзки с Русия, като подчертава потенциалните разходи и рискове, свързани с диверсификацията. Освен това Русия активно се стреми да подкопае общественото доверие във възобновяемите енергийни източници, като често ги представя като ненадеждни, скъпи и недостатъчни за задоволяване на енергийните нужди на Европа. Този разказ служи за обезкуражаване на инвестициите във възобновяема енергия и за поддържане на зависимостта от изкопаеми горива, особено от руския газ, като по този начин запазва контрола си върху европейския енергиен пазар.
Освен тези идеологически тактики, Русия активно се стреми да използва съществуващите разделения в Европа, като използва националистическите настроения и историческите оплаквания, за да фрагментира континента и да отслаби колективната му сила за преговори. Подкрепяйки евроскептичните движения и популяризирайки разкази за националния интерес, Русия цели да предотврати появата на единна европейска енергийна политика, която би могла да оспори нейното доминиране. Тази стратегия е особено ефективна в страните от Централна и Източна Европа, които имат исторически връзки с Русия и са по-уязвими от нейното влияние. Като се възползва от страховете от германското господство или като насърчава разказите за национален суверенитет, Русия може да вбие клин между европейските държави и да им попречи да формират единен фронт по енергийните въпроси. Това информационно объркване на Западната публика улеснява Русия при договарянето на двустранни сделки с отделни държави, като често предлага преференциални условия или отправя прикрити заплахи, за да защити интересите си. Този подход „разделяй и владей“ позволява на Русия да запази влиянието си и да предотврати появата на истински интегриран европейски енергиен пазар, който би могъл да оспори нейната власт.
Доказателство за многостранната стратегия на Русия за подкопаване на европейския енергиен суверенитет могат да се видят и в различните операции за влияние. Финансираните от руската държава медии, като RT и Sputnik, често разпространяват разкази, които насърчават антимюсюлманските настроения, представят негативно алтернативните енергийни източници и подчертават зависимостта на Европа от руския газ. Тези медии работят под прикритието на обективна журналистика, но техните репортажи често служат за постигане на руските геополитически интереси. В допълнение към традиционните медии Русия е обвинявана, че използва платформите на социалните медии за разпространение на дезинформация и засилване на посланията, предизвикващи разделение, като използва значими и реномирани обществени фигури по региони, така и алгоритми и създава фалшиви акаунти, за да манипулира обществения дискурс и да влияе върху политическите резултати. Тази тактика позволява на Русия да достигне до широка аудитория и да посее раздор в европейските общества, като ги направи по-податливи на нейните разкази за енергийната зависимост. Освен това има данни за руска намеса в европейски избори и референдуми, често с цел подкрепа на евроскептични партии или подкопаване на проевропейски инициативи. Тази намеса има различни форми - от финансова подкрепа през кампании за дезинформация до кибератаки. Като нарушава демократичния процес и насърчава политическата нестабилност, Русия може да създаде по-благоприятна среда за своите енергийни интереси.
В общи линии, може да се приеме, че Русия, влизайки в Украйна и започвайки да играе на масата Африка, загуби всички свои карти. Де факто, нейните енергийни връзки с Европа са почти прерязани, въпреки наивната вяра на кремълските стратези, че ще могат да изнудват европейския елит-тим по начина, по който си играят с алчните елити на постсъветското пространство. Но голямата ù загуба е позицията и в Сирия, което реално превърна Русия в енергиен придатък на Китай, който в бъдеще е обречен да изпълнява ролята на богатия на ресурси и груба сила на Поднебесната Империя.
Победители и губещи в новия енергиен пейзаж на Близкия изток
Падането на сирийския режим и потенциалната реализация на газопровода Катар-Европа създават сеизмична промяна в енергийния пейзаж на Близкия изток - предпоставка за нови енергийни играчи, взимащи щафета от Русия и създаващи възможност за доста по-плодотворно и почтено сътрудничество с Европа. Фаворитът за Европа в новата конфигурация е Турция и възможността пред нея да се превърне в един от най-важните световни енергийни възли в момента.
Турция ще бъде един от най-големите победители в този нов пейзаж. Нейното стратегическо местоположение, свързващо Европа и Азия, я превръща в ключов транзитен център за енергийни ресурси. С потенциала за приток на газ от различни източници като Казахстан, Катар и евентуално Иран в бъдеще, Турция може да затвърди ролята си на основен играч на европейския енергиен пазар. Това не само би донесло значителни икономически ползи чрез транзитните такси и свързаните с тях индустрии, но и би засилило геополитическото влияние на Турция в региона. Чрез улесняване на газовия поток от Изток на Запад, Турция би могла да се превърне в жизненоважен партньор както за производителите, така и за потребителите на енергия, укрепвайки позициите си в променящия се геополитически пейзаж.
Амбицията на Турция да се превърне в енергиен център се подкрепя от значителни инвестиции в инфраструктура и стратегически партньорства. Трансанадолският газопровод (TANAP), ключов компонент на Южния газов коридор, има капацитет от 16 млрд. куб. м годишно, като транспортира газ от Азербайджан до Европа през Турция. Освен това Турция активно разширява капацитета си за внос на втечнен природен газ, като планира до 2025 г. да увеличи капацитета си за регазификация до 60 млрд. куб. м. Това развитие на инфраструктурата, в съчетание с географското предимство на Турция, я позиционира като врата за достигане на различни енергийни източници до европейските пазари. Потенциалното включване на тръбопровода Катар-Европа в енергийната мрежа на Турция ще затвърди допълнително статута ѝ на енергиен център. То ще диверсифицира собствените енергийни източници на Турция, ще повиши енергийната ѝ сигурност и ще затвърди позицията ѝ на ключова транзитна страна за газа, който тече от Близкия изток към Европа. Освен това ролята на Турция за улесняване на транзита на газ от Балканите чрез проекти като газопровода TurkStream и междусистемната връзка Гърция-България (IGB) допълнително укрепва позицията ѝ на регионален енергиен център. Тази стратегическа роля може да донесе значителни икономически ползи за Турция. Според доклад на Оксфордския институт за енергийни изследвания до 2030 г. Турция може да печели до 4 млрд. долара годишно от транзитни такси от газопроводи. Освен това развитието на свързаните индустрии, като например съхранението, преработката и търговията с газ, може да създаде хиляди работни места и да стимулира икономическия растеж.
Падането на сирийския режим и потенциалът за по-голяма стабилност в Близкия изток биха могли да създадат и нови възможности за Израел, особено по отношение на търговските пътища на изток. Икономическият коридор „Индия - Близък изток - Европа“ (ИМЕК), обявен на срещата на върха на Г-20 през 2023 г., е предвиден като основна алтернатива на китайската инициатива „Пояс и път“. Този мултимодален търговски маршрут има за цел да свърже Индия с Европа през Близкия изток, като използва както морски, така и железопътен транспорт. Морският маршрут на IMEC ще започва от индийски пристанища, ще преминава през Ормузкия проток, Арабско море и Червено море, като евентуално ще се свързва с израелски пристанища в Средиземно море. Предвижда се и сухопътен коридор за транспортиране на товари от страните от Персийския залив, който ще преминава през ОАЕ, Саудитска Арабия и Йордания и накрая ще достига до израелски пристанища. Този проект има значителни геополитически последици, тъй като се подкрепя от САЩ и ЕС като начин да се противодейства на нарастващото влияние на Китай и да се укрепят връзките между Индия, Близкия изток и Европа. Макар че неотдавнашният конфликт между Израел и Хамас породи опасения относно осъществимостта и сигурността на IMEC, особено на сухопътния маршрут през Израел, дългосрочната визия на този проект остава значима. В контекста на променящия се Близък изток, с потенциал за засилено регионално сътрудничество и стабилност, IMEC може да се превърне в ключова търговска артерия, която да донесе ползи на Израел и неговите партньори, като същевременно промени моделите на световната търговия.
Не трябва да се пропуска факта че Турция, като член на НАТО, беше ключов съюзник на Израел в мюсюлманския свят до кризата през 2010 г., когато 10 цивилни загинаха при израелско нападение срещу кораб, опитващ се да пробие блокадата на ивицата Газа. През 2016 г. двете страни се споразумяха да започнат проучване на възможността за изграждане на подводен газопровод, който да изпомпва израелски газ до турските потребители и по-нататък до Европа. През март 2022 година израелският президент Исаак Херцог направи знаково посещение в Анкара, за да изгради отношения с турския си колега, когато двамата лидери обявиха нова ера след повече от десетилетие на дипломатически разрив. Президентът Реджеп Тайип Ердоган изрази готовност за „сътрудничество (с Израел) в областта на енергетиката и проектите за енергийна сигурност“ с перспективата за доставка на израелски газ за Европа през Турция, тъй като конфликтът в Украйна предизвиква опасения за доставките. Турция е готова за енергийно сътрудничество с Израел след години на враждебност, съживявайки проект за доставка на израелски газ до Европа, тъй като Анкара се стреми да намали зависимостта си от Русия. Както знаем, стимулирани от освободеният вакуум в региона и отворените възможности и пред Израел и Турция, ние можем да станем свидетели на едно много по-дълготрайно и стабилно сътрудничество, след като напълно бе елиминирано влиянието на Русия, а и на Иран в региона. Като Иран в един дългосрочен план, бъде изправен пред алтернативата да сътрудничи на новия енергиен пазар или да изчезне като играч, останал без каквито и да е надеждни съюзници.
Променящата се динамика в Близкия изток може да има положителни последици и за Африка, по-специално за региона на Сахел. С потенциалното отслабване на влиянието на Русия поради действията ѝ в Украйна и фиаското в Сирия има надежда за по-голяма стабилност и сътрудничество в региона на Сахел, където тя очевидно се превръща в ненадежден партньор. Въпреки че все още доминото, което Русия си подреди там, покрай проектите на Китай е непокътнато, в Африка ако започне дори процес на падане на една фигура, всички останали могат да се посипят много по-бързо от това, което им отне в Близкият Изток. Това би могло да създаде по-благоприятна среда за развитието на важни проекти за енергийна инфраструктура като Трансахарския газопровод, който се сблъска с множество пречки поради опасения за сигурността и политическа нестабилност. Разкриването на огромните газови запаси на страни като Нигерия не само ще осигури така необходимите икономически възможности за региона, но и ще допринесе за усилията на Европа за енергийна диверсификация, като намали зависимостта си от традиционните доставчици и насърчи по-конкурентен енергиен пазар. Но огромната щета върху реномето на Русия е нанесено от падането на Асад.
В заключение: Изграждане на път към енергийна независимост
Стремежът към енергийна независимост не е просто въпрос на осигуряване на достъп до ресурси; той е основен стълб на националния суверенитет и предпоставка за стабилно и проспериращо бъдеще. Газопроводът Катар-Европа, наред с многостранната стратегия, която обхваща възобновяемата енергия, вноса на втечнен природен газ и регионалното сътрудничество, представлява важна стъпка в това пътуване. Като възприема иновациите, насърчава партньорствата и се противопоставя на онези, които се стремят да поддържат зависимостта, Европа може да осигури бъдеще, в което енергията е източник на сила, устойчивост и възможности.
Стратегията на Европа за енергийна диверсификация е сложен и продължителен процес, който изисква многостранен подход, включващ редица алтернативни енергийни източници, нова инфраструктура и стратегически партньорства. Развитието на Южния газов коридор, който включва тръбопроводи, преминаващи през Азербайджан и Турция, предлага маршрут, по който казахстанският газ да достигне до европейските пазари. Казахстан, със своите огромни запаси от природен газ, се очертава като потенциален партньор за Европа. Иран, въпреки сложните политически отношения със Запада, също има значителен потенциал като бъдещ енергиен партньор за Европа. Иран притежава вторите по големина в света запаси от природен газ, а географската му близост до Европа го прави стратегически привлекателен вариант за диверсификация. Реализирането на този потенциал обаче ще изисква ориентиране в сложния геополитически пейзаж и преодоляване на политическите пречки, които понастоящем възпрепятстват сътрудничеството. Преодоляването на тези политически пречки, дават възможност не само на Средният и Близкият Изток, но и на Африка да имат своят достъп до европейският пазар. Така че това което се случи в Сирия е възможност пред Европа да има по-диверсифициран и взаимосвързан енергиен пазар.
Komentarze