В основата на исляма, Корана, недвусмислено се утвърждава като основен метафизичен принцип таухид - безкомпромисното и абсолютно единство на Бога. В името на човешкото разбиране той се стреми да определи Бога и чрез висши степени или съвършенства на качествата, които се откриват в ограничена степен у хората. Това често кара мюсюлманските богослови да мислят за Бога, който в основата си е нечовешка същност, по начин, донякъде подобен на човешкия. Това е навик, допълнително подсилен от вродената склонност на хората да приписват човешки качества на нечовешки същности, а също и да обличат неизразимата божественост в умопостижими обвивки просто от пълно отчаяние. Тази „очовечена“ представа за Бога обаче отдавна притеснява както мюсюлманските теолози, така и философите.
Тази дилема отрежда на монизма място в богатата философска традиция на исляма. Преди всичко трябва да разбираме монизма в неговия общ смисъл, където той може да бъде наречен „абсолютен недуализъм“. Най-общо казано, монизмът твърди, че съществува някаква абсолютна единствена висша реалност, която е в основата на всяко друго явление във Вселената. От това основно определение монизмът е разделен и прилаган в различни мисловни школи. Например както древногръцката, така и индуистката философска традиция са разработили богати интерпретации и адаптации на монизма, които биха били поднесени несправедливо, ако се опитам да ги обясня в такава кратка статия. Но сред предсократиците питагорейците са разработили една от най-ранните форми на монизъм, която познаваме и днес - идеята, известна като монада. Но тук ще разгледаме една пренебрегвана и недостатъчно представена традиция на монизма: монизмът в ислямския свят.
Докато философите се борят с разочарованието от опитите да разберат неизразимата природа на реалността, много видни мюсюлмански интелектуалци поне са се опитали да разрешат тази неприятна дилема. Сред тях са Ибн Араби и Шихабуддин Сурварди - двама изтъкнати интелектуалци на ислямската философия.
Сухруарди, роден в Персия през XI в. от н.е., е екзекутиран по обвинение в ерес заради уникалната си идея „ Хикмат ал Ишрак “ - илюминативен монизъм - и затова трудовете му са маргинализирани и силно изследвани в целия поляризиран спектър на традиционния ислям. Съчиненията му са дълбоко повлияни от Авицена, от неоплатонизма и аристотелизма и в крайна сметка подготвят почвата за една нова мистична мисловна школа - илюминационизма.
Същността на идеята му е, че реалността е божествена светлина (Нур), която отслабва, докато се разпростира от Бога, в резултат на което се появяват нематериални, материални и повредени проявления на Бога, в крайна сметка единствена реалност. Освен това Сурварди прокарва йерархична структура от градации, със степени на проявление и интензивност, и подчертава значението на взаимодействието между езотеричните (Батин) и екзотеричните (Захир) измерения на реалността - т.е. между това, което може да се види, и това, което е скрито от възприятието. Сурварди подчертава значението на прекия опит и интуицията, а идеите му имат силни гностични (ирфани) основи. Идеите му съвпадат и с много известната, но нееднозначна концепция на Ибн Араби за Вахдатал-Вуджуд, която твърди, че Бог е единствената всеобхватна реалност и че творението е сложна безпроблемна мрежа от взаимовръзки с Бога.
Ибн Араби, роден през XII в. от н.е. в Иберия (Испания) под арабска власт, е смятан от някои за „шейх Ал Акбар“ („Най-великият шейх“), а от други - за „Doctor Maximus“ („Най-великият учител“). Революционното му мислене се утвърждава чрез собствената му школа - Акбарите.
За разлика от Сухерварди, Ибн Араби не използва идеята за метафизична светлина или друга елементарна възможност като архетипно обяснение. По-скоро на върха на неговата философска система е идеята за единството на съществуването. Тази дълбока идея разтваря дихотомията между възприемания свят и неговия създател, предполагайки, че Вселената и Бог не са отделни същности, а преплетени аспекти на единно, неразделно цяло, без фундаментално разграничение между творението и създателя. Въпреки това Ибн Араби разглежда разликата между Mahiyya (Какво е това) и Wujud (Това е това), заедно с поддържането на разликата между основната реалност и онези неща, които съществуват в света на привидностите, или Mawjudat. Освен това Ибн Араби въвежда понятието Барзакх, метафизично царство, в което единството и множествеността си взаимодействат, като по този начин подчертава значението на релационния (Talluq) характер на съществуването, което е безпроблемно състояние на взаимосвързаност. Идеите му често се тълкуват погрешно като еретичен пантеизъм, въпреки че Ибн Араби установява ясно разминаване с него, като казва например, че хората са проявления на Аллах, но не са идентични с него.
Идеите на Ибн Араби и Сухерварди по същество полагат основите на доктриналното развитие на ислямския мистицизъм, познат ни като суфизъм; и макар че техните дълбоки представи за реалността все още са обект на задълбочени спорове, те все пак могат да се смятат за две от най-талантливите фигури на средновековната ислямска мисъл.
Σχόλια