Автор: Илиян Кузманов
"Почукването" е гениален филм, който събира под един покрив високо образовано и богато неолиберално тричленно гей семейство и обикновени средностатистически крайни консерватори с липса на собствена воля, подчинени на пророчески религиозни видения. Показвайки ни как изглеждат един на друг в очите си. Като накрая ги принуждава да започнат не само да се възприемат сериозно, да си вярват по някакъв начин, но и да осиновят общи ценности.
Филм, който можеше да бъде достойно послание за планетата, боледуваща от ръцете на хората. Нещо като алегория за климатичните промени или овластеното модерно ляво, тръгнало по пътя на дясното... алегория, която сочи с пръст едно модерно семейство от по-високата средна класа, като ги пита по Фаустовски: "От какво сте готови да се откажете, за да спасите света?". Можеща да ни накара да се надяваме, че в реалния живот няма да се наложи да убием някой от нашите роднини, за да предотвратим по-нататъшна катастрофа. Но да се замислим, че може би ще се наложи да се откажем от обичайните пътувания със самолет, от колите и камионите, които харчат много газ, или да се откажем от индустриите (като месната), които причиняват толкова много преки и допълнителни вреди на околната среда. Този сатирикон е в пъти по-интересен ъгъл на атака, отколкото, да речем, тромавата нежна медийна сатира на "Не вдигай очи". Може би са необходими такива стряскащи разтърсвания като "Почукването", които ни удрят през лицето със собственото ни съучастие в разрушаване на един дом, в който постоянно забравяме, че сме под наем... поради късата ни памет, ограничения мироглед, бездушното ни и егоистично съзнание, липса на емпатия, променлив морал или просто поради инфантилна наивност и прекалено разглезване.
За публиката това ще бъде на пръв поглед мистериозно завладяващ нов филм от режисьора М. Найт Шаямалан. Неразбран, но завладяващ. Като можеше да бъде просто бюджетен филм на ужасите от голям режисьор, в който участват двама гейове, играещи гейове. Все пак Джонатан Гроф и Бен Олдридж са Ерик и Андрю, семейна двойка, която почива в къща под наем с малката си дъщеря Уен (Кристен Куи) и "Почукването" да е нещо доста забележително: филм с клас блокбъстър, чиито главни герои - на този стар, скърцащ език - просто са гейове.
Но филма е на култовия Шаямалан, режисьор и сценарист на дълбоко философски прозрения, занимаващи се с много по-дълбоки неща от това да ни изкарат от комфортната ни зона за няколко часа, докато дебелеем с кола и пуканки. Все пак това е човекът направил шедьоврите на световното кино Unbreakable, Signs, The Village, Lady in the Water, The Happening, Sixth Sense и The Devil... Като цяло, в едно или две изречения това е поредното произведение на изкуството, изобразяващо вярата и личността, посредством магията на идеализма. Филм, илюстриращ жизненоважния аспект на избора при формирането на собствената съдба, поддържайки постулатите на една голяма екзистенциална мистерия. Но по принцип, в една дума, това е шедьовър.
Малко за сюжета
В къщата нахлува квартет от заплашителни и същевременно прекалено дружелюбни непознати. Те завързват Ерик и Андрю за столове и обявяват, че са на може би божествена мисия да спасят света. В общи линии, това което вижда прогресивното ляво във всеки, който заговори за Бог или за нещо в този ред на мисли, маниакални осмиващи се постоянно психопати.
За да предотвратят апокалипсиса, Ерик, Андрю и дъщеря им трябва да направят ужасен избор: някой от тях трябва да бъде пожертван от ръцете на другите. Това си е завладяващо ужасяваща постановка, ужасен въпрос за морала и безкористността - ако все пак се вярва на тези четирима ужасни чудаци.
Защо са избрани Ерик и Андрю? Те не са собственици на тази хижа, "хижа която се е появила във виденията на четиримата за края на света, като тези видения ги водят във нея". И какво общо имат те с всичко това? Една от уликите във факта, че един от похитителите, Редмънд (Рупърт Гринт), в крайна сметка е идентифициран като мъжа, който преди години, поради хомофобски мотиви е пребил Андрю в един бар. Това събитие превръща Андрю в злобен и подозрителен - той напълнява в боксовата зала, купува си пистолет, предполага се, че по-скоро за защита, отколкото за нападение. Макар нападателите - към Редмънд се присъединяват учителят Леонард (Дейв Баутиста), медицинската сестра Сабрина (Ники Амука-Бърд) и готвачката Адриана (Аби Куин) - да твърдят, че не са имали представа, че т.нар. алтернативно семейство ще бъдат хората, които са намерили в тази важна хижа, филмът със сигурност го е направил.
Като политическа сатира, на пръв прочит за съвременната публика изглежда, че радикализирани луди с консервативни брътвежи (получени под формата на видения и прозрения, а не даже от книги, които са покрили стените на хижата) нападат гей двойка с осиновеното им дете, като не само ги обвиняват в първични грехове, но и искат от тях да принесат жертва. Даже четиримата чудати пророци пиперливо и неполитически коректно са наричани от семейството в началото Свидетели на Йехова. Все пак това им е и работата на консервативните фанатици, да се занимават с бебетата на либералите, когато не ги занимава края на света или поредния заговор.
Прочетен от определен ъгъл, "Почукването" може да се занимава с нещо още по-мрачно. С напредването на филма, напрегнат дори в повторението си, става ясно, че прорицателите всъщност може да са предвестници на истинска гибел. След като Ерик и Леонард отхвърлят първото искане на нападателите, цунами разрушава северозападната част на Тихия океан. Следващият път по света се разразява ужасен грип, който изглежда е насочен предимно към децата. След това от небето започват да падат самолети. Преди всяко от събитията един от четиримата нарушители е убит от своите спътници, както се изисква от небесното поръчение, което са получили. По този начин бездействието на Андрю и Ерик е пасивната причина за целия този ужас, както непосредствен, така и далечен. Тъй като те не могат да поставят своите дребни нужди зад тези на милиарди хора, светът страда. В крайна сметка Ерик се съгласява да бъде пожертван и е убит от Андрю в името на бъдещето на дъщеря им, но не и на човечеството.
Все пак се чудя дали има нещо зловещо във факта, че именно това семейство получава това послание. Дали Андрю и Ерик, тази заможна, бяла, хомосексуална двойка с техния Ленд Роувър и дъщеря им, осиновена от Източна Азия, трябва да бъдат покъртителни примери за лицемерна, прогресивна, крайбрежна безгрижност? Не мисля, че Шаямалан наистина иска да го направи по този начин - поне аз вярвам, че не иска - но филмът все пак позволява да се разглежда от различни ракурси.
Религиозно- Консервативен прочит
Разбира се ще си кажем, това че Андрю и Ерик са гейове, няма нищо общо с ролята им във всичко това. Въпреки това внушението е налице, витаещо във въздуха на филма като консервативен призрак, който не откриваме често в основните холивудски филми в наши дни. Което, трябва овчедушно да призная, прави "Почукването" много по-интересен. Консервативното все пак безропотно приема още в началото на филма прогресивното семейство, като част от провидението. Шаямалан не се опитва да направи метафора за културната война, а напротив, обединява двата центъра по доста сатиричен начин.
Филмът му все пак може да бъде интерпретиран и по Консервативно Християнски, което да му придаде изненадващо тревожна, но не и нежелана острота. Защото дори и момента с желанието за семейство, либералните саможертви в името на нашите деца е силно консервативна концепция в своята същност. Нерядко се случва да видим голям филм, чиято политическа алюзия е толкова мътна и с отворен източник. Моралните и социологическите заключения на "Почукването", предполагам, са ясни в съзнанието на Шаямалан, но има обаче огромно място за зрителя да изследва, да се чуди към какво всъщност се стреми.
Да, един прочит на филма води до доста страшни проблясъци. Дори и не чак толкова очевидната дилема поставена от самото начало - провидението и свободния избор. До колко съдбата е в наши ръце и доколко има други фактори, които могат да я променят във всеки един момент. Доколко средната класа безотговорно и егоистично възприема света, в който границите са простират до семейството и заради семейството. В един много патриотичен и национално отговорен прочит.
Саможертвата
Метафората със жертвоприношението на Шаямалан заслужава Оскар, дори и с провокативното си звучене, което ще породи безброй полемики.
Но това, че филмът, вместо да бъде дидактичен или антисептичен, дава възможност за такава интерпретация го отличава като нещо смело, нещо различно. Със сигурност аз не искам (а не вярвам и режисьорът да е поискал) да гледаме филм, който се съгласява с някои от най-лошите прояви на човечеството в момента, който изисква от една гей двойка и осиновената им дъщеря да се самоунищожат, за да върнат цивилизацията в истинския ѝ път. И все пак, електрическият заряд на филма, когато човек спре и си помисли "Чакай, какво казва този филм?" е мрачно ободряващ. Наподобяващ на вкус на шоколад с 70% съдържание какао, вкусно ама кисело, хем ти горчи, хем се чувстваш удовлетворен от себе си, като същевременно, след като е преминала горчилката си казваш, "май и бе вкусен на всичко отгоре". Защото какво в крайна сметка се опитва да каже Шаямалан? Какво означава саможертвата като цяло? Някой може да се разпознае, да реагира като ощипан или засегнат, но в крайна сметка това е морално религиозният подход - болезнен; вина, осъзнаване и изкупление. Няма ли нещо общо дори и с елементарното ни отношение към другите, общество, човечество, дори бедните китайски работници във фабриките произвеждащи евтините ни телефони... Например, бихме ли ощетили семейният ни бюджет, за да купуваме по-скъпи телефони, за да могат бедните азиатци да получават нашият западен fair pay и да не изоставят децата си за осиновяване? Стряскащо кошмарни дилеми… Или може да се отиде още по-далеч, замисляли ли сте се защо в ЕС, обединение наподобяващо поколението Y, базирано на социални идеи, с толкова много социалисти и леви в него, само се повдига от време на време, въпроса за единна социална система, за минимално базово заплащане за всички страни членки, за единна пенсионна система и минимална пенсия за всички в ЕС без конкретни действия… или още по-еретичната идея за универсален базов доход за всички, въпреки че има безброй доказателства, че е икономически обоснован. Но в същото време, същите леви са толкова гръмогласни по протестите, Франция и Англия та до България, но на локално ниво, без да ни е грижа за съседа. Нещо подобно като в началото на КОВИД пандемията, когато всички страни членки на ЕС започнаха истерично да изкупуват ваксини и тоалетна хартия и да затварят граници, без да ги е еня за съседите, камо ли за Азия или Африка.
Грехът и Вината
Да се говори днес на лявото за грях и вина е равносилно на твърденията на Галилео, че Земята е кръгла и се върти. Това е просто ужасно и всеки нарушил нежното богато съществуване на желаещите да бъдат вечно млади (Филма на Шаямалан Old от 2021), вечно красиви, вечно в лукс и вечно на красиви плажове заслужава най-малкото да бъде изгорен на клада под истеричните възгласи на тълпата. Консерватори фанатици, не прочели дори една хилядна от книгите, които е трябвало да прочетат, чели и цитиращи само една, обвиняващи, създаващо комплекс на изнеженото ляво, желаещо да чува само комплименти и похвали, още повече и от името на някакъв измислен сектантски Бог, в противоречие на каквато и да е логика и разум да ги обвиняват в грехове и да желаят някакви пожертвания... при и без това толкова високите данъци за всичко. Между другото като говорим за данъци, интересно е да споменем, че четиримата чудаци олицетворяват четирите стълба на обществото, товарещи с най-много данъци същата тази средна класа. Имаме лекар, имаме готвач, имаме учител и воин в едно и имаме човек, живеещ на социални помощи и ползващ всички останали, прекарващ идиотски дните си в кръчмите. И вместо да работи много и изкарва като лявата средна класа, той даже си позволява да ги обижда. Каква ирония само...
See no evil, hear no evil, speak no evil...
Един от най-забавните моменти във филма е заиграването на Шаямалан с лявото и късата историческа памет. По детински затваряне на очите и ушите, но същевременно използване на децата, когато е необходимо да бъдат хвърлени на лъвовете и разбира се детинската аргументация - Истеричното викане и нежеланието да бъдат чути каквито и да е аргументи. Лявото забравяне и прословутото безгръбначно затваряне в черупката на днешния ден, момента, комфорта и безболезненото съществуване си е доста болезнен като цяло. Защото дори да излезем от Християнските повествования, не трябва да забравяме, че самият Шаямалан идва от Азия и е продуцент на един доста будистки филм- The Last Airbender. А в Будизма, 10-те Божи заповеди са 4 и те гласят, че Животът е Страдание, Страданието се Поражда от Желанията и за да постигнем Просветление ние трябва да се отървем от Желанията, като следваме някои Морални Правила и Ориентири.
"Ох колко е прекрасен света около нас. Всичко е хубаво и розово, на ски в прекрасната Швейцария, на море в Бали, уикенд в Санторини, лятото на вилата в Гърция, а зимата малко на топло на Малдивите. С красиви дрехи, с хубава козметика, с красива кола, в скъп университет... само от време на време някакви хейтъри развалят всичко, с някакви религиозни брътвежи и обвинения... Просто всеки ако бе учил като нас, работеше като нас, можеше да постигне всичко това, а не да се налива по кръчмите и да живее на социални помощи…" да ви звучи познато? Възможно да е подигравка от страна на консервативното в лодката, но определено е с голяма доза точност.
Властта идва с отговорностите
Един може би твърде благосклонен начин да се погледнете на "Почукването" е, че той дава на гей общността буржоазен статус, известна степен на влияние върху позицията ни в днешния напрегнат дискурс. Той не ни превръща в инертни идеологически шахматни фигури, нито пък просто ни поставя настрана като праведни представителни герои в нашите собствени истории. Вместо това ни вкарва директно в калта на моралната (и смъртна) борба, в борбата за бъдещето на човечеството с мускули и огнестрелни оръжия в ръка. Можете ли да наречете това овластяване?
Пророчески напомняния
Политическата коректност, примесена с овластяване има опасност да мутира в съветския позитивен комунизъм, в който всичко се правеше в името на единственото съществуващо добро. Защото бягането от проблемите и наивното триене от паметта ни ги обрича на повтаряне. Все пак, колко е дълга обществената памет? Спомняме ли си колко "добро" извършиха "другарите" (приятели, така се наричаха всички помежду си в Комунизма, "добри хора" създали си за тях една безопасна среда и унищожили всички инакомислещи, това е кратката дефиниция на тоталитарните режими) по време на комунистическите режими, в името на "доброто" и в името на "светлината" или както го наричаха "светлото бъдеще" за нашите деца? И винаги, всичко в комунистическото общество бе от група единомишленици в "Името на Доброто", лагерите, убийствата, национализацията, потискането на каквато и да е форма на сексуална свобода (всичко бе сведено в рамките на семейството, което не се различаваше от която и да е друга комунистическа фабрика или Гулаг), каквато и да е форма на лична свобода, на свобода на изразяването. Всичко бе под похлупака на "see no evil, hear no evil, speak no evil", подчинено на знанието и специалистите планиращи живота, в едно напълно атеистично общество подиграващо се на всичко свързано с Вярата, което не са успели да унищожат. Защото Комунизмът бе система, на хора повярвали си, че са прави (или модерно православни), а всички останали са им криви. Вярващи, че те са Доброто и Светлината и решили, че могат да унищожат всичко останало... защото всичко това в крайна сметка е в техни ръце, подлежи на тяхната лична народна преценка и съд, защото Бог няма, както няма и каквито и да е изконни закони и правила. В комунизмът (или нацизмът и фашизмът, ако има въобще някаква разлика), вместо равенство се получи инертна медиокрация, унищожаваща всичко различно, развалящо комфорта на групата от „добри хора“.
За Вярата
Да имаш вяра не е лесно, нито пък е устойчиво чувство във време на трудности и болка. Все пак голяма част от нещата в живота ни не зависят от нас. По-лесно е да вярваш в разума и знанието, в логиката, в това да можем да определим и охарактеризираме хора и събития. По-лесно можем да си обясним, че навън няма нищо друго освен мрак и бездна. Във филмография на М. Найт Шаямалан, ние се сблъскваме с нашествия, пандемии, чудовища и дори с Дявола скрил се в едни високи сгради от стъкло. Но това са филми за вярата в Бог, интелигентния религиозен морал или просто самата Вяра... превеждайки ни през моменти на изпитания, позволявайки да си отговорим какво означава общество, природа, избор, любов, отговорност, благодарност, извинение, прошка, саможертва, добродетел... Филмите на Шаямалан ни позволяват да си върнем загубената вяра в Бог или просто да можем да вярваме както в The Village, че има нещо повече, има нещо в тъмнината, зад мрака на гората има друг живот... защото дори да приемем, че Дяволът съществува, това е просто доказателство за съществуването на Бог! Но Вярата и Бог са доста депресивни и товарещи с онези обременяващи концепции за вина, поемане на отговорност, етика, морал… саможертва… за поколението, което в момента е в апогея си.
Нежна Приказка за Снежинките
Определено „Почукването“ може да се разглежда по много начини и от различни ракурси. Но филма определено трябва да се приема, като един груб, но необходим reality check за поколението Y, интересуващо се само от себе си, възприемащо себе си и семейството си като център на вселената, живеещо под похлупак и недопускащо каквото и да е мнение различно на тяхното.
"Поколението Y" или наричани още "millennials", е това поколение родени между началото на 80-те и средата на 90-те години на миналия век. Някои смятат, че част от поколението на хилядолетието са и хората от края на 90-те и началото на 2000-те години, които са най-умели в използването на интернет и непрекъснато се развиват по отношение на технологиите. Милениалите понякога са наричани "поколението на снежинките" от "бейби бумърите", защото "лесно се разстройват и обиждат", както и че „всичко което имат, са го получили прекалено лесно“.
Терминът "снежинка" и "поколението на снежинките" често се използва за описание на постоянно възмутени и недоволни млади хора, протестиращи, потребители на Facebook, Instagram, Twitter, споделящи леви идеи. Думата става все по-популярна, като дори си проправя път в легитимни речници! Но какво точно е значението на този политически натоварен етикет и какви са конотациите? Снежинката се използва за описание на прекалено чувствителен човек, силно податлив на обиди, който се възприема като вярващ, че светът се върти около него и неговите чувства. Снежинките са стереотипно представяни като хора, които с истерия, отвращение и ужас възприемат противоположните мнения и смятат, че имат право да бъдат защитени от потенциално неудобни или неприятни твърдения и гледни точки.
Снежинката се използва широко от консерваторите за обозначаване на хората с либерална идеология, но изразът "поколение снежинки" има по-специфична конотация. Поколението "снежинка" е унизителен етикет за милениалите, използван от онези, които смятат, че те са прекалено социално осъзнати, без да предприемат реални действия.
Очевидно снежинките са измислили фразите "безопасно пространство", за да обозначат специалните зони, където идеите не могат да бъдат оспорвани и предупреждаващо, че могат да бъдат изразени противоположни идеи. С тях се свързва и терминът "липса на платформа", според който в университетите и академичните среди не могат да се обсъждат консервативни идеологии.