Светът никога не е бил по-близо до ядрен апокалипсис, прословутия Край на света предсказан още от маите. Можем да потърсим пророчество, въпреки че според Тери Пратчет, конниците на Апокалипсиса са повече от четири и дори липсата на тоалетна хартия си е конник (който между другото видяхме преди година).Не се притеснявайте, оръжията, които днес се вадят от хангарите, ще ви гарантират само да видите силна светлина, а след нея нищо. Русия притежава 6300 атомни бомби, САЩ заедно с Франция и Англия 6300, Китай само 320. За сравнение, атомната бомба над Хирошима, отнела стотици хиляди животи е 15 мегатона, една съвременна атомна бомба е 1200 мегатона.
Точно заради това, животът трябва да се живее днес и сега. Когато имате възможност да пътувате, да запечатвате моменти, да бъдете малко по-добри, да обичате. Всичко друго е илюзия и пропаганда на алчни лицемери. Вие, ти си важният, живеещ живота на пълни обороти и изпълнен с пълноценни преживявания. В такова време, как да не поговорим за Русия, но не с онези шаблони и лозунги с кухите високопарни фрази, а по човешки и за човешките удоволствия и забавления. Аз ще ви разкажа за Москва, която никога не спи, която е убежище за различни, намерили спасение от традиционното от малките провинциални градчета, където консервените фабрики, бълват всякакви твърдоглави консерви.
Ще чуете, че руснаците пият водка от сутрин до мрак, яздят мечки, обичат матрьошки, жените ходят покрити с шалове, ЦК на партията решава всичко, всички обожават Путин, православни са, комунисти са, евреи са, КГБ е навсякъде, изостанали са, бедни са, всичко започва и свършва с Москва. Това са глупостите на същите, които ни докараха до ръба на пропастта, но да ги бутнем от там. Москва е „много по-розов град отколкото предполагате“ написа преди няколко години най-реномираният английски вестник Гардиън.
Guardian, Снимка на целуващи се мъже в Москва, 2012
Гардиан разказва, че Москва е много по-гей, отколкото може да предположим. Може да няма толкова гей клубове, както в Лондонското “Soho”, но ще намерите 5 етажния гигант Central Station. Много други ресторанти и барове имат тематични гей вечери. В Cafe Mart to Mono ще намерите винаги различни млади хора, съботните диско вечери в Propaganda са гарантирано забавление. Може да намерите богата информация за алтернативния живот в гей списанието Kvir.
(„Аз съм гей и съм същото човешко същество като президента Путин, като премиера Медведев, като всяко друго човешко същество.“ – Журналиста Антон Красовски)
Клубовете за семейни забавления или по „Римски вечеринки“ са нещо което не може да намерите дори в Лондон, гарантирам ви. Nuans, Oranjad, Reflex, Vintage, Terra, Tantra…. входът за някой от тези клубове е няколко стотин евро, но на забавленията би завидял дори и Нерон. Мислите ли, че на тези хора някой им диктува как да си живее живота и как да се забавлява?
Няма къде да пренощувате – да ви провокирам до максимум? Ако не сте чели „Петдесет нюанса сиво“, поне сте гледали филма, нали? Е, защо не отседнете в BDSM хотела Godji? Ще намерите във всяка стая оборудване за по-болезнени забавления.
А на сутринта е време за кафе… независимо, не марково, а онова което го има в Лондон и Лос Анжелис… Long Live Coffee Culture
В пекарната за кафе на West4, млади готини хора си печат и продават кафенце. Това се нарича „independent coffee shop in best western traditions“ – не е марка.
Част от моят тур по independent coffee shops от Москва
Още едно independent bijou ABC
Фреди гледа, под мустак, от стената с книги и кафе… Coffee Bean
Магазин за винили в Москва….
Rock and Roll bar, които изпраща солено послание към Пикасо
Ето това е по стените, изрисувани от различни хора, жадни за свобода и много секс....
В Българското посолство с великия български писател – Теодора, астролог на Берлускони, която пише книгите си под диктовка на извънземно. Книгата, която представи е „Осмо чувство“, което е откритие на Теодора. Разказа ни как, когато се е запознала с Берлускони, той я хванал за ръка, завел я в някаква друга стая, казвайки и че ще и покаже неговото извънземно. Бяхме 100-тина човека – заедно с директорката на Италианския културен център. Теодора, бе посрещната с кола от Българския културен център и няколко дни бе разхождана из Москва, като един от най- великите ни писатели. Опашката е за автографи.
Ще завърша пътешествието си в Града на греха с едно интервю от времето, когато започвах своето пилигримство. С един приятел, който бос и рошав излезна да ме посрещне от къщата си в нищото, някъде там.
Руската Душевност в нищото на необятното.
Василий Щетинин
1982 – лауреат на конкурса «Витражных дел мастер», получил Държавна премия „Андрей Вознесенски «
1983 – 1985 – главен художник на Зимната международна спартакиада на приятелските армии.
1989 – 1990 – участник в: «Транссибирский экспресс», «Логика парадоксов», «Митьки в Москве», «Всесоюзная зональная выставка в Манеже», «Митьки в Антверпене».
1990–2010 –Никола-Ленивец , Калужска област: идеен автор
1998 – Финалист на премията на Союза на московските архитекти «Золотое сечение» в номинация «Дизайн городской среды», участник в Първият Международен фестивал за архитектура и дизайн в Брестс (1-во място в номинация «Лучший объект года»), специална награда от Британското Кралско общество на архитектите за кинетическият обект «Крылья».
2008 – 2010 – Управляващ «Проект Никола-Ленивец».
Проект Никола-Ленивец– особено охраняема природно-историческа територия в парка Угра, където на площ от 650 хектара е представена обширна колекция архитектурни и художествени обекти.
Тоска – съществително / tō-skə / – Руска дума грубо преведена като тъга, меланхолия, лудост.
“В нито една дума на английски език не се изписват всички нюанси на тоска. В най-дълбоката и най-болезнената и същност е усещането за голямо духовно страдание, често без някаква конкретна причина. На не толкова болезнено ниво това е мрачна болка на душата, копнеж с нетърпение да се борим, болезнено мърдане, неясна неспокойност, психически раздразнения, копнеж. В определени случаи може да е желанието на някого за нещо специфично, носталгия, любовна болест, а на най-ниското ниво то се отличава в унинието, скуката.” Владимир Набоков
Пътувайки към Москва, бях изпълнен с желанието да разбера, какво представлява Руската душевност. Благодаря на съдбата, че ме срещна с един от най-интересните съвременни руски архитекти и артисти, позволявайки ми да прекарам два незабравими дни с него в неговата къща, ако това произведение на необятната човешка фантазия може да се нарече така простичко. Някъде там в нищото, получих повече от отговор на това което търсех.
-Защо сте направили това красиво нещо в нищото?
Работата е там, че първо ще кажа две неща за себе си – мен в началото на живота ми два пъти много ми провървя. Първо аз постъпих с първия си опит в Московския архитектурен институт. Причината е че имах много добри учители, изключителни, не в смисъла че бяха международно известни, а че бяха креативни хора и близки приятели. А в университета с първи курс трябваше да влезна в армията. Аз попаднах в художествена рота с конкурс, в ЦСКА, където случайно трябваше да помисля и направя целият фирмен стил на отбора, логото, флаг, флаери, награди цялата реклама. Моят непосредствен началник тогава беше космонавт Горбатко и нашите кабинети бяха един до друг, а аз нищо не можех реално. Под негово ръководство работихме върху най-големия открит комплекс за зимни спортни игри в Европа, 2000 хектара територия. Аз трябваше да създам екип, събирайки всички свои приятели. И без дори да съм започнал образованието си, придобих неимоверен практически опит. Тогава и се роди моята любов към откритите пространства.
След като се върнах в университета на мен отново ми провървя. В Москва в един от парковете се провеждаше Първи международен фестивал на уличните театри 1989, където от цял свят, се бяха събрали трупи. Предложиха ми да направя проект за Слава Палунин, група Лицедея, актьори-клоуни, един от най-известните актьори клоуни на Русия. Тогава аз бях в група художници Митхе и правех Икарушко – летящия човек. В центъра на този огромен табор висеше моя работа. А това беше първото ни съприкосновение с абсолютната Западна свобода. И аз трябваше да развеселявам в центровете на градовете, където минавахме с този летящ човек. Трябваше да го движим. Всички се снимаха с него, имаше музикални видео клипове на знаменити групи, като Аквариум например. Аз отново имах този ужасен късмет. В армията бях на 18 г., сега бях на 23.
И в този мой етап се сприятелих с Палунин, който сега живее във Франция. А защо живее във Франция – защото до Петербург той искаше да създаде „Градът на щастието“ – град театър. Предложи на мен, студентът, да помисля над тази тема. В трупата бяха 15 актьори и аз трябваше да създам 15 дома, които да подхождат на характера и сценичното поведение на всеки от тях. Неофициалното название на тази трупа бе „Керванът на Глупаците“, трябваше да има и „Училище на Глупаците“, също така и цялата инфраструктура, като хотел, ресторанти и всичко необходимо. Ленинският комсомол му беше дал участък под Петербург, и аз трябваше да бъда главен архитект на всичко това. Недоброжелатели в Петербург ми попречиха да замина с керванът, който трябваше да мине през цяла Европа с крайна дестинация Париж.
След като този тур пожъна невероятен успех, Слава разбра, че няма какво да прави в Русия с всичките съпътстващи трудности и това което иска да прави ще го реализира във Франция. Той купи огромен участък до Париж, заедно с къща и направи свой частен парк на щастието. Тогава аз пък разбрах, че „Градът на Щастието“ няма да се получи с актьорите и реших да направя подобен град с хора на изкуството. Трябваше ми уникално място сред природата, недалече от Москва, което да има същевременно и богата история зад себе си, като задължително да присъства и разрушен храм. След недълго търсене, мои приятели, архитекти, ми казаха, че отиват след две седмици да си починат в къща, която родителите на един от тях купили до река Урга и че там е много красиво. Казах си, та това е на река Урга, мястото на великото противостояние между Монголският хаганат и Русия, която отстоява независимостта си и придобива държавността си. Казах им, че не мога да чакам и тръгнахме веднага. Бях очарован от райската природа, която видях. Мястото бе малко по-надолу по течението от сегашното местоположение на парка, природата прекрасна, но теренът – не напълно подходящ. И започнах да разглеждам и питам наоколо за това което ми трябваше. Попаднах на едни празнуващи военни. Аз бях с двегодишният ми син, който бе заспал. Присъединявайки се към тях им разказах моята история и какво търся, а те ми казаха за подобно място, което се нарича с интересното име Никола Ленивец. Пеша стигнах до мястото и си казах „Край, намерих го!“ и започна процесът.
A как избираш артистите?
Тук сме само приятели и познати. Аз дойдох сам и след мен моят приятел Коля (Никола́й Влади́мирович Поли́сский), който видя, че строя дом. В този момент бях продал едно произведение, което ми даде добър начален капитал. За 10 г. построих тук 10 къщи за приятели и инвеститори. В същия период, доходите паднаха и ние с много трудности се опитвахме да съществуваме. А всичките филантропи олигарси, които искаха да ни подпомагат фалираха, като например Максим Ноготков. Като че ли мястото не приемаше такъв подход.
Ако мястото не приема хората с пари, как се отнася към вашия приятелски кръг?
В нашата компания, за щастие, се появи бизнесмен, който не бе чак толкова богат. Той ни помагаше с реализирането на основните ни проекти. Аз започнах реставрацията на църквата. Исках да я реставрирам не само като духовен, но и като културен и исторически паметник. Все пак, хората са я построили преди 200 години в глухата провинция. Имайки предвид, че при нас винаги идваха хора на изкуството и от медиите. Аз не искам да я реставрирам с фасадата, а основно да закрепя конструкцията, което ми отне две години.
А защо всичко тук е такова голямо, да не би да искате да бъдете забелязани отгоре?
Мястото е много просторно. А и да поясня, това не съм го строил аз, а Коля. Друг е въпросът, че всичко започна с малки негови произведения. Първото произведения на Коля бяха 250 снежни човеци, които бяха около реката, изобразявайки Великото Противостояние на река Угар. Поканихме хора на изкуството и запечатахме първото културно събитие в парка. След това започна да строи кулата, а кулата трябваше да бъде висока. А и вече ми се струва, че той взима прекалено голяма отговорност на себе си, защото моята, а и обща идея беше да се правят обекти, които се поставят, привличат определена аудитория, събитието се фиксира и на следващата година се заменя с нещо ново. По този начин, природата не страда, окото не привиква с определени обекти и постоянно има нещо ново. Създавайки културен афиш, като в големите изложбени зали и театри. Тук вече се появява малкият проблем – всички наши спонсори олигарси искаха да построим големи неща, които оправдават и големите им вложения. Например на входа седи позлатеният телец с позлатените копита и рога. Но пък за него е друга историята, той се появи 2008 г., годината на кризата, когато всички се отказаха, а аз намерих финансиране и го поставихме като символ, че ще устоим.
Нямате ли амбиции, че ще останете в историята с това което правите, след няколко стотин години?
Как да останеш с дърво, всичко това ще остане като портфолио. Надявам се един ден да бъде точно описано, година по година. Но пък първите фестивали, които правихме бяха свързани и с обособяването на територията като Национален парк. Първоначално се опитахме да я обособим като защитена територия, знаейки че притокът на хора ще породи интерес към застрояване и развиване на паралелни бизнеси. След като не се получи легално да я защитим, ние сами взехме територията. Тогава и фестивалите се явиха инструмент. Един от първите фестивали бе архитектурен. Архитектите са по-деликатни хора от художниците все пак, те мислят и строят за хората, а художникът търси лично изразяване. Бях поканил 17 човека, всичките бяха мои приятели и колеги. Всеки от тях направи и финансира свои малък проект, които от мен внимателно бе вписан в природната среда. Всички се изразиха и това стана традиция, която след 5 г. показа, че проектът е проработил, властта в лицето на губернатора напълно подържа това което се случва и трябва това да се преобразува в парк. През 2010 г се появи влиятелен олигарх. Нашите събития започнаха да генерират средства и да привличат художници от международно ниво. Така че бяхме защитили 650 хектара, които реално бяха много повече заедно с горите, които не можеха да се преобразуват в частна собственост.
Имам още един въпрос. Има една мисъл на Достоевски, на която исках да си отговоря, когато пътувах към Русия. Той казва че „Руската душа е тъмно място“. Но всичко, което ти ми разказа е много разумно и обосновано, има ли нещо тъмно останало в нея?
Аз повече се придържам към библейския принцип, че спасението на всички минава през личното спасение. Смятам че патриотизмът е убежище на негодници и се считам космополит. И не разбирам защо „Руската душа“ трябва да се отделя от останалия Свят. Всички мислещи руски хора се невероятно светли и прекрасни персонажи, които разбират че живеят в космоса и границите са условни понятия, традициите са остатъчни от робството, което е процъфтявало тук дълго време. А руският човек е потресаващо доверчив и въпреки всичко не озлобен. И тази негова вяра постоянно го е губила, защото той се е водил по призивите на негодници. И затова тук се е извършвало и се извършва мракобесие. Аз по принцип виждам божественото в хората и не искам да виждам злото в тях. Също така обичам това място, затова и творя тук.
Аз повече влагах в понятието тъмен – емоционалност и спонтанност, а в светъл – разумност и просвещение. А друг въпрос е че вие не сте страна, а цивилизация и колкото и да искате да избягате от някои клишета, те ще бъдат вашият отпечатък, както Американската мечта, така и Руската душа. И на мен ми бе интересно да разбера за всичкото това време от Достоевски до сега, руският човек дали е станал по-рационален или е същата неразгадаема сплав от емоции?
Аз мога да кажа за себе си. Аз съм от родословно дворянско семейство, синя кръв, цял живот съм бил в града. Това, с което се сблъсквам тук е невероятната откритост и доброжелателност на местните хора. Независимо от тази „Перестройка“, бандитизъм, всичките регионални проблеми, изолацията на Москва до почти отделна държава. Народът е невероятно добродушен и много прощаващ, а негодници има навсякъде. Коля, който например се замисля над това какво е Руската душа, се опита да покаже, че от селяните може да се направи хора на изкуството, като чрез техните ръце реализира своите проекти. Което много добре се прие на Запад. Като там той бе наречен живото въплъщение на Руския художник, втори Лев Толстой, който е приятелски заобиколен от обикновеният народ. Този проект доведе до това, господин Медведев да казва, че Полиски е единственият художник, който може да представя Руската култура на Запад. И в резултат започна мащабно държавно финансиране, което се отразява вече и в мащабите на проектите. Довеждайки до момент, в който ние лично бяхме против в национален парк да изливаме бетон.
Последен въпрос. Какво е твоето отношение към вярата?
Вярата е необходимост за израстването ни като хора, но не трябва да се бърка с фанатизма и религията, които могат да доведат до регресия.
В заключение, аз, бих казал , въпреки че Фьодор Достоевски, няма нищо общо с Аристотеловата рационална представа за душата, много събития са се случили от момента, в който той е разсъждавал над нея. 20-ти век е противоречащ на какъвто и да е разум в класическите му представи. Век, който не само кардинално променя световното устройство, но и възражда човешката душевност и интелект до никога недостигнати до този момент висини. Русия като цивилизация и култура в тези смутни времена показва способност няколко пъти да се преражда от праха за изключително кратък период от време и да мобилизира едно аграрно необразовано население в невероятно ерудирано и високотехнологично общество базирано на образование. Трансформация, подклаждана от трудно обясними емоции. А постижението ѝ да възвиши душата над тялото, посредством Космоса, дава надежда и вяра на човечеството да мечтае за нещо повече от земния си телесен път.
Даже в сънищата, дори в сънищата, душата би трябвало да е жива. – Георге Данаиля (режисьор), един от руските майстори на сънища и мечти.
Кадър от филма на Данаиля „Кин Дза Дза“ – артист, изпълняващ произведение на инструмент, за да получи заплащане от клечки от кибрит…. „ку..ку“.
Автор: Илиян Кузманов
Commentaires