Докато двигателят на Европа – Германия, се готви за епохални избори през февруари, от двете страни на Атлантическия океан се чуват все по-силно звуци на надигащи се популистки настроения. В същото време начело на САЩ отново е Тръмп, а древната немска народна приказка за Хамелинския пастир придобива нова смразяваща актуалност в европейския дискурс. Актуалност, подчертана от скорошното ѝ възраждане в нова телевизионна продукция на ZDF. Древната немска поучителна приказка е нещо повече от обикновен фолклор, тя служи векове наред като прозорливо предупреждение за цената на нарушените социални договори и за съблазнителната сила на простите решения на сложни проблеми.
Днес хипнотизиращата мелодия на Хамелинския пастир звучи с нова сила, докато Европа, сблъскваща се с дълбока криза на идентичността трудно ще и устои. Континентът се намира на кръстопът - от една страна е кризата на съюза, инфлацията, ерозията на институционалното доверие и постоянната икономическа несигурност, която гризе основите на социалната демокрация, а от другата страна са да продължим по течението или болезнени реформи на старият континент. Въпросите, които възникват, засягат сърцето на европейската цивилизация: Кои основни обещания бяха нарушени, за да стигнем на този кръстопът? Какви обществени дългове остават неизплатени, че песента на барда на популизма намира толкова благодатна почва отново сред европейските граждани? Не беше ли Европа възродена от руините на двете световни войни, поела обещанието да е стожер на демокрацията, на човешките права, на разнообразието, свободата и социалната справедливост? Някой спомня ли си поетите обещания?
В съвременния ни пейзаж символиката на магическата флейта резонира с тревожна яснота - мощна метафора за съблазнителните разкази играещи върху забравени ноти, формиращи съвременния политически дискурс. Днешната популистка реторика отразява историческите модели на обвинение, зад които се крият проблеми и страхът от промяна. Докато в миналото демагозите обвиняваха чужденците в лицето на еврейските общности за всички обществени проблеми и злини, дори и за това, че пият кръвта на децата, съвременните популисти палят огъня на омразата на базата на мъгляв "глобален елит", „финансовият глобален капитал“ и прогреса рушащ вековната йерархия крепяща се на традиции. Страхове отново базирани на ние и вие, белите и цветнокожите, правоверните и бежанците мюсюлмани, стария и новия ред. Но основният механизъм остава непроменен: използването на обществените тревоги по време на криза, чрез създаването на удобни "други" виновни за всичко. Точно както мелодията на Пайп се трансформира от спасение към възмездие, днешните популистки разкази заплашват да поведат Европа по също толкова коварен път, прикривайки древни предразсъдъци в съвременни одежди.
Въпросът, пред който е изправена Европа сега, е с тежестта на исторически прецедент: Дали бъдещето на континента ще бъде поставено под въпрос, ако децата на Европа последват тези мелодии на омраза, страх и разделение? Пътят напред изисква нещо повече от проста съпротива срещу популистките призиви; той изисква вглеждане в същността на проблемите, намиране на способности да отговори на гражданските искания, но и да се даде свобода на бизнеса, както и на свободната наука жадуваща за прогрес, като същевременно запази демократичните ценности и човешкото достойнство. Кой ще съчини тази алтернативна песен? Кой ще изрази визия за единство в различията, достатъчно силна, за да се противопостави на съблазънта на опростяването на проблема до разделение? Европа се намира на този кръстопът и отговорите на тези въпроси ще оформят не само нейния политически пейзаж, но и самата ѝ душа, която надали ще намери ново опрощение.
За да проучим тези неотложни въпроси и да разгадаем сложните сили, които променят европейския пейзаж, се обръщаме към Илиян Кузманов - журналист, писател и анализатор на външните отношения, чиято работа постоянно осветлява сложните връзки между езика, културата и властта. С остро око за нюансите на политическия дискурс и дълбоко разбиране на повтарящите се теми в историята, Кузманов предлага уникални прозрения както за предизвикателствата пред Европа, така и за потенциалните пътища към обновление.
Тъй като Европа се намира на кръстопът и предстоят решаващи избори, мнозина правят паралели между сегашния възход на популизма и предишни периоди на нестабилност, особено бурните междувоенни години на двайсети век. Оправдани ли са тези исторически сравнения? Кои отгласи от миналото звучат най-силно днес и какви поуки можем да извлечем, за да се справим с предстоящите предизвикателства?
Сравненията между сегашния политически климат в Европа и междувоенния период на 30-те години на ХХ в. наистина стават все по-актуални. Въпреки че историята не се повтаря точно, ехото от миналото е твърде силно, за да бъде пренебрегнато. Наблюдаваме възраждане на националистически и популистки движения в целия континент, подхранвани от познатия коктейл от икономически тревоги, социална фрагментация и намаляващо доверие в институциите. Тези движения, подобно на своите предшественици, често прибягват до разединяващата реторика "ние срещу тях", обвинявайки малцинствата, имигрантите или самия Европейски съюз за неволите на своите държави и престъпленията на своите управници. Като днес този пожар, явно се подклажда от заинтересовани на Изток играчи, нежелаещи силна и обединена Европа.
Икономическите паралели са особено поразителни. Точно както Голямата депресия през 30-те години на ХХ век създаде благоприятна почва за екстремистки идеологии, финансовата криза от 2008 г. и последвалите мерки за икономии подхраниха недоволството и разочарованието от основните политически течения. Популистките лидери, както тогава, така и сега, предлагат опростени решения, обвиняват външни сили за сложните проблеми и се възползват от икономическата несигурност. Те говорят за национални суверенитет и интереси, но същевременно прозират противоположни намерения, подклаждани точно от враговете на Европа.
Стряскащо е че надигащият се пожар се неглижира, все едно е нещо малко, незначително, нещо което трябва да бъде оставено, за да се израсне. Но историята е пълна с примери за това как привидно маргинални групи могат да се възползват от кризите, за да завземат властта. През 20-те години на миналия век Националсоциалистическата германска работническа партия (НГРП) е маргинална група с незначителен успех в изборите. Въпреки това в рамките на едно десетилетие тя се възползва от икономическите трудности и социалните вълнения, за да се превърне в доминираща сила в германската политика, стъпвайки точно върху огромните проблеми. През 1928 г. нацистите имат едва 12 места в Райхстага, до 1932 г. немските десни социалисти се превръщат в най-голямата партия, като получават 230 места. Бързото издигане е подхранвано от мощна комбинация от пропаганда, търсене на изкупителна жертва и обещания за възстановяване на славата на Германия в миналото. По подобен начин болшевиките (левите социалисти) в Русия, някога малка фракция в социалистическото движение, се възползват от хаоса на Първата световна война и слабостта на Временното правителство, за да завземат властта през 1917 г. Болшевиките на Ленин, които преди войната са имали само 175 места в 421-членната Държавна дума, майсторски се възползват от народното недоволство и копнежа за радикална промяна. И в Германия и Русия, обещанията са за социализъм и равенство, посредством силна държава изземаща мястото на свободният пазар и свободната лична инициатива и дух във всеки аспект на живота от финанси до бизнес, семейство, чак до сексуалност. Тези исторически примери напомнят, че на пръв поглед незначителни политически движения и абсурдни анти човешки идеи могат бързо да наберат сила по време на криза и нестабилност и да се превърнат в тотална държавна политика.
Свидетели сме и на обезпокоителна ерозия на доверието в демократичните институции и засилване на авторитарните тенденции. През 30-те години на миналия век възприеманите неуспехи на демокрациите проправиха пътя на тоталитарните режими. Днес сме свидетели на популистки лидери, които атакуват върховенството на закона и проповядват подчиняването му на културни и обществени особености прокарвайки абсурдни правни понятия като "националния суверенитет". Критикуват финансовата система, гарантираща свободата на бизнеса и индивидите от държавата. Те атакуват медиите, по същият начин както го правят национал социалистите столетие назад. Днешният пейзаж обаче се различава значително в един важен аспект: технологичната революция. Столетие назад, Хитлер и болшевиките правят революция в обществената мобилизация посредством памфлети и радио, днес те се опитват да манипулират онлайн съдържанието. Социалните медии предоставят безпрецедентни възможности за разпространяване на пропаганда, мобилизиране на подкрепа и създаване на "ехо камери", в които екстремистките възгледи могат да се развиват и умножават. Това прави настоящата ситуация както по-нестабилна, така и по-трудна за преодоляване.
Въпреки тези различия уроците от миналото остават ясни. Неконтролираното икономическо неравенство и социалната фрагментация пораждат екстремизъм. Ерозията на демократичните норми, дори и на пръв поглед с малки стъпки, може да доведе до опасно придвижване към авторитаризъм. А демонизирането на малцинствата и използването на изкупителни жертви са отличителни белези на опасните политически движения.
Кои са най-значимите икономически и социални тревоги, от които се възползват популистките движения в Европа и дали тези тревоги се адресират адекватно от основните политически сили?
Популистките движения в цяла Европа действително се възползват от мощна комбинация от икономически тревоги, за да нагнетяват страхове и безпокойства. Една от най-значимите е чувството за икономическа несигурност, породено от нарастващото неравенство и усещането, че системата е нагласена в полза на елитите. Много граждани, особено в регионите, засегнати силно от деиндустриализацията или икономическото преструктуриране, се чувстват изоставени от глобализацията и технологичните промени. Те се сблъскват със стагнация на заплатите, загуба на работни места и намаляване на жизнения стандарт, докато малка част от населението натрупва огромно богатство. Това подхранва недоволството и чувството за безсилие, създавайки благоприятна почва за популистки разкази, които обещават да разрушат статуквото и да дадат гласност на "забравените" хора. А популистите се нуждаят точно от това, страх и несигурност. Те използват човешката несигурност във всичко, от КОВИД до Пестициди, от антените на мобилните оператори до изкуственият интелект, култура, прогрес, религия, сексуалност, всичко различно се впряга, за да могат да се генерират групи от несъзнателно идейно обединени хора, които в последствие да могат да бъдат впрегнат в получаването на политически дивиденти.
Например в Германия, въпреки силната ù икономика като цяло, нараства загрижеността за увеличаващите се разходи за живот и икономическата стагнация. Инфлацията е упорито висока и през 2024 г. официално достига 5,7%, което намалява покупателната способност и поражда тревоги за бъдещето. Във Франция ситуацията е подобна, инфлацията достига 5,9% през 2024 г. и много домакинства срещат за първи път толкова сериозни икономически проблеми. Неотдавнашни проучвания показват увеличаване на броя на хората, които разчитат на хранителни банки и спад в качеството на хранителните режими необходими за адекватно физиологично съществуване, като недохранването се превръща в нарастващ проблем, особено сред уязвимите групи от населението. Тази икономическа реалност подхранва чувството за несправедливост и създава благоприятна почва за популистки разкази, които обвиняват "естаблишмънта", че не успява да отговори на нуждите на обикновените хора. В Испания младежката безработица остава упорито висока - 29,6 %, което кара много млади хора да се чувстват безнадеждни и изключени от икономическата система. В същото време в Италия икономиката е в застой от години, като през последното десетилетие средният ръст на БВП е едва 0,7%. Тази липса на икономическа динамика подхранва разочарованието и създава усещането, че настоящата система не е в състояние да осигури просперитет за всички. Дори и в традиционно силни икономики като Холандия започва да се наблюдава загрижеността за достъпността на жилищата и неравенството в доходите, като коефициентът на Джини се увеличава от 0,25 през 2000 г. до 0,31 през 2023 г., което показва задълбочаваща се пропаст между богатите и бедните. Тези икономически реалности, съчетани с усещането за липса на отзивчивост от страна на основните политически партии, създават благоприятна почва за популистки движения, които обещават радикална промяна и откъсване от статуквото.
Тези икономически тревоги са преплетени с дълбоки социални и културни тревоги. Много европейци изпитват чувство на загуба на национална идентичност и културно сближаване в условията на нарастваща имиграция и мултикултурализъм. Популистките лидери често се възползват от това, като представят имиграцията или сексуалността като заплахи за традиционните ценности, националната сигурност и дори за етническия състав на своите нации. Те се възползват от дълбоко вкоренената човешка потребност за принадлежност и стабилно самочувствие, като често представят опростения разказ "ние срещу тях". Тази склонност да се определяме спрямо групи и да се чувстваме застрашени, когато тези групи се възприемат като обект на нападение, е мощен двигател на популистките настроения. Във Франция например партията "Национално обединение", бивш "Национален фронт", успешно използва този разказ, за да получи подкрепа, като представя имиграцията като заплаха за френската идентичност и култура.
Освен това по време на несигурност и промени хората са склонни да се придържат по-силно към съществуващите си убеждения и светоглед и могат да станат по-подозрителни към онези, които се възприемат като различни. Това може да се види във възхода на антиимигрантските настроения след бежанската криза през 2015 г., когато притокът на бежанци често беше представян като заплаха за европейските ценности и сигурност. Популистката реторика, с нейния акцент върху външните заплахи и необходимостта от защита на "вътрешната група", може да бъде особено привлекателна в такива ситуации, тъй като предлага търсеното чувство за сигурност и контрол в един несигурен свят.
Струва си да се отбележи също, че човешкият мозък е устроен така, че да реагира по-силно на негативна информация и заплахи. Тази негативна нагласа може да направи хората по-податливи на насаждане на страх и разединяваща реторика, които често са отличителни черти на популисткия дискурс. Освен това постоянното бомбардиране с информация и стимулиране в цифровата ера може да доведе до чувство на претоварване и жажда за простота. Популистките лидери често предлагат прости решения на сложни проблеми, което може да бъде привлекателно за онези, които се чувстват претоварени от сложността на съвременния живот.
Основните политически течения като цяло не успяват да отговорят адекватно на тези тревоги. Политиките, които често се възприемат като приоритетни по отношение на икономическата либерализация и глобализацията, в някои случаи задълбочиха неравенствата и оставиха мнозина да се чувстват маргинализирани. Това създаде благодатна почва за популистки разкази, които обвиняват "естаблишмънта" или "елитите" за тези проблеми. Възприеманата липса на отзивчивост на основните политици към тревогите на обикновените граждани, допълнително подхрани това чувство на отчуждение и недоверие, което накара мнозина да потърсят алтернативни политически възможности. Кризата с мигрантите също така подчерта липсата на единен европейски отговор и солидарност, което на свой ред засили още повече разделението и предостави плодородна почва за популистки движения. Тази криза разкри и един фундаментален проблем, на първо място Европа трябваше да бъде социален съюз с единна социална система грижеща са за всички граждани в неравнопоставено положение с еднаква грижа, без значение дали те живеят в Германия или България. Европа загърби това, за да угоди на националните елити нежелаещи обединение, а единствено целящи да запазят своите позиции. Въпросът сега е, каква ще бъде цената за този компромис и забравен ангажимент.
Какво е значението на "колективната памет" за разбирането на настоящия политически климат в Европа? Как историческите събития се помнят или интерпретират по нов начин, за да обслужват политически програми?
Колективната памет формира нашата политическа и социална идентичност, като превръща историческите факти в разкази, които обслужват настоящите нужди. В днешна Европа този процес се превърна в мощен инструмент за популистки движения и националистически програми.
Помислете за Централна и Източна Европа, където страните се занимават със селективен исторически ревизионизъм, като подчертават разказите за националната жертва и същевременно омаловажават тъмните страни от миналото си. Това манипулиране на паметта не е нещо ново - нацистите и Съветският съюз го владееха, силно вярвайки, че контролът върху миналото означава контрол върху настоящето. Те пренаписваха историята, изтриваха опонентите си от снимките и дори създаваха псевдонаучни оправдания за своите идеологии.
Ехото от тази манипулация отеква в съвременната политика. Днешните популистки лидери използват историческата травма, като правят фалшиви паралели между миграцията и историческите нашествия. Те се възползват от това, което наричам "машина за носталгия" - предизвикване на митичен златен век на културна хомогенност и национална сила. Това не е просто разказване на истории, а е неврологично. Носталгията предизвиква освобождаване на допамин, което прави тези разкази неврологично пристрастяващи и социално обвързващи, особено във времена на несигурност.
Религията играе решаваща роля в тази динамика. Историческите опити за потискане на проповядващите над национални човешки права юдео-християнски традиции от страна на тоталитарните режими, намират съвременни паралели в днешната ислямофобия, където популистки разкази представят определени вероизповедания като несъвместими със западните ценности. Разказът за Новата Зора или Възраждането на крайната десница е пример за това как историческата символика може да бъде изкривена, за да служи на съвременните предразсъдъци. Разбирането на тези механизми за манипулиране на колективната памет е от решаващо значение за противопоставянето на разединяващите разкази и за изграждането на едно по-приобщаващо бъдеще. Историята не е просто запис на минали събития - тя е активно бойно поле, на което непрекъснато се водят преговори за нашето общо бъдеще. Днес можем да чуем, като стотина години назад истории за Четвъртия Рим, за бялата раса, която е под заплаха и за спасителя, който ще ни освободи от робството на либералният кабал надвиснал над нас.
Съществува ли връзка между историите и разказите, които циркулират в едно общество и неговата политическа траектория? Можете ли да дадете примери за това как културните разкази могат да повлияят на настоящите събития в Европа?
Абсолютно. Има дълбока връзка между историите, които разказваме на себе си и политическата посока, която поемаме. Наративите, независимо дали са исторически разкази, митове, легенди или дори измислени истории, не са просто отражение на реалността; те активно я оформят. Те предоставят рамки за разбиране на света, определят кои сме, откъде идваме и накъде отиваме. Тези разкази, особено когато са дълбоко вкоренени в дадена култура, могат да имат огромно влияние върху колективното ни поведение и политическия ни избор.
Един ясен пример за това влияние е възраждането на националистическите разкази в Европа. Тези разкази често се основават на исторически събития, които се помнят и интерпретират избирателно, за да обрисуват картина на славното национално минало, което сега е застрашено. Не само Унгария се връща към някогашното си велико кралство или Полша подчертава съпротивата си срещу чуждото господство, в целия континент се наблюдава подобна тенденция. Във Франция разказът за великата и могъща нация може да се използва за подхранване на недоволството срещу Европейския съюз и имигрантите. В Италия наследството на Римската империя може да бъде използвано за популяризиране на визия за национално възраждане и сила. Дори в Германия, с нейната сложна и често проблемна история, има хора, които копнеят за завръщане към възприетото минало величие. Тези разкази са свързани с дълбоката емоционална потребност от принадлежност и идентичност, но могат да се използват и за отклоняване на вниманието от настоящите предизвикателства и за насърчаване на разединяващия манталитет "ние срещу тях". Фокусирайки се върху романтизираното минало, тези разкази могат да засенчат съвсем реалните ползи от европейското сътрудничество и интеграция, като свободната търговия, икономическите възможности и колективната сигурност. Те също така могат да насочат обществената енергия към негативна и изключваща визия за бъдещето, вместо да се съсредоточат върху изграждането на по-приобщаваща и просперираща Европа за всички. Тук е съществената разлика между първия Тръмп, който се опита да играе на пресметливостта на всички в ЕС, напомняйки ни, че всички можем да се възползваме от един отворен свят, в който хората, стоките и капиталите могат да пътуват свободно и нерационалният Тръмп, който идва днес.
Днешна Европа се намира на кръстопът, на който емоциите все повече засенчват разума, като се повтаря бурната динамика от началото на XX век, но с ясно изразени съвременни характеристики. И все пак това, което прави настоящия момент особено тревожен, е как тези традиционни инструменти за социална манипулация са подсилени от модерните технологии и сложните психологически разбирания, създавайки политически пейзаж, в който границите между национализма и новите форми на социалистическа идеология стават все по-неясни. Това не е просто повторение на историята, а по-скоро по-нюансирана криза, в която популистките движения както вдясно, така и вляво демонстрират безпрецедентна способност да използват ирационалните страхове, като същевременно запазват фалшивата демократична легитимност.
Как социалните медии променят политическия пейзаж в Европа и правят ли континента по-уязвим за екстремистки разкази?
Да, социалните медии оформят фундаментално нашата социална структура - това обяснява защо авторитарните режими и радикалите, които презират демокрацията и либералния начин на живот, гледат на тези платформи като на свои основни противници и влагат огромни ресурси в манипулирането и контролирането им. Въпреки добре документираните им слабости, платформите на социалните медии предлагат нещо безценно: достъп до автентични, лични гледни точки и прозорец към човешкото разнообразие, което не се поддава на хомогенизиращите импулси на авторитарния и радикалния контрол. Те ни позволяват да открием един свят, в който различните стилове на живот, сексуалност, вярвания и идеи съжителстват и процъфтяват - самата същност на демократичното общество. Това рязко контрастира с авторитарната и радикалната фундаменталистка тенденция да се свежда демокрацията до обикновена изборна механика, като се пропуска нейният фундаментален характер на система, която приема и защитава разнообразието на мисълта и битието.
Този демократизиращ потенциал обаче е в противоречие с уязвимостта на социалните медии към манипулация. Ерозията на установените медийни пазачи доведе до нова цифрова екосистема, в която екстремистките разкази могат да процъфтяват с безпрецедентна скорост и обхват. Алгоритмичната архитектура на платформите, създадена с цел да увеличи ангажираността, създаде "идеологически ехокамери" - пространства, в които потребителите са все по-често изложени на съдържание, което потвърждава съществуващите им убеждения, като същевременно са защитени от предизвикателни перспективи.
Ситуацията е особено сложна поради взаимодействието на механизмите на социалните медии с човешката психология. "Ефектът на илюзорната истина", при който многократното излагане на информация, независимо от нейната достоверност, увеличава възприеманата истинност, се съчетава със скоростта и обхвата на цифровите платформи, за да създаде перфектна буря за разпространението на екстремистки идеологии. Виждаме как това се проявява в Европа, където популистките движения майсторски използват тези платформи, за да заобиколят традиционните медии, създавайки директни канали към гражданите, чрез които могат да разпространяват своите разкази с минимална филтрация или проверка на фактите. И все пак това не е история за технологичен детерминизъм. Социалните медии дадоха възможност за безпрецедентни нива на гражданска активност и гражданска организация, като предложиха инструменти за съпротива срещу авторитарния контрол и насърчиха истински демократичен диалог. Ключовото предизвикателство пред Европа ще бъде изграждането на адекватни предпазни дигитални прегради пред дезинформацията. Като същевременно назрява нуждата от свирепи санкции и квалифицирането като форма на тероризъм за всички, които замърсяват дигиталната среда с дезинформация и език на омраза, както и всяващи страх и безпокойства. Все пак сме във война, а информационната среда е едно от бойните полета.
Какви са потенциалните дългосрочни последици за Европа, ако тя не успее да се справи ефективно с първопричините за популизма и да излекува разделението в своите общества?
Залогът за Европа не може да бъде по-голям. Ако не успеем да се справим с първопричините за популизма и да излекуваме обществените разделения, рискуваме не само политическа нестабилност, но и фундаментална трансформация на самия европейски проект. Вече сме свидетели на ранните етапи на тази трансформация в пост съветското пространство, където демократичните институции са систематично отслабвани, ако можем да кажем, че изобщо ги е имало, под прикритието на "защита на националните интереси". Не става въпрос само за политика - става въпрос за самата душа на европейската цивилизация, която бе нападната отвътре.
Мислете за демокрацията като за деликатна екосистема. Когато позволяваме на популистки движения да ерозират независимостта на съдебната власт, да ограничават свободата на пресата и да манипулират конституционните рамки, ние не просто променяме правителствените структури - ние отравяме почвата, в която растат демократичните ценности. Тази ерозия създава порочен кръг: с отслабването на институциите гражданите губят вяра в системата, което ги прави по-податливи на екстремистки идеологии както отдясно, така и отляво. Икономическите последици са също толкова обезпокоителни. Европа, разкъсана от популизъм и недоверие, става по-малко привлекателна за инвеститорите, по-малко конкурентоспособна на световните пазари и по-уязвима за външни манипулации от страна на авторитарни сили като Русия и Китай. Но може би най-тревожното е, че наблюдаваме признаци на това, което наричам "демократична умора" - нарастващ скептицизъм по отношение на това дали либералната демокрация може да изпълни обещанията си за просперитет и социална справедливост.
Има ли някакви специфични езикови или реторични "червени знамена", които лидерите трябва да имат предвид, когато анализират политическия дискурс в Европа днес?
Реторичните модели, които се появяват в европейския политически дискурс днес, често повтарят обезпокоително познати исторически модели, но със сложни съвременни обрати. Най-тревожният червен флаг е възраждането на изрично расов и религиозен супремасисти език - реторика за "бели хора", "раса", "правилна християнска вяра" и "защита на белите християнски ценности". Този дискурс, особено видим в страни като България, представлява опасно възраждане на националсоциалистическата идеология, като успешно слива десния национализъм, религиозен фундаментализъм и левия радикален социализъм в една страна смес, между другото точно както е предвидено в политическата философия на Александър Дугин.
Критичният анализ на дискурса разкрива няколко основни предупредителни знака. Първо, метафората се използва като оръжие: имиграцията се формулира като "инвазия", културната промяна като "подмяна", а социалният прогрес като "разпад". Това не са просто реторични похвати, а внимателно подбрани рамки, които заобикалят рационалното мислене и предизвикват първични страхове. На второ място е това, което наричам "демократичен двусмислен език" - използването на демократичен език за подкопаване на демократичните институции, като например позоваването на "свободата на словото" за оправдаване на проповядване на омраза или "защитата на демокрацията" за подкопаване на съдебната независимост. Освен това виждаме класическото популистко изграждане на наративи, противопоставящи "чистия народ" на "корумпирания елит" - вечна тактика, която еволюира от грубата реторика "ние срещу тях" в по-нюансирани, алгоритмично оптимизирани послания. Като кулминацията е в силните лидери, които пазят и ще спасят избраната чиста раса от покварата на либералните безродни елити.
Днешният политически пейзаж е наситен с това, което аз наричам "индустрия на носталгията" - мощна сила, която далеч надхвърля обикновените ретро тенденции или културната признателност. Свидетели сме на безпрецедентна комерсиализация на миналото, при която развлеченията "стари, но златни" и винтидж естетиката носят фини, но устойчиви социалистически нотки, романтизирайки периодите на предполагаема колективна хармония и премълчавайки авторитарната реалност на тези епохи. Социалните медии засилват това избирателно спомняне, като създават изкривен образ на "по-добри времена", които никога не са съществували в действителност. Опасността се крие в начина, по който тази произведена носталгия служи за политически цели - не става дума само за продажба на стари продукти, а за продажба на идеализирана версия на социалния ред, която прави авторитарните решения да изглеждат по-приемливи. Този феномен се свързва пряко с нашата рамка за критичен анализ на дискурса: носталгията вече не е просто чувство; тя се е превърнала в изтънчен инструмент за преоформяне на политическото съзнание, особено ефективен в страните от Източна Европа, където спомените за социалистическата "стабилност" могат да бъдат използвани като оръжие срещу демократичната несигурност.
Може би най-тревожна е появата на това, което наричам "епистемична война" - систематични опити за подкопаване на доверието в демократичните институции, експертните познания и самата споделена истина. Това се изразява в атаки срещу медиите, академичните среди и съдебната система, често съчетани с популяризиране на "алтернативни факти" и теории на конспирацията. Целта е не просто да се спечелят споровете, а да се направи невъзможен рационалният дебат. А подкопаването на демокрацията е възможно, дори и чрез комични образи, които „уж“ я представляват. Все пак, да не забравяме, това е война на цивилизации, водена по изключително агресивен начин.
Освен в политическата реторика, как основните ценностни маркери се проявяват в културните артефакти, като например популярни медии или дори предмети от бита, и какви прозрения могат да дадат тези проявления?
Културните ценности проникват в ежедневието ни по начини, които са много по-незабележими и широко разпространени, отколкото явните политически послания. Съвременните популярни медии служат като особено показателно огледало на обществените ценности и тревоги. Обърнете внимание на неотдавнашния ръст на антиутопичните развлечения в Европа, превърнали теориите на конспирациите в продаваем мейнстрийм. Те не са просто забавление, а израз на колективните тревоги за социалната фрагментация, екологичния колапс и технологичния контрол. И все пак, парадоксално, те често носят скрита носталгия по по-прости времена, дори когато критикуват съвременното общество.
Проявлението на ценностите в предмети от бита разказва също толкова убедителна история. Да вземем за пример възраждането на естетиката на дизайна от съветската епоха в Източна Европа - от мебели, коли до мода. Макар да се продава като "ретро шик", тази тенденция често носи скрити политически послания за стабилност, ред и колективна идентичност. По подобен начин разпространението на "умни" устройства в домовете ни отразява не само технологичния напредък, но и по-дълбока промяна в начина, по който възприемаме неприкосновеността на личния живот, удобството и човешката връзка. Рекламата стана особено изтънчена в своите сигнали за ценности. Съвременните кампании рядко продават директно продукти; вместо това те продават разкази за идентичност и принадлежност. Наблюдавайте внимателно как марките се позиционират във връзка със социалните проблеми - от изменението на климата до равенството между половете. Техните послания често разкриват разломните линии в нашата социална тъкан, показвайки кои ценности се превръщат в мейнстрийм и кои остават спорни. Най-показателно е да наблюдавате как платформите на социалните медии се превърнаха не само в канали за комуникация, но и в създатели на самите културни ценности. Самата архитектура на тези платформи - какво ни насърчават да споделяме, как искат да взаимодействаме - отразява и укрепва определени културни приоритети. Бутонът "харесвам" например не е просто функция, а ценностна декларация за това какво заслужава внимание и утвърждаване в нашето общество.
Разбирането на тези културни маркери не е просто разговори - то е от решаващо значение за разбирането на начина, по който се предават, укрепват и понякога фино подкопават ценностите в съвременното общество. Те разкриват разминаването между това, което твърдим, че ценим, и това, което нашите културни практики действително приоритизират, предлагайки прозрения, които обикновеният политически анализ може да пропусне. Културният маркетинг е изключителен силен инструмент за влияние.
Според Вас кое е най-важното нещо, което трябва да се направи, за да се гарантира бъдещето на демокрацията и върховенството на закона в Европа?
Преди да обсъдим предпазните мерки, трябва да разберем какво наистина означава демокрация - и по-важно, какво не означава. Демокрацията не е само избори; Северна Корея, Русия, Китай, Венецуела и Куба провеждат избори, но остават дълбоко антидемократични. Същността на демокрацията се крие в индивидуалната свобода - правото да живееш живота си според собствените си избори, ценности и стремежи. Точно затова днес индивидуализмът се е превърнал в основна цел на популистите и радикалите.
Помислете за смразяващата ирония на лозунга на нацистките концентрационни лагери "Arbeit macht frei" ("Работата ще ви направи свободни"). В едно истинско демократично общество е вярно точно обратното: ние се раждаме свободни, като по своята същност притежаваме човешки права и достойнство. Демокрацията означава, че имаш свободата да работиш или не, да притежаваш собственост или не, да започнеш бизнес или не - да формираш живота си според собственото си виждане. Това фундаментално зачитане на индивидуалния избор и човешкото достойнство се противопоставя рязко на всички форми на тоталитарен контрол, независимо дали са леви или десни.
С това основно разбиране ще си позволя да твърдя, че най-важният елемент за запазване на демокрацията се крие в преосмислянето на гражданското образование за нашия съвременен свят. Но аз не говоря за традиционните часове по гражданско образование - говоря за развиване на по-дълбоко разбиране за това как нашите мисли, убеждения и решения се формират от съвременния информационен пейзаж.
Днешните предизвикателства пред демокрацията са на нива, на които традиционните ни демократични гаранции не са били предназначени да се справят. Алгоритмите на социалните медии, усъвършенстваната пропаганда и техниките за емоционална манипулация експлоатират основната ни човешка природа по безпрецедентни начини. Това, от което се нуждаем, е да развием това, което аз наричам "когнитивна устойчивост" - комбинация от умения за критично мислене, емоционална интелигентност и медийна грамотност, която действа като психическа имунна система срещу манипулацията.
Не става въпрос само за индивидуални умения. Трябва да насърчим обща европейска идентичност, която да е едновременно приобщаваща и устойчива. Тази идентичност не бива да потиска националните или културните различия, а по-скоро да създава основа от демократични ценности, които възхваляват многообразието, като същевременно защитават индивидуалните права. Мислете за това като за развиване на колективна имунна система срещу авторитарни импулси, като същевременно запазваме нашите култури и вярвания. Предизвикателството, пред което сме изправени, не е само политическо - то е екзистенциално. Демокрацията не е просто система на управление; тя е начин на мислене, който трябва да бъде култивиран и защитен. Без тази основа всички останали демократични гаранции - от независимата съдебна система до свободната преса - рискуват да се превърнат в кухи институции.
В заключение си струва да се замислим за вечното наблюдение на Самюъл Джонсън, че "патриотизмът е последното убежище на мошеника". Това прозрение от XVIII в. звучи силно и днес, когато сме свидетели на въоръжаването на патриотичните чувства в цяла Европа. Когато истинската любов към страната се превръща в сляп национализъм, тя се превръща в димна завеса - прикрива корупцията, защитава олигархиите и задушава конкуренцията и иновациите, които могат да движат обществото напред. Патриотичният плам, на който сме свидетели днес, често служи като щит за онези, които се противопоставят на истинската пазарна конкуренция и се страхуват от прозрачността, която изисква истинската демокрация. Това, което прави наблюдението на Джонсън особено актуално, е как то разкрива циничната стратегия, която стои зад съвременния популизъм: създаването на изкуствено единство, което заклеймява критичното мислене като предателство, а несъгласието като нелоялност. Истинският патриотизъм обаче не се изразява в безпрекословно приемане - той се състои в смелостта да признаем недостатъците си и в решимостта да се справим с тях. В епоха, в която "патриотичната" реторика все по-често служи за прикритие на антидемократичните сили, трябва да помним, че истинската любов към страната означава да се борим за нейното подобряване, а не просто да празнуваме нейния мит. И тъй като Европа е изправена пред момента на истината, трябва да се вслушаме в мъдростта на Шекспир от "Венецианският търговец" - да "платим на Дявола, каквото му се полага", изпълнявайки задълженията си, дори когато те са неприятни, трудни и тежки, защото това е демокрация и върховенство на закона. Другото е приятно, това е магнетичната песен на Хамелинския пастир.
Comentários