Смехотворно кратък преглед на политическата философия

Аристотел (384-322 г. пр.н.е.), един от най-великите политически мислители на западната традиция, заявява, че „човекът по природа е политическо животно“. Съществува обаче напрежение между две сили, които ни движат; гърците ги наричат ethos - морал и kratos - власт. Съвместимо ли е постъпването по политически благоразумен начин с постъпването по морален начин? Аристотел, подобно на Конфуций (551-471 г. пр. Хр.) много по на изток, вярва в приемствеността между моралния характер и политическите интереси. И макар да е смятал, че политиката, както и моралът, се основават на знанието, Платон (427-347 г. пр. Хр.) е смятал, че заниманието с политика изисква много специализирана подготовка и че само образованият и морално изграден елит може да постигне политическа компетентност. Николо Макиавели (1469-1527 г.) най-накрая вкарва клин между неравностойните братя и сестри на политиката и добродетелта: Държавникът трябва да се интересува единствено от това да бъде силен, а не от това да бъде мил или добър.

Защо изобщо има политика? Като се имат предвид многото недостатъци, които са съпътствали политическата организация в историята - като потисничество, конфликти и нещастни компромиси - дали човешките отношения няма да придобият по-истинско и по-добро качество без механизмите на политиката? Китайският философ Лаодзъ (VI в. пр.н.е.?) е изказал мнението, че най-добрият и устойчив начин за съвместен живот на хората е съществуването на малки общности с минимална политическа намеса. Жан-Жак Русо (1712-78 г.) е смятал, че благородният дивак превъзхожда хората, формирани от цивилизацията. Няколко теории, които противопоставят състоянието на природата (хипотетично състояние на нещата, характеризиращо се с отсъствие на политика) на политическите държави, обаче стигат до заключението, че политическата структура е абсолютно необходима за успешното процъфтяване на човека. Джон Лок (1632-1704 г.) твърди, че само в политическа държава частната собственост може да бъде защитена. Докато Лок е бил политически волунтарист, твърдейки, че правителството може да има правомощия само над лице, което мълчаливо или изрично се съгласява, Томас Хобс (1588-1679) е смятал, че политическата власт може да бъде легитимно придобита както със сила, така и със съгласие. Това убеждение се основава на предположението, че поради вродения егоизъм на човешките същества природното състояние ще се характеризира с „война на всеки срещу всеки“. Следователно е рационално да се приеме господството на един силен политически лидер, един левиатан, който може да защитава своите поданици и да спазва закона.

Тъй като само много малко от нас намират перспективата за всемогъщ левиатан за привлекателна, остава въпросът кой е най-добрият начин да се организираме политически? Отговорът, който днес изглежда най-популярен, дълго време не можеше да се възстанови. Но въпреки предупреждението на Платон, че „демокрацията преминава в деспотизъм“, мислителите от XVIII и XIX в. с ентусиазъм водят дебати за демокрацията. Един от най-красноречивите автори по темата остава Русо, който смята, че общата воля може да бъде най-добре удовлетворена в система на пряка (а не представителна) демокрация. Въпреки това Русо е бил песимист по отношение на шансовете за прилагане на подобна уредба в обществото: „Ако съществуваше народ от богове, неговото управление щеше да бъде демократично. Толкова съвършено управление не е за хората.“

Както всички знаем, това не спира разпространението на демократичните идеали. И така, откриваме Алексис дьо Токвил (1805-59), млад френски съдия и либерален мислител, да докладва за едногодишното си посещение в Америка: „Обществото е приведено в движение и всеки ден води хората все по-напред към равенство в условията.“ Въпреки това той отбелязва: „Това, което най-много ме отблъсква в Америка, е колко малко се притеснява от тиранията“. Той се опасява от тиранията на мнозинството, което доминира над малцинствата - тревога, която Токвил споделя с приятеля си Джон Стюарт Мил (1806-1973). Мил пише книгата си „ За свободата“ като размисъл за това как автономното пространство на индивида може да бъде защитено от господството на мнозинството.

Напреженията, загатнати в горните текстове, бележат съвременната политическа теория. Друго напрежение е това между либерализма и комунитаризма; между загрижеността за индивида и тази за нуждите на обществото. След кризата в политическото теоретизиране, настъпила след Втората световна война, ново вдъхновение в тази област донесоха две събития, случили се през 1972 г. Първо, беше основан нов форум за политически дебати - списанието „ Философия и обществени дела „, а най-значимото събитие беше публикуването на книгата “ Теория на справедливостта“ на Джон Ролс (1921-2002 ). Ролс твърди, че в една хипотетична ситуация на равенство и непознаване на индивидуалните си социални позиции и предпочитания хората, обсъждащи организацията на своето общество, биха се съгласили с три основни принципа: възможно най-голяма степен на определени граждански свободи за всички; равенство на възможностите за всички; и осигуряване на средства за най-необлагодетелстваните членове на обществото. Последният принцип се отнася до трудния въпрос за преразпределението на богатството и за егалитаризма. Философът либертарианец Робърт Нозик (1938-2002 г.) се застъпва за минимална държава, ограничена до защитата на индивида срещу сила: Въз основа на самособствеността Нозик твърди, че индивидите имат право да не страдат от агресия и да не са принудени да правят нищо за себе си или за другите. Поради това той счита данъчното облагане с цел преразпределение, за което се застъпват Ролс и някои егалитарни мислители, за „принудителен труд“.

Повлияни от критиката на Карл Маркс(1818-1983) на капиталистическите системи, някои социални мислители, по-специално критическите теоретици от Франкфуртската школа , като Макс Хоркхаймер (1895-1973), Теодор Адорно (1903-1969) и Херберт Маркузе (1898-1979), смятат за своя основна отговорност да критикуват политическото статукво, а не да разработват теоретични модели на идеалното общество. Днес философи като Юрген Хабермас (1929-) и Ноам Чомски (1928-) използват аналитичните си умения, за да внесат реална промяна в политическата действителност.