Хроники на сексуалните услуги в Пазарджик



Пътешествието във времето и в дългия преход днес ще ни отведе в търсене на забранения плод, или плодът който можем да си купим (или държавата да ни плати за него) по един или друг начин. Няма как да говорим за преход от тоталитарно към свободно общество без да се замислим за личното освобождаване от псевдо комунистическия морал, който бе пропил цялото ни общество и без да си зададем въпроса – как успя да възкръсне днес, повече от 30 години по-късно. Търсенето бе провокирано от една статия в култовия за времето си вестник „Пазарджик Днес“ от далечната 1991 година.



(Статията „Сдобихме се вече с Гейши и Хетери“ разказва история за един модерен Пазарджик, 91-ва година със свободен дух и достоен да се нареди до поне днешен Амстердам. В нея се говори свободно за проституцията, за ползите за местната икономика, за туризма, за регулацията и правилата.)

Имам един дефект, а може би плюс, когато говоря за България пропуснал съм един цял период от 2000 до 2020. На 23 години заминах за Канада, това бе далечната 2004 година. Де факто, най- съзнателните ми години в България бяха 90-те. Това бе времето на истинска свобода, свобода в смисъл всеки да бъде това, което го прави щастлив, нещо което осъзнах доста по-късно при престоя ми в България, почти 20 години по-късно. 90-те бяха – свободни хора, отърсили се от тоталния контрол, свободен бизнес, креативност (била тя и гаражна), иновации (даже и с това, че съумяваме да правим от нищо нещо). 90-те бяха и годините на сексуална свобода в България, сбогуването със соц морала, който работеше само за някои, а останалите ни назидаваше и порицаваше. 90-те бяха времето, в което ние започвахме да осъзнаваме какво означава човек, личност, частна собственост това, че домът е моята крепост и какво си правя в него си е само моя работа. 90-те бяха времето, в което алтернативните култури започнаха да сменят официалната линия на партията и официозите, време в което имахме безброй места за забавления, хедонистки, а не такива каквито ни казваше „полит“ надзора, че са правилни и полезни за държавата. 90-те бяха времето, в което можехме да бъдем каквито си поискаме без някой да ни заклейми като джендъри или Западни извратеняци, време в което дори за малко можехме да бъдем и Холандия, но не успяхме.



Сталинисткият утопичен образ на семейството, крепостничеството

През 90-те оцеля една класа, която трябваше да си замине с идването на свободното общество, интелектуалците („полит“-инженерите ) на тоталитарния режим, които възкръснаха с влизането на България в ЕС и огромния излят ресурс, който трябваше да ни преобрази, а не реставрира. Тези псевдо интелектуалци, които формираха образите и моделите през дългото време, в което понятието „Аз“ не съществуваше, а имаше само „Ние“, колектива, план графика, партията и светлото бъдеще (за което трябваше да сме равни в бедността си и да се трудим упорито и почти безплатно). Но нека погледнем по-назад във времето откъде идва днешната псевдо традиционност в България, която с огромна агресия не търпи нищо различно. Между другото, каквото и да говорим за дивите (но свободни 90-те) в България имаше всичко друго, но не такъв Сталинистки език на омразата, типичен за средата на миналия век в Съветския Социалистически Съюз, когато всичко различно безапелационно се унищожаваше, когато ненормалните соц граждани се лекуваха и заклеймяваха, докато не се превърнеха отново в ползотворни единици от големият трудов колектив. Но да започнем с Революцията от 1917, която носи доста промени в Русия, крепостното (икономическа феодална система, в която крепостните селяни са принудени да живеят в едно определено място, да работят за един определен работодател/феодал и да получават толкова колкото да преживеят) общество е заменено със Съветска форма на социализъм (социализъм има днес и в Скандинавия, Централна Европа и дори и в Щатите, който успешно балансира обществото и икономиката), като нова правна система „уж започва да строй устоите на новото утопично общество“ като нов прогресивен граждански кодекс регулира семейното право и сексуалността. В действителност радикални промени са направени, но за кратко – граждански брак, развод, премахването на концепцията за „незаконно дете“. Но семейният кодекс подлежи на голяма партийна реформа през 1925 година, когато либералните (дума, превърната в нарицателно дори и днес от същите сталинистки поклонници) легални устои са премахнати (троцксистките анархисти са в немилост за сметка на сталинисткото национал социалистическо крило) и комунистическата партия интегрира своята идеология в законодателството – де факто, възражда империята, скрита зад комунизма. За семейството и моралът, които трябва да служат (а не да са обект на абстрактни упадъчни понятия като – любов, щастие, свобода) започва дебат в партията законотворец – „за това децата да бъдат интегрална част от семейството“, „за изневярата и това че мъжът трябва да остане верен на съпругата си“, „предотвратяването на безкрайни серии от разводи“. Като трябва да се вземе под внимание, че комунистическата партия интегрира идеологията не само чрез легалните инструменти, но и чрез тоталитарно социално инженерство, в което „националното самосъзнание“ или така нареченият „колективен ум“ се примесват с обществен самоконтрол, посредством партийно регулиран морал, иззел функциите на църквата. Публично или от „другари“ вие може да бъдете порицавани, в колектива или в соц класната стая, вие може да бъдете изложени на стената на срама и да се срамувате, че сте пожелали удоволствие за сметка на общия интерес. Докато партийния елит си живее както му се прииска, докато те получават това което поискат, от когото си поискат…

Де факто в Съветския Съюз социалната динамика и индивидуалните свободи се местят само една идея по-напред от Имперското крепостно право. Семейството подлежи на куп регулации, и ограничения. Даже и днес все още в Русия имаме адресната регистрация в официалните документи и гражданството, които практически са продължение на крепостната уседналост. Разбира се зад този тотален контрол над индивида посредством регулации и псевдо морал има икономически резон – Семейството, което в съветския стил Социализъм се смята за основната икономическа единица (Kaminsky, 2011), обществен атом- което в превод означава, че не бизнесът и търговията са в основата на икономиката, а колектива. Все пак индустриализацията и скока в развитие се дължи на масова мобилизация идваща отгоре надолу, изискваща тотален контрол над всеки в обществото, елиминирането(ако го е имало) на човешкото за сметка на производителността. Така че традиционните соц (крепостни) семейства се пренасят и в модерното общество, не позволявайки на упадналите западни подривни интелектуалци, да поставят човека и неговото лично щастие в центъра на кръга…

Образа на жената, която при взаимно желание и интерес можем да използваме сексуално



Когато говорим за 90-те и за прехода, чрез който не успяхме да се превърнем в Холандия на Балканите, трябва да имаме в предвид отношението към порока и защо у нас то се върна в изходна позиция от преди 89-та. В Съветският Съюз и неговото пространство от сателити, масовата мобилизация не оставя място за индивид, неговите желания, както и неговите удоволствия, по-простата причина, че неговата роля е единствено и само икономическа. Обществото е изградено единствено и само да служи(чрез труда си) на националния интерес, зад който стои управляващ партиен елит (които не е подвластен на обществения морал). Въпреки всичко, тоталитарната система не успява да елиминира желанието и възможността на хората да се наслаждават на аморални действия, дори и сексуални услуги. Проституцията като такава, в която отношенията са регулирани на пазарен принцип в Комунистическия режим са невъзможни по ред причини дори и заради това, че икономическата система не е пазарна а планова (следва строго регламентирана линия от специалисти знаещи от какво имате нужда и какво трябва да правите в името на държавата, разбира се), но това не означава че не съществува под друга доста по-аморална действителност. Един от най-разпространените способи мъжът да получи сексуални услуги (концепцията жена да получи сексуални услуги, почти липсва и днес) е посредством предоставяне на привилегии на работното място. Казано по друг начин, капиталистически, държавата плаща. Като дори и днес в заглавията на вестниците ще попаднем на някой висш държавник, назначил любовницата си на високоплатена работа, предоставил и ресурса на държавата, плащайки с парите на „крепостните“ за сексуалните си удоволствия… Нещо например културно нетипично за Западните общества, където любовниците се обгрижват и спират да работят, а мъжът с възможности с удоволствие си плаща.

Секретарката или Соц Мечтата



По времето на соца имаше една доста солена шега. „Секретарка влиза в кабинета на шефа си, а в огромната стая липсва дивана. Тя с недоумение се обръща към началника си: „Уволнена ли съм?““ Въпреки че в Русия и в цялото пост-тоталитарно социалистическо общество, се появява „дива“ версия на нео-либералният капитализъм, между другото точно това че капитализмът бе в най-свободната си форма, позволи да се трансформират вече установени порядки и да се съхранят старите елити (Cohen, 2013). По времето на соца, когато пазарните механизми са заменени с търговия с привилегии, а бюрократичната пирамида обхваща всяка сфера на живот, придвижването нагоре по „стълбата на успеха“ става с предоставяне на „услуга за услуга“. Бутилка, бонбони и разбира се „Задължен съм ти!“ се превръщат в модел за постигане на от най-дребното до изразяване на „уважение“ и „признателност“. Определено по-сериозно движение по социалната стълбица се постига чрез предоставянето на „услуга“ за равносилна „услуга“, все пак заплащането (парите) са минимални, потреблението и стокооборота са ограничени, но привилегированото социално положение има същата стойност, като навсякъде по света. Например в България имахме поговорка, която все още е валентна: „Учи мама да не работиш!“, която за разлика от Американската капиталистическа мечта, „да станеш милионер, да можеш да си купуваш всичко, което си пожелаеш“, в соц алтернативата мечтата бе „да не работиш“ и „държавата да се погрижи за всичко, от което имаш нужда“. Или перифразираната „Учи, за да работиш на бюро“, което в народопсихологията ни бе да не работиш въобще и да имаш всичко. В общество построено на йерархия и бюрокрация, мечтата на младите и красивите девойки е да не работят много, да са подчинени на влиятелен мъж, който да задоволява потребностите им, да им позволи бързо изкачване нагоре и ако може един ден да се омъжат официално за него, измествайки титулярната съпруга. А началникът с кабинета и възможностите, осъществява мечтите като за сметка на тях получава нещо изключително дефицитно, това което няма как да си го купи в едно пазарно функциониращо общество – удоволствие или секс. В новата реалност, тази форма на проституция също се пренесе, чрез максимата а ла Хитър Петър „Защо да си плащам, като може държавата (или да я пиша фирмен разход) да и плаща, а аз простичко само да я еб..?“

Бизнесменът



Постсоциалистическият Неолиберализъм създава нова роля в тоталитарната държава – „Бизнесмена“. Легендата за успешния „Бизнесмен“ е сполучливо реализирал се бивш соц чиновник с огромно влияние и позиции по стълбицата на властта, който де факто е продължение на тоталитарния морал, социални отношения и традиции. Self-made, в България се превърна на кой човек си, на кой роднина си… Представата и образа на капитализма като зло се запазват, въпреки че елитите успешно се трансформират в олигархия. Но олигархията в крайна сметка няма нищо общо с бизнеса и свободата, това си е квази висша бюрокрация, осъществила мимикрия с държавата. Капиталистите или дребните бизнесмени (хората, които трябваше да поставят основите на личната инициатива, бяха по времето на целия преход осмивани и сравнявани с националния анти герой от времето на соца – Бай Ганьо(нарисувания ни образ на българския дребен бизнес от бившата соц интелигенция), а капитализмът и пазарът като цяло, бяха превърнати в нарицателно.), по един или друг начин също бяха поставени в зависимост от държавата (средства, субсидии, обществени поръчки, регулации и контролни органи), което неминуемо ги превърна в мними назначавани дребни бюрократи на заплата. И в крайна сметка, държавата прероди тоталния модел в нова среда, а с него всички привички на бюрократите от предишния строй, който нямаше нищо общо с Холандия, освен фасадни наподобявания разбира се. (Cohen, 2013)

Какво изгубихме



Ние изгубихме общество като Холандия, в което чрез легализацията на пороците се елиминираше най-големият ни бич последните 30 години – корупцията. Корупцията, разяла обществото ни пренесена от предишния тотален строй на бюрократи успешно в днешните реалности. Изгубихме регулираната толерантност на Холандия, като получихме извратена форма на националсоциализъм. Получихме поляризация, типична за зенита на Сталин – общество пропито с омраза към всичко различно с нетърпимост дори и към различното мнение.

Ако някога открито започнем да говорим в България за пречупване на организираната престъпност в частност трафика на хора и сексуалната експлоатация ние определено на първо място трябва да заговорим по примера на Холандия за легализацията на пороците и вкарването им в административни норми – данъци (Nelen, 2014), социална защита, здравеопазване, синдикализация, както и премахването на обществените заклеймяване. Разбира се, отварянето на такъв обществен разговор, означава и да започнем да говорим за корупцията в държавния апарат (а той е пропит във всичко) и всички тези, които предоставят чадър на този незаконен мулти-милионен бизнес, така че това в българската реалност надали някога скоро да се случи. Смятам, че и по този начин изказахме и главният аргумент защо това повече от 30 години преход не се е случило – бюрокрация и корупция. А какво загубихме – 1/3 от нас, които решиха да живеят в държави като Холандия, а не Северна Корея…

Автор: Илиян Кузманов

Bibliography

Cohen, S. (2013). Image of a Secretary A Metapragmatic Morality for Post-Soviet Capitalism. The George Washington University Institute for Ethnographic Research.

Holmström, M.-L. S. (2011). Is There a Nordic Prostitution Regime? Crime and Justice, The University of Chicago Press.

Kaminsky, L. (2011). Utopian Visions of Family Life in the Stalin-Era Soviet Union. Central European History, Cambridge University Press on behalf of Central European History Society.

Nelen, W. H. (2014). The Lost Art of Regulated Tolerance? Fifteen Years of Regulating Vices in Amsterdam. Journal of Law and Society, Cardiff University.