Смятах да направя серия разговори, имагинерни с един истински нов месия (медийно-мандатен), който даже сънува властта, но ми изчезна желанието. А и той се оказа много бързо прелитащ през пластовете на нашата атмосфера, добре изглеждащ метеорит, но само на трапчинки, а да имаше поне и мускули. Но ние сме го гледали този филм, познаваме и Орелски, и Пеликански, и Ястребовски, и Соколов, и Мисирков, и Буревестников, и Генчо Гунчев го знаем. Изгубих мерака в момента с попълнените фалшиви декларации за отказа от Канада, за държавна служба, дори и министерско-председателска, дори и за няколко милиарда. Не че не съм го виждал в много по-нелицеприятни форми, но не и от канадец, не така грубо с двата крака… След изречените безброй малки, почти безобидни, публични лъжи за Канада, за гражданство, за прословутия паспорт, за стипендиите, които американците дали на двама нашенци да учат в Харвард, за откровеното желание да се прави политика без принципи и посоки… И ми зазвуча в ушите: „Ех Канада…“ на безсмъртния сатир Тошко Колев, влезнал в ролята на безскрупулния чаровен аферист, с многото паспорти и имена на птици (прелетни)…
Последваха, разбира се, гаменските обвинения срещу тези, които зададоха въпроси (добре, че нас в Пазарджик никой не ни чете, че иначе щеше да ми се наложи да давам рапорт коя ми е татковината и да рецитирам генетичния си код) относно законността… в типичния рефрен на Мисирков под пагон (Как беше фразата: „роднина, милиционер, роднина, милиционер…“?)… А за това, през което ние, обикновените хора, сме принудени да минаваме всеки божи ден с документацията, хранещата кохортата Пеликански, нищо от господата Ястребински... Не, благодаря! Да, не е нищо на пръв поглед, но е недопустимо в Канада, мен това ми е болката, че в Канада така не се постъпва. В страната на Харвард така не постъпват, не постъпват така и свободните медии там. А ни се продават канадски мечти, хорово в състав с приятели и съученици… Е да де, ние си го имаме вече това в излишък... Сигурен съм, че в обозримо бъдеще, заради това красиво лице хората като мен, притежаващи канадски паспорти, получили образованието си в Северна Америка, ще изпитваме неудобство да афишираме от къде сме минали. Убеден съм, че ние, завърналите се българи, опитващи се да правим почтени неща в Родината си, много скоро ще бъдем сравнявани с Остап Бендер заради опортюнисти, грубо решили да яхнат народната вълна на невежеството за няколко милиона в повече. Но както плюят руснаците, така и се излива помия върху американците (канадците са в същия кюп) и англичаните, турците, ромите (ама тях не ги броят за хора, а тук в нациите ги сложих) – май, защото в момента сме правоверни европейци. Такава е нашата демокрация, ексклузивна и унифицирана.
В българския език има много ключови думи и фрази, които ни охарактеризират като народ, нация, устройство. Но може би една от ключовите е шуробаджанащина. Това е нашата корупция, нашият модел на правене на бизнес, държава, парламент, институции, това е фундамент в гражданското ни общество, за мое дълбоко съжаление. Разбирам прекрасно, че е болезнено да се вглеждаме навътре в нас, но имаме нужда, огромна при това. Иначе сме обречени на едно вечно „дежа вю“, на поредния Остап Бендер, на поредната измамническа кохорта, появила се непонятно откъде, за да вземе всичко, което може да се вземе. Опс, извинете, народното, общото - това е заклеймено като комунизъм, за да може да се пипа повече, та и още. А и по принцип, нямаме нужда от идеологии, правилна партия в семейството и политиката, а от наши хора на правилните места, както би се изразил героят на Илф и Петров. Въпреки че бе казал също така, че „Ако се организира конкурс на лъжците ще го спечели този, който казва истината“, а ние сме толкова далече от олимпийски постижения в тази област. При нас всичко в сферата на лъжата е банално, прозрачно, простичко и за едни пари… затова и сценаристите, които и не се славят с голям капацитет (освен да плюят врага, разбира се), ни предоставят плоско скроен сюжет, елементарен с грубост, с гаменщина (като за син на шеф на КАТ в случая) и без никаква увертюра. А увертюрата е толкова важна за последващи продължителни ласки.
За да се придържаме към извора на езиковото ни богатство изразът е зетьо-шуро-баджанакизъм. Това са строфи от безсмъртния Захари Стоянов и едноименият му фейлетон (публикуван във вестник „Борба“ от 9 юли, 1885 година), осмиващ атмосферата в независима България в края на 19-ти век. Разказва ни за заседанията на Частния Съвет, което е правителството и Постоянния Комитет, който е органът, длъжен да контролира правителството. Но в този водевил всички се познават, взаимосвързани са по различни линии. В народовластовата вакханалия са осмени заслужени дейци в името на народа като Иван Гешов, Иван Вазов, Михаил Маджаров, Бобчев и пазарджиклията революционер Константин Величков.
Установилият се в Източна Румелия Захари Стоянов става свидетел на градежа на държавността. В основите са бивши апаратчици на османската империя, като Алеко Богориди и Гаврил Кръстевич, чужденци, но в основата са семейства свързани помежду си с приятелски и роднински връзки. Дори и съзаклятници в Априлското въстание са успели да се оженят за добра партия, момичета от „висшето общество“. На тази основа тези семейства взимат важните решения, делят баницата на държавната софра. Като салфетки, те си издават влиятелните вестници, които обслужват личните им интереси по време на пира. Данъците, както и по времето на османската империя, са несъбираеми, бюджетът е на постоянен дефицит, а заемите са един след друг, за да не остава софрата празна. Захари Стоянов нарича тази „държавна“ структура Чифлик.
Дотук с нещата, които не могат да бъдат научени в Харвард, но могат да бъдат видени и приложени в нашата действителност. В крайна сметка да доведеш приятелят си от училище (дори и син на шеф на КАТ, все пак нашите пътища, нашите шофьори, нашата безопасност е безупречна) и да обявяваш публично, че вие работите в екип… в държавното управление си е завъртане на колелото в далечната 1885 година. Не че не се е случвало и досега, много по-фрапантно, но никой не би си го позволявал да го обяви на всеослушание и да бъде прието от официозите, критичната мисъл на нацията, като общоприета норма. Не, не, не сме чак такива индианци, има и една кумова срама, дори от това, което го вършим. Да, много са назначавали приятели, роднини, познати, любовници и съученици, но тайно, дори и обществено. А безсрамно, звучи гротескно, грубо, безочливо изплюване в лицето на всеки абдал, който вярва в нещо по-възвишено, като демокрация, парламентаризъм, цивилизация. А публиката, медиите, вестниците го преглътнаха в името на стабилността и няколко милиарда повече. И започнаха да се сънуват коалиции, новото ляво и новото дясно, само и само да стане някой, за да седне той, все пак чакаме 60 милиарда да излее рогът на изобилието. А днес, 05.10.2021 жертвите от пандемията са 178 човека, ако някого от коалициите го интересува нашия живот, на тези долу в тинята… Ромската сватба ряпа да яде, баницата се разпредели преди да е опечена. И нищо, освен разпределението на тази проклета баница, като че ли не съществува около нас, сънища със 121 наши депутати, всеки е добре дошъл ако аз чупя баницата…
Да, нас ни лъжат постоянно - я с пенсия (огромна лъжа ще бъде, докато пенсионерите в Германия планират круизи и пътешествия, а нашите мизерстват с пенсия, равняваща се на една „прилична“ сметка за ток), я със заплата или данък, дори са ни пързаляли със светло бъдеще, но не така грубо, винаги сънят е бил за нас. А тук битпазар и амбулантни търговци на фона на чума. О, да, ние понякога постъпваме като индианци, наивни и суеверни, но моля, оставете ни поне малко достойнство и правото да сънуваме. Дори и параванният куклен театър може да бъде малко по-романтичен и културен. Но в света на шуреите и баджанаците „наше лошо няма“, както няма и лъжа, и престъпление. Затова са и мамините джигити по улиците, като онзи фигурист с Хамъра, където размаза онова семейство на Слънчака, някой да е чул какво стана с него, КАТ, ама те са безброй? Пробвайте сега да не си платите сметката за телефона и поговорете по човешки със съдия изпълнителя… А, не дай Боже, някоя маскара да си отвори устата за някой от нашите - стогодишна вендета. Всички, освен нашите, са маскари в крайна сметка, колко безброй пъти сме го чували това около нас, от псевдополит аристократи, бранещи феодалните си имагинерни владения и чифлици.
Защото демократичното общество не се дели на наши и ваши, на правилни и неправилни - това е мракобесие, това е диктатура, това е фашизъм, така бленувания от някои националсоциализъм с бащица отгоре, не, не, просто феодален вилает. Не, не става с липсата на идеология. Не можем да кажем, че нямаме нужда от идеи, а от заинтересовани групи, кръгове, които определена партия представлява. Не може публични политически личности да говорят, че не разбират какво означава „ние, хората“, да питат (индиректно тъпите американци) с ирония „това хомо сапиенс ли е“. Общочовешките и универсалните принципи да бъдат отричани и заменяни с властта на групата, правилните, на нашите и потъпкването на другите. Не може да се слагат знаменатели, да се сее обществен срам, защото си подкрепил някого, някакви идеали, дори и провалили се. Защото универсализма, толерантността (както и върховенството на Закона) е основата на западното общество, от което и ние сме част. Това е светът, който сме приели за семейство, не заради парите му, а заради ценностните и фундаментите, надявам се. Това е базовото на Християнския свят, наследил древния Рим с неговото цивилизационно богатство, на Просвещението, на Възраждането. Цивилизации е имало и на Изток, но всички те са били базирани на правила, построени на взаимност и уважение, за да има бизнес, търговия, здраво общество и за да могат да просъществуват столетия. Всичко друго е мракобесие, варварство и терор, без значение на цвета.
Бих желал да завърша с това, което го има в Канада. Защото това, което касае нас, хората, не се споменава от поредните комбинатори, няма просто как, защото се пипа от бюджета, а той е хорските пари, затова и не сме хора, а електорат, гласувал да пипат за наша сметка. За мен, лично, това е място, дало ми много повече от паспорт… показало ми е друго, показало ми е сън (не от онзи с министерските кресла) за това, което можеше да бъде. Разбирам, че поетичното е смятано за недъг в едно пропито с прагматизъм и далавера място, но само така мога да се изразя, извинявам се на здраво стъпилите на земята... Канада е мястото, показало ми, че може и по различен начин, може и по друг начин, човешки, хуманен... Канада не е това, което виждаме в представлението около нас. В Канада има любов и грижа към човека, към всеки човек, без значение на неговия пол, религия, цвят на кожата, произход. И там има пош(ла) мърша, както навсякъде по света, но присъства човеколюбие, не само към нашите хора, а към човека като такъв. Така и с оплювания капитализъм, което може да бъде и висшата форма на свобода, но подплатен с морал и етика. Капитализмът не е пародията (с офшорните водолази и Остап Бедеровци), разигравана наоколо, не е проста дума, това е индивидуална независимост, креативност, прогрес. В Канада здравето на хората е поставено на пиедестал. Там не съществува държава, обслужваща бизнеса, нашия бизнес, нашите пари, а там държавата е създадена от и за хората. Тяхното достойнство е свещено (с това мисля че вече загубих част от публиката, която е свикнала свещеното да е продължение на партийното). Както и свещени са парите им, с които държавните служители се разпореждат, за да бъдат добре, доверилите им се, че стават за слуги. Доходите са гарантирани, без значение дали си ги е изработил, за да живее с достойнство, не да оцелява. Хората там не са електорат, материал, не се дисциплинират и генерализират, те не са от правилните, неправилните, чалгарите и модерните. В Канада държавните служители са преди всичко служители на всички в обществото, смирени слуги на народа си. В Канада липсва този долнопробен зетьо-шуро-баджанакизъм. Но въпросът е какво е в основата, човека или родовете, делящи баницата?
