Pilgrim Мостовете на Венеция преди Великден



Започва седмицата преди Великден, ще се опитам да ви разкажа за възможността да пътуваме и за пътуването и страниците по пътя… Таз седмичното пътешествие ще бъде за възможностите, за реките и мостовете, което ще ни отведе във Венеция. Бях на това невероятно място преди вече три години, прекарвайки няколко седмици в най-стария частен клуб в Европа с едни невероятни хора, от които научих много… Бе януари, валеше сняг, когато пристигнах, навън бе студено, а хора преминаваха по мостовете…



Когато пътешественикът Марко Поло е попитан от Кабулай Хан, какво е най-важното изобретение, което е измислено на мястото, от което идва, той отговаря, че това са мостовете на Венеция… мостове, които позволяват на душата да пътува…

Мостове могат да се строят фигуративно и буквално. Мостовете са и форма на комуникация между индивиди и общности. Структури, които помагат не само за свързването им, но и за по-добро разбиране между тях. Те са жизненоважни, те са символични, те съдържат толкова много безценна информация за всеки и всичко преминало по тях в различна посока, те съединяват пукнатини и пропасти между територии, между стари и млади, мнозинства и малцинства, Запад и Изток, острови и континенти, бедни и богати, учители и ученици, човек и Бог.



Комуникацията, която мостовете изграждат, не винаги се нуждае да бъде посредствена – изтъркани обувки, камениста настилка, звукът на шумолящата река. Комуникацията не винаги също е длъжна да бъде визуална и със думи, за да се разберем друг другиго. Пространственото общуване на междуличностна основа ни принуждава да използваме мост, преминавайки безпрепятствено в чуждата сфера. За да улеснят този път, хората използват ритуали, представяне, изразяват отношение, емоции – все форми на недиректно общуване, без думи, което се обосновава на възприятия.



Дори и просторът с пране, от един човек, свързващ го с този отсреща, това е мост, приятелство…

Мостовете могат да се прокарват в съзнанието ни и не задължително да имат точна структура и не би трябвало да лежат на лингвистична основа. Ние можем да изграждаме картини, които никога не сме виждали или въобще не съществуват, които пораждат емоции или възприятия за места и хора, които никога не сме посещавали или не съществуват. Шекспир никога не е посещавал Венеция и неговите знания са били минимални в сравнение със съвременните ни представи. Но той е притежавал интуитивно знание за мястото, присъщо за поет, който може да разпознае обект, придавайки му духовна същност охарактеризираща му и позволявайки му да кореспондира с реалността. Странник в чужда земя и обвиняван, че е католически шпионин, но той е прокарал мост с душата си… Да, той е получавал доста информация за мястото от Джовани Флорио, както и от други италиански жители на Лондон, но това са били субективни частици и факт е, че Шекспир е познавал Венеция много по-добре от много негови критици.



Венециански търговци, зимен етюд…

Ако мостът е носител на такъв информативен заряд, то те трябва да се строят колкото се може повече в класните стаи. Мостът е свързващото между това, къде е съзнанието на ученика в момента и къде трябва да бъде. Той им позволява да приемат идващото знание. Учителят определя, какво се знае и какво може да бъде научено и прокарва фигуративния мост, за да позволи новото да премине към старото. Мостът позволява да се премести ударението от преподаване към учене, позволявайки на ученика да приеме информацията, създавайки личностна връзка с диалог и с разговор, а не с диктовка.



Мостът е построената сцена, която ще позволи на ученика да учи в процеса на представянето на информацията, който предстой. Мостът позволява да се приоритизира знанието, да се търсят алтернативни стратегии, ученикът да желае да изследва, да опознава, да приветства със задоволство и интерес прииждащите нови идеи, позволява му да се чувства комфортно в трансформацията, която предстои.



За да покажа важността на мостовете в обучението и в това как съзнанието да бъде открито за новото ще разкажа една история за един будистки монах. Ще се опитвам да построя мост, които ще бъде с две платна, може даже и на две нива или даже и повече, разказвайки и казвайки, едновременно няколко важни неща. Може да си го представите, беден странник, духовник, препитаващ се от подаянията на хората, живеещ преди няколко стотин години някъде в Азия. Та този монах, почти всеки ден трябвало да преминава река, която свързвала манастира, където нощувал, със съседният град, където се отдавал на просия и философстване на абстрактни и неразбираеми дори за него теми, пред разнородните тълпи посещаващи оживеният пазар. Но, за да пресече реката му се налагало да ползва единствения лодкар на огромен сал, който взимал заплащане за превоза и в двете посоки. А монахът, не че не събирал достатъчно от публиката, която намирал покрай безбройните лавки, но не харесвал идеята да плаща, за да преминава реката, която смятал че не принадлежи на никой, а и май въобще не обичал да плаща. Обикновено се криел между многобройните бъчви и кошници на другите пътници, което въобще не се харесвало на лодкарите които го знаели и не веднъж го изхвърляли от лодката. Докато един ден не го хванали и му хвърлили такъв бои, че няколко седмици трябвало да лежи в манастира на не малкия си корем. Но монахът се възстановил и в следващите няколко години всичко, което изкарвал по улиците и с не малкото си знание от манастирската библиотека, построил мостове по цялата река. И вече никой не плащал, за да стигне от града до манастира или обратно.



„Има земя на живите и земя на мъртвите и мостът, който ги свързва е Любов, единственият оцелял, единственият смисъл.“ – Мостът на Сан Люис Рей от Томас Уилдър

Не трябва да горим мостовете, а да строим….



Църквите на Венеция са място, за музика, за движение, за картини, за статуи, за театър, за костюми…. Единственото място, което е съхранявало изкуството през дългите зимни нощи….



Последният построен мост във Венеция…

Автор: Илиян Кузманов