Учителя Илия Михайлов


Интервю, разговор, диалог на първо място с човека, а след това учителя – Илия Михайлов. За автобус номер 13, когато е студено и за хората в него, които са успели да си купят поне билетче, за да са на топло. За човещината, за децата, за равния старт, за криворазбраната цивилизация…

В събота, 17-ти април, в Езолигенция (до Бингото) от 10:00 до 14.00 той ще представя своя книга, заповядайте….

Събитийните кампании за събиране на средства, за покриването на належащите нужди оправят ли проблема? Ако дадем на един бездомен на улицата нови маратонки, това прави ли го баскетболист?

Илияне, много труден въпрос ми задаваш. Не, не го оправя, не го решава. Обаче поне е нещо, което можем да направим. Ако не решим проблема, поне да го сръгаме, сритаме, да извика, да изкрещи, да го чуе някой друг.

Да, Личка, но ние по тоя начин не правим ли по-лошо. Защото тези проблеми така или иначе си остават. А ние създаваме едно такова чувство, усещане, че ето виждаш ли, ние решихме проблема. Събираме пари за някое момиче, което има нужда от еди какво си, за отец Иван всяка година има кампании, всяка година да се съберат пари да си плати тока. Това помага ли на отец Иван? Това помага ли на момичето? Защо ние не решим, не потърсим корена на проблема?

Отново ми задаваш много труден въпрос… не мога да отговоря… не зная… ако тръгна да обяснявам ще се загубя някъде в обясненията и съм се фокусирал върху това което аз мога да направя, ако всички го правим пак ще бъде промяна. А иначе проблемът остава, проблеми ще има винаги. Така е, за съжаление си прав.

Преди малко си говорех с Марин Кузев, за децата, за новото поколение, за възпитанието. Ето, ти си учител, той е учител, на какво трябва да ги възпитаме, за да ги няма тези проблеми в бъдеще? На какво трябва да научим децата, за да има промяна? Защото има хора, които приемат това като „индулгенция“, дава някакви пари, за да му е чиста съвестта, но проблема го има.

Аз мога да кажа, какво аз се опитвам да правя. Подчертавам го, опитвам се. Да кажа, че съм построил социализма, смешно е, да се взимам насериозно, пак е смешно, въобще тези които се взимат много насериозно са смешни. Без мен света ще продължи да се върти. Това което се опитвам да им покажа в училище е да разберат, че трябва да бъдат добри хора, да намерят начин да бъдат добри хора. Колкото и безсмислено да изглежда това понякога, колкото и глупаво да изглежда, трябва да се опитват да бъдат добри хора, да намерят свой си начин да бъдат.

Личка, ако съм твой ученик, с няколко думи, как би ми обяснил какво е „добър човек“?

Да се опитваш да бъдеш… на първо място да бъдеш себе си… без да пречиш на другите… ако не можеш да помогнеш, поне да не пречиш… да се опитваш повече да даваш, отколкото взимаш, не на всеки му се получава… да се опитват да не се нараняват, да не се обиждат… да не делят нищо, по дяволите, това са деца!… Да не бъдат толкова арогантни, агресивни…

Ние разбираме ли и вие учителите разбирате ли, че ето в един Пазарджик, имаме деца с различни възможности. Огромна част от децата, родителите им едва връзват двата края. Ако аз съм твой ученик, ако нямам възможности, ако родителите ми са бедни, какво става със мен, какъв е моят път? Как аз ще мога да достигна до високото. Защото с Марин, например си говорехме за култура, за изкуство, за такива неща. Дори и по какъв начин, аз ще достигна до елитна гимназия, по какъв начин аз ще достигна до елитна специалност и университет?

Истина е, вярно е? Но аз вярвам, че ако човек иска нещо, той ще намери начин. Ако го иска много силно, не е сигурно че ще успее, но голям процент от случаите ще успее да го намери.

Добре, а ако виждаш около теб, че има един по-лесен път, че всичко се плаща и може да става по друг начин?

Залиташ.

Да, де, ама ние знаем, че за всичко се плаща и за уроците, за всичко, а другите деца гледат на мен по по-различен начин. Има лесен и правилен път. Не се ли появява по този начин едно разделение в обществото и децата започват да се делят на успели, привилегировани и неудачници (родители).

Да прав си, явно така е било, така е и така ще бъде винаги!

Добре, де, ама в нормалния Свят, за който говорим това го няма!

За това ти ще кажеш, ти си бил, ти си видял, ти ще кажеш.

Аз имах едно назидателно преживяване в Канада, преди 15 години, първата ми година в университета. Може би и първата ми година там. Имахме преподаватели в университета, които отговаряха за нас и моята преподавателка, беше ректор на единия колеж към университета, аз и бях благодарен, защото жената много ми помагаше, бях се прибирал до България и ѝ купих подарък – една дърворезба и кутия бонбони. Такъв срам не съм изпитвал в целият си живот. В момента, в който подарих подаръка на учителя си, жената ме сложи на място „Аз съм в училище, в университета, за да преподавам и да ви помагам, това което правя, го правя, защото това ми е работата. Преценила съм, че ти имаш потенциал и капацитет да постигнеш повече от другите, заради това имам и по-специално отношение. Но отношението не ми е за това, че ти ще ми дадеш нещо, защото когато ти нещо ми даваш, това се нарича КОРУПЦИЯ!“

Виж какво брат, аз тези хора не ги познавам, ти ги познаваш като натурел…

Личка, аз от друга гледна точка. Нали когато отидем в болницата на нас не ни е приятно да си плащаме. Защо децата ни трябва да си плащат, за да са успешни? Допълнителното плащане за децата е огромен разход за огромна част от родителите. Това не означава ли, че образователната ни система е сбъркана и просто трябва да се оправи образователната система? Или трябва да се създадат такива центрове към образователната система, където децата да доучват. Защото от джобовете на всички ни така или иначе излизат едни пари за тази образователна система. Децата трябва да имат равен старт в живота, не трябва старта им да зависи от това таткото може ли да плати или не. Бъдещето му да не се определя от финансовите възможности на родителите му.

Да, има нужда от промени. Но аз не мисля на такова ниво, а на ниво училище, на ниво час, на ниво в клас. Но виждам нещата отстрани, осъзнавам, че има нужда от нещо такова. Но какво точно и как да се направи, не се чувствам компетентен да дам административно решение, да дам управленско решение. Не е моя работа, не се чувствам аз компетентен.

Гадно ли ти е за тези деца които нямат възможност? Които не са от елита?

Разбира се. Ние сме имали много такива деца. Много от колегите ни са давали пари на такива деца.

Кажи ми за писането, Илия, как прописа?

2017 год. бях пристигнал в Пазарджик за учебен ден. Беше много студено. Пътувах в Пазарджик с 13-ката, исках хем да пристигна по-бързо, хем да не бера студ…

(Тук съжалявам, че не го попитах, когато не е толкова студено, пеша ли ходят повечето ни учители. Съжалявам, че не продължих да го питам и за учителите, и за писателите в 13-ката ли са им преживяванията и приключенията… много съжалявам и се извинявам на всички учители и писатели, които получават вдъхновение в 13-ката… Съжалявам!)

Качих се в 13-ката и там имах някакво изживяване с хората, които са около мен, прегърнали проблемите си, видях две жени, които си приказват за внуците си, видях група ученици, забили носове в телефоните си. После на връщане, реших да напиша… но не е просто разказ… импресия ли е… и аз вече не знам до колко са литература тези неща, нямам претенция…. имам претенция, че са истински случки…. и са минали през центрофугата на моята душа. Аз не ставам днес и не си казвам, ще напиша един разказ. Ако нещо ме докосне се опитвам да го сътворя в разкази. И моите са все едни къси да ги прочетеш от една спирка до друга.

Илия, а какво прави един човек писател, кога можеш да го наречеш писател?

Аз ти казах, че не се взимам насериозно, за да не изглеждам смешен.

Това означава ли че има хора, които пишат и не можем да ги наречем писатели? В смисъл, че трябва да имаш определен ценз, определени критерии?

Не категорично. Не можеш да вземеш диплома за писател. Лично за себе си исках да кажа, че не се взимам насериозно, не се изживявам като писател. Когато имам потребност го правя, пиша.

Аз смятам, че ти трябва да се взимаш насериозно, най-малкото защото има една мисъл на Ганди, че всеки един от нас, може да бъде промяната. И ние, когато повярваме, че можем да бъдем промяна, когато децата повярват, че нещата зависят от тях нещата се случват. Но когато ние им даваме онова чувство за малкия, незначителен човек, от когото нищо не зависи от него, обществото ни страда.

Мисля че си прав, те имат нужда от това. Знаеш ли, след всичките глупости, които се изписаха за онлайн обучението за днешното поколение, всичките тези глупости и сочене с пръст… Аз вярвам в тези деца. Аз мисля че те са способни на повече от нас. Аз вярвам че ще постигнат повече от нас. Аз вярвам, че един ден те ще бъдат успешни, добри хора. Искам го и има стискам палци.

Не е ли това и за писането и писателите? Не създаваме ли едни елитарни модели, в които трябва да попаднеш, за да се почувстваш, че можеш? Трябва да минеш и изкачиш една стълбица.

Писателите са много сензитивни хора, търсещи хора и писането много интимен процес.

Аз ако съм ти ученик, трябва ли да спазвам някакви рамки, за да стана писател, за да бъда добър писател? Или просто е хубаво просто да пиша, да мога да се изразявам?

Ние бяхме учредили един клуб в моето училище, един клуб по писане… имаше деца, които се престрашаваха. Това, на което ги учех бе да пишат, за да изразяват себе си, да могат да казват това което мислят. А не, за да казвате това което някой иска да чуе. От там нататък са детайли за творческото писане, за построяване на текст, за посланията и т.н. …

Един исторически въпрос – ти си учител по история. Ние не бъркаме ли историческите понятия? Как би ми обяснил като на ученик, какво означава диктатура? Питам, защото у нас има носталгия, но липсва разбиране.

Тази носталгия се предава от дядо на внуче и т.н. … Това което казвам на децата е един исторически процес, да го разглеждат от много страни. Не може само да се изтъкват положителните страни на един процес или период. Да бъдат обективни и балансирана и в страни от поликанстването.

Тогава един въпрос в сферата на политиката, нашето общество обича много да се дели – на правилни и неправилни. Какво означава правилна и неправилна култура? В България имаме, че чалгата е неправилна, другото е правилно и те са обиждат. Това не е ли диктуване кое ще е правилното и кое ще е неправилното?

Абсолютно си прав! И в края на краищата, правилно е това което ти чувстваш, харесваш, без значение дали е чалга или не. Щом това си ти, това си ти. Русофили, русофоби – нямаме нужда от тях, имаме нужда от българофили, хора които ще мислят за България.

Да, де, ама ако не си от нашите си грешен? Нашата групичка хора са правилните, другите са грешни. А имаме ли нужда в едно съвременно общество от цялото това правилно и неправилно, някой да ни диктува?

Аз винаги съм уважавал хората с различно мислене. Не мисля че трябва да има правилни и неправилни хора. Трябва да има хора, които искат да направят нещо добро, за себе си на първо място, след това за страната… да тръгнем от тази посока. Това гледане в посока, милеене за родината, много често остава неразбрано…

Не се ли вкара пак в някаква политическа рамка, целият този патриотизъм и не се ли злоупотреби с идеята?

Затова има целия този отлив в партиите. Аз, като даскал, винаги съм бил в страни от политиката, когато говорим за България, за любовта за родината с голямо желание се отнасям.

Как би ми обяснил патриотизма с няколко изречения?

Знаеш ли, това което забелязвам е че много деца, не разбират символите. Например, ти би ли ми казал какво означава бялото, зеленото, червеното в знамето ни?

(Тук, признавам си, малко се оплетох с моите знания от училище, бялото не го помня, какво точно беше, за зеленото е планините и природата, а червеното – кръвта на дедите ни, тях си ги спомних. Докато Илия ме поправи с новото за мен тълкуване, че цветовете символизират териториите – Мизия, Тракия и Македония.)

Интересно ми е тогава, имаме ли нужда от символизъм, от догматизъм, не е ли по-важно съдържанието, разбирането? Имаше една готина българска книга, която неотдавна четох, „Животът на кухите фрази“? Едно изследване в последните 30 години за кухите фрази, които употребяваме. Имаме ли нужда от кухи фрази, без съдържание, да следваме обреди, символи без да имаме разбиране?

Явно има нужда и да се работи и в тази посока. Обяснение, разбиране, дебат… знаеш ли, аз патриотизма го разбирам, като уважение към традицията, историята, но и към другите. Другото вече е залитане, омраза, аз не съм в това.

Това означава ли, че можем да взимаме хубавото и полезното и от други народи и култури?

Ако ще е за добро, да.

Имаме ли място за омраза? Погледни Пловдив, например, колко много хора, култури, живели заедно хилядолетия.

Има място и за съжаление е тук, сред нас е. Друг е въпросът, че не би трябвало да бъде така. На първо място сме хора. Защо трябва да мразиш някого, защото е различен?! Трябва да проявяваме достойнство.

Какъв е най-важният урок, който един учител по история трябва да предаде? Какво ни учи историята?

Ще ти цитирам Омуртаг: „Човек дори и добре да живее, умира и нека последно роденият виждайки този надпис, да си спомни за онзи, който го е направил.“. Ние сме хора, които един ден ще си заминем от този свят, нека живеем достойно и да ни помнят с добро.

Последен въпрос. Наскоро четох интервю с един програмист, който казваше, че в Щатите ни плащат да откриваме грешките в системата, тук ни вкарват в затвора за това. Трябва ли да гледаме и за грешките в историята? Трябва ли да се учим от тях. Това е като да погледнем към миналото или е хубаво или лошо, няма анализ, дифузия, надграждане.

Разбира се или поне да не повтаряме грешките, ако не ги разберем.

Автор: Илиян Кузманов