Има една поговорка че в Турция вие сте „Гост доведен от Бог!“, която олицетворява Турското гостоприемство. Манталитета на това прословуто гостолюбие е че независимо от вашата религия, без значение от коя страна вие идвате, без значение какъв език говорите, вие сте “ гости на Бог”. Посещавайки Турция, без значение къде точно, вие ще бъдете любезно обгрижени за да изпитате невъзможно да бъде намерено на друго място такова гостоприемство. Това няма нищо общо с желанието да ви се продаде нещо, манталитета е дъбоко залегнал в културата, като неминуемо ви прави впечатление искреността и честността.
Днес ще ви разкажа за хората на улицата, около пазарите, дребни и не толкова търговци. Ще започна с една много малка история за началото на една от поредните ми визити в този невероятен град. Точно преди слънцето да се покаже в минутите, когато светлината започва да дава ясни форми на шаренията около нас, таксито ни стовари на 100 метра от Кулата Галата. С няколко чанти книги, малко дрехи и прозяващи се се настанихме на стълбите пред една сграда, навярно на няколко стотин години, очаквайки да ни донесат ключовете за апартамента, който бяхме взели за две седмици.
В съседство от нас се суетеше един възрастен мъж, тъкмо отваряше малкото си дюкянче за чай. Незабележимо се бе озовал до нас с малък поднос, поставил две стъклени чашки от ароматния еликсир, за нас – гостите на неговия град, квартал, улица. Той не говореше английски, ние не разбираме турски, но нямаше нужда да преведем думата – Гостоприемство. Аз исках да оставя нещо, да си платя, но не го направих, защото човека ми показа че това за него е естествено. Прииска ми се да му кажа че съжалявам, просто света около мене ме е направил толкова груб и циничен.
Това май е и основата на идеята за Пазара – хората, разнообразието и гостоприемството, като желание да излезем зад големите зидове и да се срещаме, общуваме. Защото нямаме ли я човещината, тези отношения не работят. В пазарната икономика нямаме крепости, крепостни, трудова характеристика, но присъства емоционалният и личен момент, удоволствие. Няма бригадири с висше образование, които ви казва кое е правилно и кое не, но може да има големи хора дори без завършено основно. Няма стриктно работно време, няма ги десетките контролни служители (които убиват във вас всяко желание за търговия), за да се работи понякога от преди изгрева до късни доби, без да знаеш вторник ли е или неделя. Но го правиш с кеф, защото е твое, лично си, не държавно, чуждо или там както му викаха тези които не стават и за чеп за зеле – общо. Мечтаеш не за заплата, а за повече хора да дойдат на твоята сергийка.
А в Истанбул пазарите и всичко е толкова цветно и шарено. Пробвайте да си говорите с хората, отвръщайте им на усмивките, защото те са от сърце. Всеки път когато съм в Истанбул си спомням баба ми. Преди много, много време тя продаваше на Ханче Калугерово плодове, зеленчуци, варена царевица, някой друг буркан… И аз, един малък пикльо с нея. Тя, между другото, никога не бе работила за заплата(и от страна на майка ми бе подобна история, див капитализъм), дядо ми, наследник на един търговски род с дълбоки корени назад във времето, който след национализацията бе станал полицай, бе оставил нея в къщи да се грижи за домочадието, къщата, животните, продукцията, търговийката… А тя произвеждаше, разбира се с негова помощ и продаваше. Спомням си, как лятото пълнех една количка, с това което аз си наберях и се запътвах бутайки я към нея (рано сутринта обикновено дядо ми я караше с едно многофункционално магаре и талига пълна със стока, а вечер по тъмно я забираше) там горе на магистралата, за да правим търговия, незабравимо…. И в джоба си имах повече парички от колкото на моите приятели родителите. Но това е капиталистическия морал- свобода от рана детска възраст.
А какво е пазарът? Свободно движение на хора, капитали, услуги и единни правила, които са фундаментите за свободния свят днес. Днес съм тук, утре там, правя каквото е нужно или каквото ми е кеф, няма ги великите архитекти или соц неадекватни даскали да ми казват какво мога и какво не. Няма я утопията за колективното, защото видяхме точно тези, които бяха начело на колективите, какви ги навършиха безпардонно. Жалко че така възпитаха децата и внуците си. Важното е търговийката да върви, като преди да изхарчиш парите на другите, трябва да знаеш как се изкарват, всяка стотинка.
Истанбул действа пристрастяващо, иска ти се още и още. Удължихме си престоя със седмица, преместихме се до Златния Рог. И първата вечер от улицата се носеше силен шум, песни, викове и клаксони. Странно, оказахме се и ние на улицата, където течеше празненство на феновете на Трабзон спорт. Такова нещо не съм виждал никъде другаде! Срещал съм културните фенове в Англия, семействата отиващи на спорт в Канада, но като това в Турция го няма на друго място. Тези хора пееха и танцуваха на улицата. Колите спираха и започваха всички заедно да танцуват. Радостта бе в танца. Дервиши, не, фенове, невероятно! Сега се замислете, как ние се мразим, Левски, ЦСКА, Ботев, Локо, замислете се какви битки се устройват у нас. Замислете се, как у нас всичко е построено на принципа на омразата- град/село/махали/квартали/сини/червени/ние/те/наши/ваши.
След като съм започнал с истории да разкажа още една. Попаднах в един магазин за телевизионни приставки, исках да си купя такава която да ми позволява да гледам телевизия от цял свят. Имах подобна в Лондон, а в България си купих, но се оказа пълна измама, всеки два месеца трябваше да я изпращам за пренастройки. В общи линии, май заради това, си купуваме перилните препарати, зехтина, сиренето та даже и Колата от турски и гръцки магазини в България, но това е тема за друг разговор. Възрастният продавач вътре се опитваше да разбере английският ми и какво точно ми трябва. В един момент ме попита „Where are you from?”, а аз “Bulgaria” и там започна интересното. „Ама така кажи, че си от България“… го изстреля, пълно с емоция „Ама и аз съм от Кърджали, вече много години съм тук…“, прегръщахме се приятелски, поговорихме си, даже звъна на синът си, който бе техническата поддръжка, вместо за година ми даде абонамент за две…
Едно от най-големите преживявания бе това, че се бях озовал в един хотел – Лазони- с участничките в Мис Турция 2021. С управителя се оказа, че имаме пресечна точка – най-голямото хотелиерско училище Риц (този занаят не се учи във средни, висши училища, от някакви хора пропити с нафталин) и всяка една от тях се оказа с по една бройка от книгата ми. А какви жени са само, какви жени….
Да разкажа още една история за нашето родно гостоприемство(мит е че сме гостоприемни, не сме и си има причини за това, от които трябва да се отървем, а те са в едни 75 години вече, бездушни бюрократи. И да, ние трябва обективно да го видим проблема, за да се справим, защото не страдаме само ние, но и нашия туризъм, България като място за живеене.) консулство и за нашето църковно настоятелство, и неделно училище. Още в началото с няколко чанти пълни с книги в 25 милионния Истанбул, без ангажименти за преставане, без да познавам никой, реших да се обърна към консулския отдел. На втория ден се изръсих пред нашето консулство с още 30 човека отвън, седящи по тротоари в един пек, без чашка вода и заявих „Български писател, които има нужда от помощ“ със сигурност съм създал дискомфорт на чиновниците вътре, които ми напомняха за рания период на Онасис с яхтата в гаража, а яхтата я видях, след като ме бяха поканили да си поговоря с културното аташе на другия ден. Прецедент – писател(ни от наште, ни от ваште) в нужда, какво ли е това чудо? В някаква прекрасна градина, с беседки много зелено за разлика от онези плебеи навън, пържещи се на слънце, наивно обясних че искам да направя представяне при тях (представяте ли си, аз анонимникът в техните очи, без ходатайство). С широко отворени очи, женицата културно аташе ми заобяснява за процедури, бюджети, София. А аз продължих като наивитет „Ама не се притеснявайте, всичко от мен, ще подаря книгите на гостите, ще купя шампанско, ще уредя и платя кетъринга, просто бих искал да зарадвам българи живеещи в Истанбул. Като тези, които например са насядали по земята отвън на улицата. Да влезнат в тези райски градини. “, а на жената продължиха още по-широко да се разтварят очите. Започна да ми обяснява, че първо трябвало да ми прочетат книгата, за да разберат дали е подходяща.
А аз нали съм си наивник продължих: „Ама не се притеснявайте, бях на гости на нашия посланик в Москва и при една от срещите ни той получи имейл от ясновидката на Берлускони, едно русо миньонче. Та той за 3 дни и организира коктейл, 150 гости, вина в посолството, изпратиха коли да я заберат от летището, разкарваха я из Москва. А нейната книга е за едно извънземно, което и е диктувало какво да пише. Даже на представянето с гостите, разказваше как Берлускони на първата им среща я хванал за ръка и завел я в някаква стая да са само те двамата, за да ѝ покаже неговото извънземно. Моята книга има много добри ревюта, представял съм я успешно в няколко Балкански страни, навсякъде пълен успех, млада публика, хората се радват, чужденците де, сериозна литература е, а и не искам да си правите труда да ме обгрижвате като нея.“. Очите още повече се разтвориха. Само успя да ми каже, че все пак ще чете книгата и да ме попита защо не пробвам Българското църковно настоятелство… Щеше да ми се обади в понеделник, минаха няколко, но никой не звънна, не зная защо? Чете сигурно още, соц критика….
Но как да обясниш думата гостоприемство на служител, затварящ в 5, невъзможно. Както и думата бизнес, на апаратчика… различни вселени. Забавния въпрос е, какво ще правят тези „ни хора, ни машини, ни чеп за зеле“, когато едни по умни и евтини истински машини започват да се преставят доста по добре в заверяването на документи(документа е най- ценното което имат и им оправдава съществуването) и невъзможността за далавераджииство.
Книгата я представихме повече от успешно в Истанбул, разбира се без грам помощ. Трябваше да е в един университет, но в съседство на него попаднахме на нещо много по-добро. Привлече ни едно много шарено място, изпълнено с много картини, книги, хора, зеленина… Докато говорех дали може да направим представяне при тях, един човек донесе стол за спътницата ми, за да седне, пита ни как сме, добре ли сме, искаме ли кафе, вода, чай… Там направих представянето – много млади хора и приятели – стана голям купон. Човекът, който донесе стола, бе нашият домакин и се оказа един от най-известните техни художници – Халис Фират (от онези, които у нас разговарят само с милионери, а всички останали сме им длъжни, заради това че са многооо велики), на него просто му хареса това, което правим…
Не, не нищо не съм плащал, нито рент, нито каквото и да е, просто ей така, от сърце го направи човекът. Замислете се какво би направил, някой от нашите велики, как би се отнесъл с един странстващ чужденец – нищо, нямаше да имаме възможност. На следващия ден след представянето бяхме на вечеря със семейството му и още техни приятели и някак си с горчивина разбирах какво означава думата човещина. Но това е характеристика единствено и само на свободния човек, този който може и прави нещата за кеф, не защото е на работа и някой му плаща заплата за това. И после ми говорят за робство, айде моля ви!
В заключение, отидохме и до църковното настоятелство. След много перипетии, след помощ от Гръцката Епархия, намерихме Българската. Ако случайно ви се наложи да я посетите, не се плашете, отвън има високи зидове и телени заграждения, пред които Затвора в Пазарджик е като едно гостоприемно място. Отвориха ни се едни големи, тежки метални врати, а в двора трима мъже (навярно също толкова големи и тежки) седят на една маса. Аз и моята колежка прави. Проговориха ни на български, аз обясних че съм писател, останали ми са 15-тина книги, бих искал да ги подаря на децата им. А те продължавайки да седят, а ние прави, аз и моята партньорка, жена все пак, прави. Извикаха заместничката, която ни покани вътре. Аз покана не чаках, седнах, но вода отново не получихме. Само в един момент дойде конкретният въпрос: „Кажи ми директно, какво искаш“. Този път аз се опулих „Ми да подаря книги, останаха ми“. Каза ми да оставя една, щели да я четат, като вмъкна, че техните деца в Истанбул, не четели книги… На служителката, също и не харесвал Истанбул… Аз продължих да се пуля и си тръгнах.
А в медиите в Истанбул бяхме повече от известни – над 40 статии, интервюта, даже като се върнахме в България получихме покана за един сутрешен блок. Та реших да пробвам с нашата кореспондентка на БНТ там. Още повече книгата ни я бяха получили всички участнички в Мис Турция 2021, можеше и тях да снима. Жената първо ни насрочи среща в другия край на Истанбул, след това ни каза че щяла да ходи по границата да отразява тълпите имигранти… По-късно, вече в България разбрахме, че почти никой не иска да представя нещо положително за Турция – или лошо, или Ердоган, или Сирия, или имигранти, или чалга, или Ориент, или нищо хубаво, още повече свързано с култура, изкуство. Освен ако не е за Тони Стораро и Азис, там и възприятието което ни се насажда за Ориента свършва. Ма как там…. Еми ей така, мястото е супер готино, модерно, има много образовани, културни хора, но най-вече има много хора….на пук на всички който са там, за да разказват че не им харесва.
Но нека ви покажа още малко, от улиците на този град:
От улицата може да гледате мач на Галатасарай, дори и да е на улицата, си заслужава:
Загледайте се в парковете, може да попаднете на фея:
Много любов от нас! И приемайте всеки човек, който се появява в живота ви, като Гост изпратен от Бог! Отнасяйте се по същия начин и към хората, които са на улицата, на тези без подслон. Бъдете добри, идва Коледа, това не е ритуал, това е философия, начин на живот. Замислете се в посланието което е събрано в тази невероятна история…