Ще си поговорим с Георги Спасов – учител, един от директорите на най-елитната образователна „ковачница“ в Пазарджик (Езиковата гимназия), дълго време директор на Отдел култура в града ни, доста преди това в Комсомола, след това един от видните Демократи, писател, историк и изследовател на родовата и интелектуална памет на родния ни град. Не ме разбирайте неправилно, елит като понятие ми е чуждо, бих искал да употребя лидери, ваши слуги и просветени водачи, но за съжаление повечето завършили езиковата гимназия в градът ни емигрират, ще поговорим и за това. Както и за свободата, свободата на словото, за това как се изразяваме и общуваме. Разговор донесъл ми огромно удоволствие с фини думи, интелект, ерудираност и висок стил на общуване. Във време, когато видни наши творци, употребяват просташки език за своите колеги, а и не само, когато политици сменят партии и пристрастия, говорят с езика на омразата и пошлостта, убивайки всякаква вяра в идеите у нас, а поведението и обноските им е присъщо за квартални гамени, разговорът с г-н Спасов, е повече от удоволствие.
Г-н Спасов, защо ни е нужна литературата, какво можем да научим от нашата литература?
Изглежда много лесен въпрос. От нашата литература можем да научим от къде сме тръгнали, кой сме и какво искаме да направим. Защото в това време на глобализъм, не само литературата ни се размива в новите тенденции, които не винаги спомагат за опознаването нашата идентичност.
А има ли нещо, което можем да научим, имаме класици с доста съвременно звучене?
Разбира се има такива, които звучат съвременно. Не би ми се искало да споменавам само сатирици като Алеко и неговия Бай Ганьо, защото това колкото и да е смешно е и болезнено – да се идентифицираме с този герой. Ние имаме класици като Талев, Йовков, Пелин, с които не просто се връщаме към времената на нашите предци, но и онези ценности си остават и днес ценности. Доброта, съпричастие, родолюбие, да усещаш другия като себеподобен и да му помагаш ако имаш възможност, разбира се. Научаваме и за много противостоене, както лично така и политическо. Така че нашата литература продължава и сега да бъде със съвременно звучене.
На мен ми е интересно за образа на сатира, който споменахте, бихте ли ми го обяснили? Каква е неговата роля? Ние имаме доста добри сатири…
Аз като учител по литература, разделям хумор, ирония и сатира. Сатирата е най-острото изобличение на хора и недъзи. Този въпрос ме навежда на едно признание в момента. Сега завършвам една книга, в която правя съпоставка на живота и творчеството на Алеко Константинов и родения в Пазарджик- Райко Алексиев. За Райко Алексиев се знае твърде малко, освен това че той е пребит до смърт 44-та година. Но неговото творчество бе забранено до 89-та година и въпреки това все още малко хора го познават. Но тези сатирици са много интересни и най-вече малко по-късно роденият Алексиев, защото следва много от уроците и творческия маниер на Алеко Константинов. Но пазарджиклията е по-щадящ в критиката, той има 12 правила на Щурците, идвайки от неговия вестник – легенда, хумористичният „Щурец“. В тези заповеди казва, че не бива да се подиграваме, трябва да щадим противника, защото ако започнем да издевателстваме това прилича на садизъм, а не на сатира.
Фигурата на сатирата, как изглежда един сатир?
Сатирата и сатирика, трябва да имат по-остри сетива на това което става около нас. Разбира се, сатирата като всеки вид изкуство е някакъв вид преувеличение на аморалността, на недъзите. Но винаги трябва да има преувеличение, за да се усети опасността и да се изправим срещу нея. Преди 89-та година, единственият вестник, който плахо допускаше нотки на сатира бе вестник „Стършел“. Все още съществува гнездото на стършелите, но заедно с него и други вестници подържат сатирични страници. Но ако се обърнем към телевизионните предавания, там почти няма да видим предавания, в които да видим истинска сатира. Там има хумор, има едни имитация на някакво човешко поведение.
Ку-Ку и Каналето истински сатирици ли бяха?
Ако се върнем към Каналето, да. Каналето бяха образец, как се прави и талантливо и сатирично изкуство. Но ако се върнем към днес има една страст към пошлостта. Има едно елементарно изкълчване на изкуството, разчитащо на елементарни първични инстинкти на публиката. Която присъства в залите и ръкопляска, без даже да знае на какво. Но така се отдалечаваме от истинският хумор и сатира.
Съвременните ни сатирици, кои са в този случай?
Сценаристите са зад нашите талантливи комици. В момента има сатирици около вестник „Стършел“, „Пардон на Дума“, „Прас Преса“ – пример за безочлива сатира, която не цепи на никого басма. Трябва да има една такава сатира, подобно на френския „Шарли Ебдо“ – която разобличава, независимо дали е в областта на религията, което често дразни.
В този контекст, ако се върнем на „12-те Заповеди“ на пазарджишкия сатир и направим паралел с Шарли Ебдо, религия може ли да бъде сатиризирана или не?
Райко Алексиев е доста по-интелигентен, по-обран, по-деликатен в сатиричните си жила. Просто такъв си му е бил характерът, като човек. Защото в крайна сметка, сатирика, това което пише е свързано с неговата лична душевност, ако е доста остър и злободневен, това е израз на неговия манталитет.
А можем ли да правим сатира с вярата на хората?
Това беше казусът, който предизвика терористични актове на засегнатите във вярата си хора. По принцип има един такъв израз – „на сатирата е позволено всичко“. Но аз си мисля, че има доста съкровени неща и не бива да посягаме със сатира към тях. Дори и тогава, ако сатирата е майсторски направена, тя няма да засегне хората, а не грубо първично и зло.
Да се върнем на българската сатира и мисията на литературата като цяло – да формира поколенията, да поговорим за приказката за мравките. Имаме ли нужда от възрастните си хора, от мъдростта или трябва всяко поколение да убива титаните си?
Мисля че отговора е еднозначен – разбира се че имаме нужда от възрастните си. Обикновено се казва от техният житейски опит. Защото ние, унищожавайки възрастните, посягаме на собственото си бъдеще, защото всеки се очаква да стане възрастен. В този смисъл, на мен ми се струва че преди 89-та имахме много талантливи сатирици – Стратиев, Иванов, Пелитев, Незнакомов… А след 89-та година, когато паднаха всякакви забрани, някак си сатириците станаха доста оголени в тяхното творчество, докато преди, те се стараеха по доста по-интелигентен начин да входират някои свои идеи.
На мен винаги това ми е асоциирало с талибанските актове на унищожаване на „Паметта“ и началото от тях и сега.
За паметта, моето убеждение е че паметта е нещо изключително важно и че трябва да я пазим и припомняме. Преди една година написах книгата „Познавах ги“, която е посветена на наши вече мъртви поети от Пазарджик. Тя върна много хора, не само към познанствата, но и към онова време. Без памет, колкото и да е банално, няма да има бъдеще.
Аз имах една интересна история с проф. Пламен Павлов. Говорехме си за една паметна родова плоча, която поставях на моите деди в Калугерово. Те са били доста дейни – възрожденци, герои от воини, общественици, но и доста заможни хора. В един момент професорът ме попита: „Добре де, но след 44-та година всичко са им взели нали?“. Отговорих му, че са национализирали собствеността, но достойнството им си е останало. Дядо ми до 86-та бе областен милиционер, никой лоша дума за него не може да каже. А и инициативата са си я запазили, продължил да има малко земя, имаше доста животни, да си произвежда грозде, което си е било за продажба (незаконна)… Баба ми никога не е работила, отглеждала си е семейството, гледала си е къщата, по-малко и тя с търговия се е занимавала. Идеята ми е, че достойнството като родова памет, не се отнема и конфискува – или го имаш или не. За мен, родовата памет е за един достоен човек, който успява да остане верен на себе си, без значение системата. Същевременно има много хора, които отричат цели периоди в историята, как е възможно това?
Ние сме много бързи на отричането. Аз съм работил дълги години като учител. Ако се върнем към образователната система преди години, аз я приемам като една много целесъобразна и добра, която обучаваше и възпитаваше цели поколения. Макар сега се смята че едва ли не възпитанието не е необходимо в образованието. В миналото е имало неща, които първо не бива да ги забравяме и второ не бива да ги отричаме.
А разбираме ли в какъв свят живеем сега? Нашето образование разбира ли, че вече е част от едно международно образование и те са в конкурентна обстановка. Ще дам един пример. Имам един съсед, швейцарец, има четири деца, които учеха в училище в Пазарджик. След един доста звучен скандал с учителка там, които провокира морален и етичен диалог в обществото ни, той решава да спре децата си от нашата образователна система. Те в момента са частни ученици, учат по Американска програма, получават учебниците си от Щатите и единствено държат приравнителни изпити. Доста хора, днес имат възможността да избират, абстрахирайки се от демагогията за колко е полезно присъственото обучение, те правят избора, кое е по-добро за децата им, кое е по-конвертируемо, кое ще им даде по-голям шанс в живот, а и кое ще ги направи по-добри хора. Така че днес, едно дете, може да живее в Пазарджик, но да учи по Американска програма в Щатите и да получи международна диплома от Щатите. Аз живея тук и в момента, просто за да предизвикам интелектуално в себе си, правя сертификат по Глобална политика в един университет в Берлин, пак онлайн. Доколко имаме връзка с реалността, днес?
Това би трябвало да го разберат онези, които управляват Образованието. Защото от тях по-бързо го разбират, самите ученици. Момчета и момичета, които правят своят избор. Много от тях, още докато учат в нашите гимназии, си правят планове, че искат да излязат от България. Това е много лош симптом за нашето висше образование, че то не може да бъде привлекателно. Те още сега, онлайн, правят своите контакти с университети в чужбина, подготвят се и отиват. Учат, развиват се и получават това, което се предполага, че е съвременно и модерно.
Ако говорим за Езиковата гимназия, вие даже сте били и директор, малко след като бяхте мой учител по литература. Тя се води най-елитното учебно заведение в Пазарджик, тя реално и де факто е една ковачница за емигранти…
Това е истина. Много пъти съм казвал, че това е едно социално учреждение за подготовка на емигранти. Там момчетата и момичетата научават без пари, от едни високо професионални преподаватели по чужди езици, научават езиците, уменията, много добре и след това веднага излизат. Докато другите училища не могат да им дадат тази подготовка общо взето могат да си останат в България. Ето ние двамата сме били в тази езикова гимназия, вече в Пазарджик, не мога да видя ученици, които съм ги учил, или са в София или в чужбина.
Вие сте били и директор на Отдел Култура в Пазарджик. Прави ли се сметка в България, колко струва един ученик да бъде подготвен до 18-тата си година? Образованието, детската градина, училище, социалният пакет, инфраструктура, институции, служители, здравеопазване, неговите родители – майчински, болнични и т.н. В Канада всяка година излиза цялостен разчет и мисля че всичко бе около 80 000$ на дете, всяка година до навършването му на 18 години. Това са 1 440 000$ в Канада – цялостна рекапитулация до достигане на 18 годишна възраст. Дори в България разхода да е една трета, това са 1 000 000 лева, с 2.5 милиона имигранти, това са 2.5 трилиона лева, безвъзвратно изгубени, а пропуснатите ползи?
Нашето министерствоима някаква представа. Нашите училища ги направиха с делегирани бюджети. Вече се знае, в зависимост от общината и училището, на всеки ученик се полагат някъде 1200/1300 лева. И това някак си изкриви истината за училището. Много директори предпочетоха, поне по списъци, да имат много ученици, за да имат голям бюджет. Сигурно, като се изчисли, колко ученици има, може да се изчисли, колко държавата отделя.
А каква е реалната загуба за държавата, цялостната инвестиция и цялостно пропуснатите ползи, според мен това е най-голямата финансово и икономическа трагедия за страната.
Така е, защото навън са много от хората, които добре са се подготвяли. Ако се върнем преди 89-та година, ще разкажа нещо, което вече не може да бъде приложено, просто си имаше едни времени договори за специалистите. Държавата до известна степен регулираше своите инвестирани средства.
Да, но това го има навън в момента. В една Канада, например, има лимитирани специалности и има договорни отношения за тях.
Мисля че тук няма обвързващи договори и те изчезват след това.
Постоянно се говори как ще се върнат българите от чужбина и то говорене със завишен патос. Имаше Българския Великден, още повече сме точно преди Великден. Това илюзия и утопия ли е че ще се върнат?
Имаше най-различни инициативи, които да върнат част поне обратно. Защото много от тях, имат семейства, децата им са в училища, за тях не можем да говорим сериозно, че ще ги върнем, но поне тези които наскоро са излезли. А това пък, естествено е свързано с обстановката в страната – обществена, политическа, икономическа… И виждаме, че в момента ври и кипи и нещо се опитва да се промени в страната, към положителна насока, която би могла да върне, част от българите. Защото демографският срив е страшен. А държавата, която винаги смята, че не трябва да се меси, трябва да се намеси сега, за да има някакви механизми, които да поощряват младите семейства, за да могат да останат в България.
Правех си проучване – Ирландия как обръща имигрантските си трендове и от едно общество на имигранти, започва да връща огромна част от тях. Интересно е, че тяхното Външно министерство, когато говори за тези които са в чужбина и как могат да се върнат, те имат много опростен и прагматичен поглед. Започват от стъпките преди да дойдат, до колко е улеснено дигиталното общуване с институциите, банките, пазара на труда и недвижимостта. Следват стъпките на ирландска земя – училища, инфраструктура, институционна подкрепа, обществени нагласи, култура, живот… Невероятна връзка с реалността, когато се прави анализ, прагматичен поглед, без помпозен романтичен патос, зад който обикновено прозират клептократски намерения. Без да се интересуват реално, от какво бих имал нужда ако се върна.
Патриотическите заклинания, имат някакъв смисъл към малките, които растат, но и той е спорен. Но той не може да бъде полезен за хората, които искат да се върнат, какво ги чака. Дали има места в детските градини, работата, нормалните прагматични неща. Те не отричат и другото, че си привързан към родината и си я обичат.
В завършек на разговора, ние тръгнахме от идейното и стигнахме до прагматичното. В крайна сметка, пак въпрос за литературата. Имаме ли нужда и от прагматизма? Това което в началото на разговора се опитах да провокирам, дори и за сатирата бяха въпроси, дори за нашата политическа класа, дори за говоренето в обществото, за отношенията в обществото, за това сатира, какво може да ни научи и покаже, дори по-уязвимо, дори и по-болезнено. Но това е полезно за нас. А когато осъвременим звученето на класиците, някак си е по-малко болезнено. Има ли практични и полезни неща, които литературата да ни научи и да възпитаме у децата? Дори и това – какво означава да си политик, какво означава да не си политик и какво е да си „службогонец“?
За децата се правят усилия в образованието да получат по-прагматичен поглед. Но за по-възрастните, да разберат какво е истината е трудно. Ето, бяхме на 111-то място по свобода на словото, сега сме на 113-то място. Което също много важно и показателно за това, че българинът не може да научи цялата истина, за това което в момента се случва в България. И ако се върнем на сатирата, тук и е мястото. Да показва, дори тя да е уязвима за някого или за нещо, но тя ще е полезна, като едно пречистване и едно проглеждане ще е за нашите хора.
Автор: Илиян Кузманов