Светът сякаш се предава пред изменението на климата

Мащабът на атаката на президента Тръмп срещу амбициите на страната в областта на климата само за три месеца е не само яростен, но и перверзно вдъхновяващ.

В навечерието на изборите през ноември конвенционалните анализи сочеха, че победата на Тръмп ще означава допълнителни четири милиарда тона емисии на CO2 в атмосферата до 2030 г., пълен отказ от ангажиментите на страната в областта на климата, поети в рамките на Парижкото споразумение, и функционален край на глобалните цели, които това споразумение установи сред почти всички държави по света.

Но в много отношения, както по отношение на климата, така и на други фронтове, администрацията се оказа по-лоша, отколкото се опасявахме - взе брадва от Службата за кредитни програми към Министерството на енергетиката, оказва натиск върху чужди държави да увеличат потреблението си на американски втечнен природен газ като част от търговската война на администрацията и поставя под съмнение цялото бъдеще на Закона за намаляване на инфлацията на президента Джо Байдън. Както Матю Зейтлин писа в Heatmap миналата седмица, прекратяването на субсидиите за зелена енергия по силата на закона може да лиши слънчевата енергия от ценовото ѝ предимство пред природния газ, а администрацията на Тръмп се опита да блокира щатите да преследват самостоятелно целите си в областта на климата.

Тя безразборно саботира Националната океанска и атмосферна администрация и Националната метеорологична служба, вероятно заради греха, че работят по оценки, свързани с климата, и отмени толкова много средства за научни изследвания, че както публичните агенции, така и университетските програми имат усещането, че са в свободно падане. По време на първото си управление Тръмп обичаше да говори за засаждането на дървета като алтернативно решение за климата; в този мандат той отменя и тези програми. Администрацията на Байдън понякога се хвалеше с отговора си на изменението на климата, който е изцяло правителствен; това е контраатака на цялото правителство.

Но историята на отстъплението от политиката за климата е по-голяма от тази на Тръмп или на желанието му да превърне Америка в още по-голяма петролна държава и е по-тревожно глобална, отколкото просто MAGA. Само преди няколко години световната загриженост за климата изглеждаше, че достига нови върхове почти всеки месец, като културната инерция нарастваше, а политическите ангажименти я следваха. След това дойдоха Ковида, инфлацията и по-високите лихвени проценти, които влошиха разходите за живот и глобалната дългова криза - и най-вече, може би, едно ново примирение с бруталната реалност на изменението на климата, което някои наричат прагматизъм и известна нормализация. Проучванията все още показват широко разпространена загриженост за климата; в анкета, обхванала 130 000 души в 125 държави, 89% от анкетираните заявиха, че искат по-решителни действия. Но на най-високите нива на дискусиите и политическите дебати, само няколко години след Закона за намаляване на инфлацията и изявлението на Борис Джонсън: „Остава една минута до полунощ на този часовник на Страшния съд“, вълната на климатичната тревога намалява. Всъщност това е така от известно време.

В Европа лидерите прекараха годините след руското нахлуване в Украйна в преодоляване на енергийната криза, която то предизвика, и отчасти в преосмисляне на ангажиментите, поети в рамките на забележителния „Зелен курс“ на континента. Във Великобритания официалните лица обсъждат отпадането на правно обвързващите ангажименти за постигане на нулеви нетни въглеродни емисии. В Мексико президентът Клаудия Шейнбаум, която е учен в областта на климата, изгражда инфраструктура за изкопаеми горива, а в Канада новият министър-председател Марк Карни избра за свой първи официален акт отмяната на знаковия за страната въглероден данък.

Нито една от тези стъпки не е спирачка за действия в областта на климата, а някои от тях дори могат да бъдат защитени от борците за климата с оглед на политическата необходимост. Но е показателно, че всеки от тях щеше да бъде много трудно да си представим преди пет години. От 2019 г. до 2021 г. правителствата по света добавиха повече от 300 политики за адаптиране и смекчаване на последиците от изменението на климата всяка година. През 2023 г. техният брой беше под 200. През 2024 г. те бяха под 50.

Карни е бивш централен банкер, който прекара години в мобилизиране на финансовия свят в подкрепа на климатичните цели, като част от така наречения Глазгоуски финансов алианс за Net Zero. В годината след обявяването му през 2021 г. банковото подразделение на алианса, ръководено от индустрията, добави близо 100 подписали се страни. През изминалата година групата добави по-малко от 10 членове, а от декември насам тя загуби BlackRock, JPMorgan Chase, Goldman Sachs, Wells Fargo, Citigroup, Bank of America и Morgan Stanley. Индексът S&P Global Clean Energy Transition Index е в постоянен спад, отбеляза неотдавна енергийният анализатор Нат Булард, като от 2021 г. насам стойността му е намаляла повече от половината. Този месец на симпозиум, спонсориран от Народния форум в Ню Йорк, беше повдигната перспективата, че само няколко години след широко рекламирания му разцвет вече сме достигнали края на зеления капитализъм.

Може би тази фраза винаги е била алиби за обичайния бизнес, възможност за ориентираните към печалбата да се възползват от духа на времето и да претендират за екологична благотворност. Но дори и в този случай е налице неоспорима промяна. Когато наскоро Bloomberg анализира обажданията за печалби на компаниите от S&P 500 от 2020 г. насам, установи, че през първото тримесечие на 2025 г. компаниите са говорили за околната среда средно със 76% по-малко, отколкото преди три години.

А когато финансистите говорят за това, тонът е много различен. Преди пет години се говореше за бизнес възможностите на един успешен преход; в наши дни, както писа наскоро Кейт Ароноф в The New Republic, е много по-вероятно да се наблегне на възможностите на един по-топъл свят (бум в търсенето на климатици, например). В неотдавнашен доклад на Morgan Stanley се посочва, че целите за задържане на затоплянето в рамките на ограниченията, които повече от 190 държави приеха преди десетилетие в Париж, вече са недостижими благодарение на „неотдавнашните неуспехи на глобалните усилия за декарбонизация“: Популизмът, инфлацията, цените на енергията и кризата в издръжката на живота, както и лихвените проценти и разходите за финансиране на каквото и да било, още по-малко на нещо с относително ниска норма на възвръщаемост. До същото заключение стигнаха и други доклади на JPMorgan Chase и Института за международни финанси.

Това, което може би е най-шокиращото в случая, е, че, както вече писах, същите тези вероятни резултати бяха това, което породи вълната от климатична тревога, която изглеждаше, че така дълбоко ще подобри перспективите ни за климата само преди няколко години. След Парижкото споразумение и благодарение на работата на учените, работещи за изясняване на залозите, свързани с неговото спазване, ние зърнахме един свят, който е с 2 градуса по Целзий (3,6 градуса по Фаренхайт) по-топъл от прединдустриалните нива, и колективно бяхме ужасени от видяното.

В годините след това наблюдавахме как затоплянето се ускорява и много от тези предчувствия се превърнаха в реалност под формата на някога невъобразими бедствия.

Но за мнозина ужасът отшумя, отстъпвайки място на някакво тежко съгласие. Миналата седмица писателят и активист Бил Маккибен озаглави размисъл по темата „Хладнокръвие пада върху климатичната общност“ - той се опитва да разпали отново пламъка с голяма акция към края на това лято - а миналия месец климатичната инициатива на Бил Гейтс, Breakthrough Energy, затвори своя офис за политика и застъпничество и съкрати голяма част от персонала си във Вашингтон, което подсказва, че няма за какво да се агитира, когато става въпрос за климата в днешния Вашингтон.

В началото на този месец Съветът за международни отношения започна инициатива за реализъм в областта на климата, като сред водещите си принципи предлага светът да се откаже от заветните си цели за ограничаване на затоплянето до 1,5 или 2 градуса по Целзий и вместо това да се подготви за далеч по-наказателни 3 или повече градуса. За някои от присъстващите това изглеждаше като декларация за безразличие, маскирана като прагматизъм. „Дори и да спрем да се придържаме към 1,5“, попита простичко Ноа Гордън от фондация „Карнеги“, “трябва ли да признаем 3?“

Помислете за това като за морално предизвикателство и отговорът трябва да бъде: „не“. Като въпрос на въглеродна математика обаче проблемът изглежда по-труден за решаване.

В наши дни, когато отчитат загубата на културна инерция, защитниците на климата често посочват зелените рекорди, които се поставят всяка година - годишните инсталации за слънчева енергия в световен мащаб са се увеличили повече от два пъти от 2021 г. насам, годишните глобални инвестиции в енергийния преход са се удвоили до 2 трилиона долара само за три години, възобновяемите енергийни източници са произвели 92,5 % от добавените световни енергийни мощности през миналата година. И въпреки че зашеметяващ дял от този глобален напредък се постига в Китай, в Съединените щати напредъкът може да бъде също толкова спиращ дъха: вятърни мощности, увеличени 23 пъти за две десетилетия, според нов анализ на Vox, капацитет на батерии за комунални услуги, увеличен 29 пъти само за пет години и повече електроенергия в САЩ, произведена от възобновяеми източници, отколкото от изкопаеми горива миналата година, за първи път.

Климатичните оптимисти гледат на всичко това и казват, че независимо от политиката, икономиката е направила енергийния преход неудържим. В дългосрочен план, в продължение на поколения, това все още ми се струва сигурен залог. Но в краткосрочен план, само за няколко десетилетия, пътищата към това, което някога определихме като относително жизнено бъдеще, ще бъдат направени или разрушени. И там се чудя: Доколко преходът е неудържим в действителност?